Решение № 153 от 31.05.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 153 гр. Карлово, 31.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20215320101357 по описа за 2021 година

Производството е по иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД предявен от Б. Д. И., ЕГН: **********, от гр. С., ул. „И. В.“ № **, чрез адв.

Е. И., съдебен адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №* против „К. К. М.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „С. Т.“, ул. „З.

М.“, № **, вх. „*“, ет. *. Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-10272-226144 от 04.06.2020 г. като противоречащ на императивни изисквания на Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Моли, в условията на евентуалност, да прогласи нищожността на клаузата на чл.1, ал.2 от договора, предвиждаща задължение за осигуряване на обезпечение по кредита, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави. Претендира разноските по делото.

Ищцата твърди, че на 04.06.2020 г. сключила с ответното дружество „К. К. М." ЕАД договор за кредит № 3-1-10272-226144 по договор за кредитна линия № 3-1-10272-226144 от 04.06.2020г., по силата на който кредиторът се задължил да й предостави в собственост кредитен лимит в 1 размер на 2500 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 36,00 % и годишен процент на разходите – 50, 00 %. По силата на чл. 1, ал. 2 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство на две физически лица, отговарящи на условията по договора, с банкова гаранция или с лично обезпечение от дружество-поръчител, одобрено от кредитора.

На същата дата ищцата сключила с „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство, по силата на който дължала престирането на възнаграждение в размер на 990,00 лв.

Твърди, че усвоила заемен ресурс в размер на 2500 лв., с договорно установен срок за погасяване на заема от 24 месеца, с месечна погасителна вноска съгласно погасителния план към договора.

Твърди, че не дължи плащания за лихва и за възнаграждение за поръчител, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:

Договорът за потребителски кредит бил недействителен, поради нарушаване на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл.

10а, ал. 4 ЗПК.

В процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита – кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 50 %. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В процесния договор за кредит яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 ЗПК липсвала. Посочен бил лихвен процент по заема - 36,00 %, /фиксиран/, но не се изяснявало как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен възнаградителната лихва, в съдържанието на договора не били включени 2 други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което ответникът нямал право да формира размер на ГПР от 50.00 %. ГПР се формирал по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание /арг. от чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК/.

Законодателят задължавал кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го обслужват. В този смисъл били задължителните указания на СНС дадени с РЕШЕНИЕ НА СЪДА от 21.04. 2016 г. по дело С-377/14, в което било посочено следното:

„Както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48, от основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула. Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит.

От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него задължения (в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofmoga, С-264/02, EU:C:2004:127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost,С 76/10, EU:C:2010:685, т. 70).“ С оглед засилената защита на правата на потребителите и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са посилната икономически страна в гражданския оборот, законът предвиждал при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор.

Освен уговорената възнаградителна лихва, в кредитния контракт страните не били уговорили други разходи, следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на обявения в договора ГПР от 50 % други разходи освен договорната лихва. Кредиторът заблудил потребителя, като 3 посочил по-висока стойност на ГПР и по този начин неравноправно създал предпоставки да претендира от него престирането на недължими разходи по кредита.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Клауза в договора, сочеща неверен ГПР, била в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143, т. 19 от ЗЗП и като заблуждаваща потребителя била неравноправна и не пораждала правно действие, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Нищожността на клаузата, регламентираща основен реквизит от същественото съдържание на договора за потребителски кредит – ГПР, имала за правна последица изначална недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл. 22 ЗПК.

От друга страна, в пряко нарушение на чл. 19, ал. 1 и на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, кредиторът не бил включил в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „К. Г.“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство от 04.06.2020г.

Уговореното възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в 4 резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Получаването на кредита било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредотополучателя, за което той дължал възнаграждение в общ размер на 3009,12 лева, а гарантът се задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит – обстоятелство, което било известно на ответното дружество.

Ищцата твърди, че според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Кредиторът нарушил императивното правило на чл. 19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не бил включил таксата в размер на 3009,12 лева в записания в договор размер на ГПР от 50 %. Поради това, че тази такса намирала основанието си в противоречащата на чл. 19, ал.4 ЗПК клауза за ГПР, следвало да се приеме, че търговецът е заблудил потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията между страните, поради което клаузата за ГПР била неравноправна и нищожна съобразно критериите, изведени с преюдициално заключение по дело С - 453/10 на СЕС и в съдържанието на договора не бил включен изискуем за действителността на кредитната сделка елемент, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр.с чл.22 ЗПК.

Ако съдът счете този довод за неоснователен, то ищцата моли да приложи правните последици на чл. 19, ал. 5 ЗПК.

На следващо място, договорът за потребителски кредит бил нищожен съгласно чл. 22 ЗПК като нарушаващ изискванията на чл. 11. ал. 1, т. 11 ЗПК. Ищцата твърди, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, кредиторът следвало да включи в съдържанието на договора условията за издължаване на кредита от потребителя, което той не изпълнил. Търговецът не посочил в текста на договора каква е общата сума по смисъла на пap. 1, т. 2 от ДР към ЗПК, дължима от потребителя и кредиторът не спазил изискванията на чл.11 ал.1 т. 11 от ЗПК с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК.

5

Наред с това следвало да се има предвид и, че макар в съдържанието на договора и ОУ да са включени клаузите на чл.4 и чл. 22 относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.4 и 6, в тях не били разписани другите условия по неговото упражняване, по-конкретно не била налице информация за размера на лихвения процент на ден, каквото било изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК. Тази информация била от съществено значение за потребителя, тъй като той следвало да има нужните данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация, той бил изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което можело да има за него тежки негативни последици – това му право да се погаси поради неизпълнение на условията за упражняването му.

Договорът бил недействителен и на още едно основание. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратният размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.;