Определение № 872 от 15.10.2019, Окръжен съд - Перник

О П Р Е Д Е Л Е Н И

Е

№ 872 15. 10. 2019г. град

Перник

Пернишкият окръжен съд на 15. 10. 2019г., в закрито съдебно заседание в следния състав :

Председател

: Методи Величков

Членове

: Димитър Ковачев

Роман Николов като разгледа докладваното от съдия

Методи Величков въззивно гр. дело № 633 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното :

Въззивното производство е по реда на чл. 413, ал.2, вр. с чл. 274 – 278 от ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД против разпореждане от 12.08.2019г. по ч.гр. д. № 04618/2019 г. по описа на Районен съд - Перник, в частта за отхвърляне заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В.Е.С. за сумата от 87,52 лв., както и в частта за отхвърляне за сумата 197,50лв., представляваща такса разноски за извънсъдебно събиране на вземането.

В жалбата са развити подробни съображения във връзка с направените оплаквания, че разпореждането е необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Посочва, че целта на производство по чл. 410 ГПК е да се установи спорно ли е твърдяното вземане и преценката на съда се ограничава единствено до изложените от заявителя факти за установяване на едно индивидуализирано спорно вземане, основателността на което ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес – исковият. Нарушено е диапозитивното начало, без да се даде възможност на заявителя да обоснове и докаже индивидуално договаряне, като е предрешен евентуален спор между страните. Значението на чл. 143 от ЗЗП е генерална клауза за неравноправност на уговорките на потребителските договори, относно която заповедният съд не би могъл да направи изводи единствено от заявлението по чл. 410 от ГПК. Като е обсъдил по същество обстоятелство, което и извън предмета на проверка в настоящото производство, съдът е превишил правомощията си. Не е отчетено приложението на Директива 2008/48 и Директива 2009/22, т. е. в производствата, в които не се сочат доказателства проверката по чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК следва да се направи само в хипотезите, в които незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото искане, а нищожността на договорните клаузи, поради неравноправния потребителски характер е особен вид недействителност, който е извън общите хипотези на противоречие със закона и добрите нрави. При преценка на добрите нрави следва да се отчетат и други фактори-свободата на договаряне, равнопоставеност на страните, функции на неустойката, възможност да длъжника сам да ограничи размера на неизпълнението. Иска се отмяна на разпореждането в обжалваната част и да се издаде заповед за изпълнение в цялост за претендираните със заявлението суми.

В съответствие с чл.

413, ал.2 от ГПК не е осъществявана от районния съд процедура по връчване на препис от частната жалба.

Пернишкият окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на жалбоподателя, както и служебно всички правно релевантни факти, съгласно ТР № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, приема следното:

Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване против подлежащ на обжалване акт, е допустима и следва да се разгледа по същество.

Ч. гр. д. № 4618/2019 г. на ПРС е образувано по заявление от "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу В.С. за вземания за главница, договорна лихва, законна лихва, произтичащи от договор за кредит № ***, сключен между длъжника и предишния кредитор - цедент, включително и неустойка в размер на 87,52 лв. - за неизпълнение на задължение, както и 197,50 лв. – разходи за извънсъдебно събиране. В т. 12 на заявлението се посочва, че съгласно договора заемателят се е задължил и е предоставил на заемателя револвиращ кредит в размер на 500 лв. Съгласно клаузите на договора длъжникът се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: чрез поръчителство, като поръчителят подписва договор за поръчителство. Поради неизпълнение на това задължение и съгласно уговореното между тях, заемодателят е начислил и неустойка в размер на 87,52 лв. за периода от 06.05.2018г. до 06.10.2018г. Освен това в т. 12 на заявлението е пояснено, че са се договорили, че при забава на плащане на текущо задължение, или на посочената по-горе сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит, кредитополучателят дължи на кредитодателя суми за действия по събиране на задължението в размер на сумата 2,50 лв. за всеки ден до заплащане сумите, а освен това са се съгласили, че при настъпване на предсрочна изискуемост се дължи и еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв. включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението, която сума възлиза в общ размер на 197,50 лв.

Заявлението по чл.

410 от ГПК е отхвърлено от РС в обжалваната част като е прието, че в тази част противоречи на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и като израз на неравноправна клауза – чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП, както и на чл.

33, ал. 1 и 2 ЗПК, с оглед на което е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.

При въззивния контрол за правилност на обжалваното разпореждане, настоящият състав съобразява следното:

Предвид систематичното място /„издаване на заповед за изпълнение“/ и съдържанието /„искането е в противоречие със закона или с добрите нрави“/, точният смисъл на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е напълно ясен и обосновава, че освен за формалната редовност, заповедният съд е длъжен и без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от длъжника да извърши служебно и проверка дали предявеното със заявлението вземане не противоречи на закона и/или добрите нрави.

При анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя-физическо лице по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на "потребител" приложимите норми са и тези на Закона за защита на потребителите – съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП, като чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна. С оглед на това въззивния съд не възприема и счита за неоснователни доводите и възраженията в жалбата, че за заповедния съд не съществува възможност служебно да констатира наличието на нищожна и/или неравноправна клауза, както и че е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил обстоятелство по същество, което следва да бъде доказано в едно бъдещо исково производство /така Определение N 974/07.12.2011 г. по ч.т.д.N 797/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО/.

Съгласно т.3 от ТР

№ 1/ 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката драстично не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.

На кредитополучателя е отпуснат револвиращ кредит в размер на 100 лева, а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 87,52 лева, т.е. представлява почти една пета от получената главница. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т.е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, и затова е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди, и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на кредитополучателя е да върне предоставените му в заем пари, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.

Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.

Неустойката не изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчител не е определено като предварително условие за сключване на договора и чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните и лишава заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. Въведени са изключително обусловени и сложни условия, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея – т.е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.

Неустойката противоречи и на забраната в чл. 143, т.5 ЗЗП за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се посочи по-горе не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а в случая нейният размер е и завишен – почти една пета от главницата, което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и регламентиран. Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и забраната на чл. 143, т.3 ЗЗП, защото както се посочи по-горе със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Накрая в заповедното производство няма възможност за приложението на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, а освен това е невъзможно намаляване на неустойка, която е нищожна.

В съвкупност и поотделно следва, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона - чл. 146, ал.