Определение № 22056 от 15.10.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 22056 гр. София, 15.10.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Цвета Желязкова Въззивно частно гражданско дело № 20261100504460 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК.

Постъпила е частна жалба, вх. № 142767/27.11.2025 г. по описа на СГС от Е. М., ЕГН ********** срещу oпределение 16340/08.04.2026 г. и определение 2394/19.01.2026 г. на СРС, 88 състав по гр. дело 409/2025 г., в частта, в която е прекратено производството по делото и е оставено без уважение искането за предоставяне на правна помощ в частта, в която е прекратено производството по делото и е оставено без уважение искането за предоставяне на правна помощ.

В частната жалба се твърди, че обжалваното определение e неправилно , както и че няма идентичност между делата, няма основание да се приеме, че е налице злоупотреба с право. Делата имали различен предмет и различен период на увреждане. Ответник по иска бил Специализирания наказателен съд, който незаконно е лишил ищеца от свобода, като лишаването било в производството по чл. 63 от НПК по обвинение, по което ищецът след това бил оправдан.

Софийски градски съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба намира следното:

Производството по гр.д. № 409/2025 г. по описа на СРС, 88 състав е образувано по искова молба на Е. М., видно от които е предявен иск срещу СГС (като правоприемник на закрития Специализиран наказателен съд), за нанесени вреди и вредни последици от имуществени щети с цена на иска 24 500 лева, с период на увреждането 24.06.2016 - 27.12.2024 г. в резултат на нарушения, свързани с незаконно задържане на ищеца във връзка с НОХД 646/20156 на СНС в производство по реда на чл. 270 от НПК, като след това 1 ищецът бил оправдан за повдигнатите обвинения по това дело.

На първо място съдебният състав следва да се произнесе по основанията на чл. 22 от ГПК, тъй като включва съдии, които заседават в СГС.

Настоящият съдебен състав намира, че независимо, че включва съдии, които заседават в СГС, при липсата на каквато и да е институционална зависимост от съдиите от административното ръководство на съда, формалната принадлежност към състава на съдиите, които заседават в СГС, съобразена с останалите факти по делото и интересите, предмет на защита, вкл. осигуряване достъп до съд в разумен срок, вкл. и възможността за инстанционен контрол върху постановения акт, налага произнасянето им поставения пред тях проблем.

В практиката на ЕСПЧ относно понятията за „независимост“ и „безпристрастност“ на решаващия орган по приложение на чл.6 от ЕКЗПЧ – (решението по дело Б.Г. срещу България (Жалба № 28417/07)) е прието следното: „Съдът е развил принципите относно изискването за безпристрастност на съдиите, залегнали в чл. 6 от Конвенцията в решението си по делото Kyprianouc. Chypre [ГК], № 73797/01, §§ 118-121, ЕСПЧ 2005‑XIII.

Тези принципи могат да се обобщят по следния начин: Безпристрастността се определя с липсата на предубеждение или пристрастност и съществуването се преценява чрез два подхода: субективен подход, който се опитва да определи личното вътрешно убеждение на даден съдия или какъв е бил интереса му в това конкретно дело и обективен подход, насочен към наличието на достатъчно гаранции, за да се изключи спрямо него всяко основателно съмнение. Що се отнася до втория подход, когато даден колегиален правораздавателен орган е ответник, той следва да се запита дали, независимо от личното поведение на някой от членовете му, някои, подлежащи на проверка, факти позволяват поставянето под съмнение на безпристрастността на самия съдебен орган. По това дело, дори видимите характеристики могат да придобият значение. …“.

В конкретния случай, независимо от външните характеристики, липсата на каквато и да зависимост от членовете на състава от административната организация на работата им, съчетано с интересите, вкл. и на самия жалбоподател да получи разрешениe на поставения процесуален въпрос своевременно (следва да се имат предвид вече постановените девет отвода на съдии от СГС с основен аргумент – ответникът по иск е СГС, а съдиите изпълняват служебните си задължения в СГС, служебно известния факт на множество отводи на съдии от СГС по дела, по която страна е Е. М.), както и предвид факта, че произнасянето на членовете на настоящия съдебен състав е основано единствено на преценка относно спазването на основни принципни положения при упражняване на правото на иск, при което формалното качество на ответник на СГС като правоприемник на СнНС е ирелевантно, членовете на съдебния състав намират, че не са налице основания за отвод по делото.

По същество на жалбата:

С атакуваното определение СРС е приел, че е налице очевидна 2 злоупотреба с право, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследва цел за търсена на защита, а е израз на кверулантно поведение, търсещо защита на очевидно неоснователни претенции. Посочено е, че според СРС с предявяването на настоящия иск ищецът Е. М. не преследва легитимен интерес и действието представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал.1 КРБ, чл. 17 ЕКЗПЧ /по аналогия от чл. 35, т. 3, б. “а“ от конвенцията/ и само на това основание искът се явява недопустим. СРС е констатирал след служебна справка в ЕИСС, че за периода 01.01.2025 г. - 08.04.2025 г. ищецът е завел в Софийски районен съд 347 дела с различни ответници (Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДНИ и др.), по повече от 99% от делата са с един и същ предмет иска се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване; противозаконно задържане, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения и др.), претърпени в различни периоди на увреждане. Само на 03.01.2025 г. са образувани 11 броя дела от Е. М. срещу Софийски градски съд с твърдения за противозаконно задържане и незаконно лишаване от свобода (гр.д. № 401/2025 г., гр.д. № 402/2025 г., гр.д. № 403/2025 г., гр.д. 404/2025 г., гр.д. № 405/2025 г., гр.д. № 406/2025 г., гр.д. № 407/2025 г., гр.д. № 408/2025 г., гр.д. № 409/2025 г., гр.д. № 410/2025 г., гр.д. № 411/2025 г).

В допълнение са изложени и аргументи, че на всички страни по граждански и наказателни дела е гарантирано правото по чл. 6 от ЕКЗПЧ – право на всяко лице, което се обръща към съд от държава, ратифицирала ЕКЗПЧ, на което се позовава и ищецът Е. М., на справедливо и публично гледане на делото на в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, но това право е разгледано в контекста на задълженията на всяка страна да упражнява правата си с цел задоволяване на собствените интереси, без обаче тези интереси да надхвърлят и препятстват нормалното функциониране на обществото, в частност на съдебната система на държавата чрез адресирането с огромен брой сигнали, искания, жалби, които водят до ангажиране на ресурс от съдилищата, при която същите са препятствани да изпълняват възложените им Конституцията на Република България и Закона за съдебна власт функция – да защитават правата и законните интереси на гражданите – чл. 117 от КРБ.

Като е съобразил броя на предявените дела от Е. М., основани на сходни, идентични твърдения, настояването му да присъства лично при разглеждане на всички дела, което води до фактическо неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на наложено наказание от български съд, СРС е прекратил производството на основание чл. 130 от ГПК.

При така установената фактическа обстановка, Съдът прави следните правни изводи:

Частната жалба е подадена в срок от лице с правен интерес срещу акт 3 който подлежи на обжалване, поради което е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество същата е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

Настоящият съдебен състав споделя доводите на първостепенни съд за недопустимост на производството, тъй като в конкретната хипотеза се разкрива поведение на ищеца – частен жалбоподател Е. М., може да се оцени като злоупотреба с правото на иск, поради което препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

За яснота и пълнота, с оглед изложените доводи в частната жалба, въззивната инстанция намира следното:

Както е посочено и в определение № 3674/03.07.2026 г. по ч. гр. д. № 2465 по описа за 2026 г. по описа на ВКС, IV ГО, постановено по реда на чл.

274 от ГПК, чл. 130 ГПК също е възможна санкция за противоправното деяние, респ. проекция на чл. 57, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от Основния закон, който не допуска злоупотреба с право на иск.

Когато самият ищец описва факти, които налагат еднозначен извод, че с иска не цели защита на свое материално право или интерес, а да увреди права и интереси на други или публичния интерес, съдът е длъжен да констатира липсващия предмет на дължима защита и да върне исковата молба на основание чл. 130 ГПК. Ищецът може да въведе твърденията, извеждащи извода за злоупотреба с правото на иск, в исковата молба, но и в по-късен етап на производството. Тогава те не се нуждаят от доказване. Също така е посочено, че Съдът има правомощие и служебно да установи, че ищецът злоупотребява с правото на иск. Само по себе си е прието, че служебно установеното, че през относително кратък период от време ищецът е завел множество висящи дела със сходен предмет е недостатъчно за еднозначен извод за злоупотреба с правото на иск по конкретното дело, доколкото правото на достъп до съд е гарантирано от действащите на територията на страната нормативни актове от най-висш йерархичен ред. Държавата е длъжна да осигури функционирането на съдебната система така, че да осигури ефективен достъп до правосъдие. Правовата държава не допуска отделният гражданин да бъде лишен от правото на иск, само защото разглеждането на неговите дела изисква съдебен ресурс. Накърняването интересите на обществото не следва да се отъждествява с увеличаване натовареността на съдилищата. Нито извод за злоупотреба с право на иск следва само от това, че ищецът сезира често съдилищата. Накърняване на обществения интерес в смисъла по чл. 57, ал. 2 и в нарушение на принципа на правовата държава е налице, когато целта на ищеца от предявените множество искове в относително кратък период от време е да затрудни функционирането на правосъдието или на друга публична институция, надлежна страна или участник в процеса по заведените дела.

Поради това и Съдът дължи преценката в цялост, за да заключи, че по конкретното дело правото на иск е упражнено недобросъвестно и да приложи санкцията по чл. 130 ГПК, като е необходимо да се установи колко са другите висящи дела, кога са заведени, какъв е техният предмет, има ли самостоятелни 4 фактически основания за различните предявени искове, а когато са за ангажиране на отговорност на държавата за вреди – кои са публичните органи, които представляват или упражняват правото на иск на държавата, и т.н.

По настоящото дело, служебно е установено от СРС образуването на 347 дела за четири месеца на 2025 г. от ищеца Е. М., срещу различни органи от съдебната система (СРС, СГС, СОС, ВКС, АС-София, Прокуратурата на Р България), като всички дела са свързани с твърдения за незаконно задържане в рамките на наказателно производство, приключило по някои от обвиненията срещу Е. М. с оправдателна присъда, но и във връзка с други престъпления, за които има висящо съдебно производство, без да има оправдателна присъда, дела по влезли в сила присъди, с които е признат за виновен, съответно за действия на съда при разглеждане на други дела, образувани от Е. М..

Установява се от ЕИСС при справка от настоящия съдебен състав, че за периода 01.01.2026 г. – 13.10.2026 г. Е. М. е образувал 23 първоинстанционни граждански дела, 28 въззивни граждански дела, и 47 въззивни частни граждански дела. За 2025 г. Е. М. е инициирал 200 въззивни частни граждански дела, 17 въззивни граждански дела, 107 първоинстанционни граждански дела пред СГС. За 2024 г. Е. М. е инициирал 142 въззивни частни граждански дела, 30 въззивни граждански дела, 3 първоинстанционни граждански дела пред СГС.