Решение № 2402 от 11.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2402 гр. София, 10.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100504452 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена по пощата на 01.11.2021 г. и входирана в Софийски районен съд на 12.11.2021 г., на ответника М. Ж. Ц. срещу протоколно решение от 20.10.2021 г., постановено по гражданско дело № 28116/2021 г. на Софийския районен съд, 62 състав, в частта, с която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове и е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 2043,86 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода 25.3.2018 г. – 30,4,2020 г.;

193,01 лева – мораторна лихва; 26,47 лева – главница за дялово разпределение за периода 01.2.2018 г. – 30.4.2020 г.; 5,18 лева – мораторна лихва за периода 31.3.2018 г. – 16.3.2021 г., като с определение № 7093/21.3.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, жалбоподателят е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата 79, 85 лева – разноски в заповедното производство, и 807,50 лева – разноски в исковото производство.

Жалбоподателят поддържа, че необосновано и в противоречие с материалния закон първоинстанционният съд приел за установено наличие на облигационно правоотношение между страните, доколкото ответникът бил наемател на имота и не бил сключил договор с ищеца. Собственик на имота бил Столична община. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – ищец по исковете „Т.С.“ ЕАД, не взема становище по допустимостта и основателността на жалбата.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое 1 убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е неправилно в обжалваната част поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Т.С.” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника М. Ж. Ц. за следните суми:

2812,78 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода май 2017 г. - април 2020 г. в имот с аб. № 241013; 26,47лева, представляваща възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода февруари 2018 г. – април 2020 г., заедно със законната лихва от 25.3.2021 г. до погасяване на задълженията; 444,67 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 15.9.2019 г. – 16.3.2021 г.; 05,18 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 31.3.2018 г. – 16.3.2021 г. След постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват потребителя, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като не е заплатена дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение, както и таксата за дялово разпределение. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава.

Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното производство.

Ответникът оспорва наличието на облигационно правоотношение.

Счита, че вземанията са погасени по давност. Моли съда да отхвърли исковете.

По исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ:

За уважаването на исковете в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за продажба между 2 него и ответника, по силата на което е доставил топлинна енергия в твърдените количества и за ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер.

Към началния момент на процесния период е действал Законът за енергетиката /обн. ДВ 107/09.12.2003 г./, съгласно който договорът за продажба на топлинна енергия е неформален и се счита сключен при доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването й от потребителя. Съгласно разпоредбата на т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ потребители, респ. битови клиенти на топлинна енергия през процесния период са физически лица – ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени с ТР № 2/17.5.2018 г. на ОСГК на ВКС, собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. В мотивите на посоченото ТР е прието, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент" на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент" по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.

В отговора по чл. 131 ГПК, а и в цялостната си последователна защитна позиция по делото, ответникът оспорва наличието на облигационна връзка /наличието на писмен договор или на вещно право върху имота/, поради което и съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да докаже някое от същите. Подобно главно и пълно доказване ищецът не е провел. Безспорно е между страните, че ответникът не е собственик или вещен ползвател на процесния имот, доколкото е наемател, а собственик е Столична община. Ето 3 защо единственото основание за възникване на облигационно отношение с него е наличието на писмен договор, какъвто не е представен. Представените фактури и документи за отчет за процесния имот, в които ответникът е посочен като абонат, са едностранно съставени от самия ищец частни свидетелстващи документи, неносещи подпис на ответника, поради което не могат да му се противопоставят. Самият факт на откриване на партида, без да е представено искане за това от ответника, не доказва наличие на договор.

Предвид изложеното исковете установяване на задължения за цена на потребена в процесния имот топлинна енергия и такса за дялово разпределение са изцяло неоснователни, като излишно в да се обсъждат останалите факти, включени във фактическия състав на вземанията.

По исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Основателността на исковете за законна лихва предполага наличие на главни задължения. Предвид извода на въззивния съд за неоснователност на претенциите за главници, неоснователни са и претенциите за установяване на задължения за обезщетение за забава.

Поради изложеното настоящият състав на въззивния съд намира, че обжалваното решението следва да бъде отменено в цялата обжалвана част и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.

По разноските:

Предвид изхода на делото определението по чл. 248 ГПК, с което е изменено обжалваното решение, следва да бъде отменено в частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в исковото и заповедното производство.

На основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адвокат В. Симеонов следва да бъдат присъдени още 317,51 лева – за оказана безплатна правна помощ на ответника в исковото производство.

Определението по чл. 248 ГПК е влязло в сила в частта, с която ищецът е осъден да заплати на адвокат К.Б. сумата 111,70 лева – възнаграждение за оказана на ответника безплатна правна помощ в исковото производство. С решението на въззивния съд обаче не следва да се присъжда допълнителна сума, доколкото според настоящия въззивен състав разноски на ответника в заповедното производство не се следват, вкл. и като съобразява постоянната си практика, както и тази на ВКС /например определение № 45 от 23.01.2019 год. на ВКС по ч.т.дело № 3074/2018 год., І т. о., ТК/.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника се следват своевременно поисканите разноски пред въззивната инстанция в размер на 45,37 лева /за държавна такса/.

На основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 38, ал. ЗАдв. ГПК на адвокат М. Л. следва да бъде присъдено възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на въззивника в размер на 400 лева, определено от съда по реда на чл.

7, ал. 2, т. 2 чр. чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

4

РЕШИ:

ОТМЕНЯ протоколно решение от 20.10.2021 г., постановено по гражданско дело № 28116/2021 г. на Софийския районен съд, 62 състав, в цялата обжалвана част, с която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу М. Ж. Ц. искове и е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 2043,86 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода 25.3.2018 г. – 30,4,2020 г.; 193,01 лева – мораторна лихва; 26,47 лева – главница за дялово разпределение за периода 01.2.2018 г. – 30.4.2020 г., и 5,18 лева – мораторна лихва за периода 31.3.2018 г. – 16.3.2021 г., както и определение № 7093/21.3.2022 г., постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, с което е изменено в частта за разноските посоченото решение и М. Ж. Ц. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 79, 85 лева – разноски в заповедното производство, и сумата 807,50 лева – разноски в исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: