Решение № 5094 от 23.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5094 гр. София, 23.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20261100502284 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 6945/12.01.2026 г. на ответника Институт за държавата и правото при БАН срещу Решение № 21541/25.11.2025 г. (поправено с Решение № 21916/01.12.2025 г.), постановено по гр. дело № 12602/2025 г. по описа на СРС, 58 състав, в частта, с която са уважени предявените от ищеца С. Д. Н. искове с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 1-3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението му, извършено със заповед № РД-15-01/04.02.2025 г., на основание чл. 326, ал. 1 КТ; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „главен асистент“ в секция „Публично-правни науки“ при ответника Институт за държавата и правото при БАН, като същият е осъден да заплати на ищеца сумата от 16 115,80 лева, представляваща брутен размер на обезщетение за оставане без работа за периода от 05.02.2025 г. до 05.08.2025 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 06.03.2025 г. до окончателното плащане.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като с писмо по електронна поща № ЛС-04-02/27.01.2025 г. от страна на ищеца е отправено официално изявление с текст „изразявам желанието си да напусна ИДП при БАН“, което надлежно е достигнало до своя адресат и изразява ясно формирана и декларирана воля за пораждане на определени правни последици, поради което целените с него такива следва да се считат за настъпили. Поддържа, че във формулираното 1 изявление липсват условности, поради което то няма незавършен характер, а изразява категоричната воля на служителя да не полага труд по трудовото правоотношение с работодателя, поради което същото следва да се счита за такова по чл. 326, ал. 1 КТ. Заявява още, че срокът на предизвестието е законоустановен, поради което няма изискване същият да се съдържа в самото изявление по чл. 326, ал. 1 КТ, а освен това работникът не е длъжен да го мотивира, като не е необходимо издаването и на нарочен акт от страна на работодателя. Твърди се, че няма изискване относно формулировката на съответния израз или думи, тъй като в КТ липсва установен образец на предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ.

Тълкувайки използвания от служителя израз „изразявам желанието си да напусна ИДП при БАН“, счита, че авторът му цели прекратяване на трудовото правоотношение с ответника.

Поддържа, че липсва законоустановено изискване, вменяващо на работодателя задължение да поиска пояснение на изявлението му, а освен това с последвалата кореспонденция от 03.02.2025 г. служителят е признал, че формираната от него воля с изявлението му от 25.01.2025 г. е била насочена към прекратяване на трудовото правоотношение. Позовава се на чл. 326, ал. 4, изр. 2 и 3 КТ, с който се предвижда, че оттегляне на предизвестието е допустимо ако работникът или служителят съобщи за това преди или едновременно с получаването му или до изтичане на срока му със съгласието на работодателя, каквото в случая не е налице. Допълва, че в качеството си на лице с юридическо образование ищецът следва да е осъзнавал правните последици на направеното от него изявление, насочено към прекратяване на трудовото му правоотношение. По изложените съображения се отправя искане решението да се отмени в обжалваната част и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна С. Д. Н., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е постановено при всеобхватна и обективна преценка на доказателствата по делото. Счита, че използваният израз „изразявам желанието си да напусна ИДП при БАН“ не съдържа достатъчна степен на категоричност и недвусмисленост, за да бъде възприет като юридически завършено изявление, насочено към прекратяване на трудовото правоотношение с ответника. Допълва, че разменената електронна кореспонденция има характер на неформална работна комуникация, поради което не следва да се приравни на валидно формирано юридическо изявление, което да е годно да породи определени правни последици по чл. 326 КТ. Оспорва да е налице дадено от него съгласие за осъществяване на електронна комуникация между страните, още повече, че не е спазен редът за електронно връчване и удостоверяване на електронни изявления съгласно Наредба за вида и изискванията за създаване и съхраняване на електронни документи в трудовото досие на работника или служителя. Позовава се на факта, че самият работодател първоначално е възприел изявлението му като предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, а едва след това като предизвестие по чл. 326 ГПК, от което следва, че той също не е бил наясно с волята на служителя. За ирелевантно счита обстоятелството, че се касае за служител с юридическо образование, тъй като законодателят не поставя изискване за различно третиране. Допълва още, че при липсата на ясно, категорично и 2 недвусмислено юридическо завършено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение, за работодателя не е имало основание да квалифицира изразеното желание за напускане от 25.01.2025 г. като предизвестие по смисъла на чл. 326 КТ. Цитираната съдебна практика счита за неприложима. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваната част. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд следи служебно. По отношение на неговата правилност настоящият съдебен състав намира следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.

1, т. 1-3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.

В случая с оглед твърденията и възраженията им в рамките на първоинстанционното производство и заявените от тях оплаквания пред въззивния съд, безспорни между страните са следните групи обстоятелства, чието установяване се потвърждава и от писмените доказателства по делото, а именно: че по силата на трудов договор № 1/30.01.2020 г. помежду им е съществувало трудово правоотношение, в рамките на което ищецът е заемал длъжността „главен асистент“ в секция „Публично-правни науки“ при ответника, като със заповед № РД-15-01/04.02.2025 г. на директора на ИДП при БАН същото е било прекратено, на основание чл. 326, ал. 1 КТ.

Не се спори също така и относно осъществяването между страните в периода от 25.01.2025 г. до 06.02.2025 г. на електронна кореспонденция по имейл със следното съдържание: на 25.01.2025 г. ищецът С. Н. е отправил „официално изявление“ до директора на ИДП при БАН - д-р И.И., с което категорично отказва да работи в съществуващата среда и изразява желанието си да напусне ИДП при БАН, споделяйки разочарованието си от 3 евентуална невъзможност да придобие научна степен „доцент“. Поводът за отправяне на така посочените изявления ищецът свързва с поведението на председателя на комисията по атестиране, назначена със Заповед № РД-09-64/02.10.2024 г. – научният секретар на ИДП при БАН, който по повод работата на комисията е адресирал обидни квалификации към него.

Съобщението е входирано при ответника на 27.01.2025 г., като с ръкописна резолюция от 29.01.2025 г. директорът на ИДП при БАН е поискал писмени обяснения от ищеца във връзка с изложените твърдения за отправени към него обидни квалификации от доц. Б., като такива са постъпили в прикачен файл към електронно съобщение от 30.01.2025 г., в които Н. посочва, че възникналата конфликтна ситуация относно изпълнението на Заповед № РД-0964/02.10.2024 г. вече е приключила, поради което предходното му изявление следва да се счита за прибързана и емоционална реакция, за която е поднесъл извиненията си. Изрично ищецът изразява готовност да изпълни задълженията си по заповедта изцяло и в срок, както и желанието си да продължи да работи и да се развива в ИДП при БАН. По-нататък комуникацията между страните е продължила с имейл от 03.02.2025 г., с който директорът на ИДП при БАН – д-р И.И. посочва, че приема предходно направеното от Н. официално изявление от 25.01.2025 г. като предложение за прекратяване на трудовото му правоотношение по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, като в отговор на същия с имейл от същата дата ищецът отново поднася извиненията си за недоразумението, причинено от официалното му изявление, оправдавайки го със своята прекомерна емоционалност и прибързаност и посочвайки, че случката, станала повод за спонтанната му реакция, вече е приключила с взаимни извинения между него и доц. Б., поради което направеното от него изявление за прекратяване на трудовото му правоотношение с ИДП при БАН е било неосъзнато и следва да се игнорира, отново изразявайки готовност да продължи да работи и да се развива като учен. С последващо електронно съобщение от 04.02.2025 г. директорът на ИДП при БАН - д-р И.И. посочва, че по своето естество категорично изразеното от ищеца с получен на 27.01.2025 г. имейл желание за напускане представлява предизвестие по смисъла на чл. 326 КТ, без да е дадено съгласие за последващото му оттегляне, поради което трудовото правоотношение с Н. следва да се счита за прекратено на посоченото основание считано от 05.02.2025 г., за което ще му се изплати обезщетение по чл.

220, ал. 2 КТ, като в прикачен файл му е изпратена и заповед № РД-15-01/04.02.2025 г. В отговор на така полученото съобщение, с имейл от 06.02.2025 г. ищецът е оспорил основанието за прекратяване на трудовото му правоотношение по посочения ред, твърдейки, че не е отправял официално изявление в тази насока, тъй като изразеното от него такова е израз негова необмислена и емоционална реакция, вследствие на конкретно създалата се ситуация, поради което не е имал такова намерение, още повече, че не е посочил конкретна дата на прекратяване.

Така обсъдената електронна кореспонденция е разпечатана на хартиен носител и приобщена към доказателствената съвкупност по делото, без да е оспорена от страните, поради което следва да се приеме, че същата действително се е реализирала между посочените в нея лица.

4

Ето защо, предвид при така установените по делото факти и с оглед наведените с въззивната жалба оплаквания, спорът по делото на етапа на въззивното производство се концентрира върху обстоятелствтото налице ли е валидно формирана и изразена от ищеца С.