Решение № 238 от 14.01.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 238 гр. София, 14.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Анелия Ст. Янева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100512551 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 29.07.2022 г. на ответника Л. Н. Н. срещу решение № 20046581/07.07.2022 г., постановено по гражданско дело № 17692/2020 г. на Софийски районен съд, 46 състав, с което съдът признава за установено по отношение на жалбоподателя, че М. Н. И. и С. Н. А. са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. София, находящ се в гр. София, район „Красна поляна“, с площ от 626 кв.м, при съседи поземлени имоти с идентификатори: ***, ***, ***, *** и ***, заедно с еднофамилна жилищна сграда с идентификатор *** по КК и КР на гр. София, със застроена площ 18 кв.м, разположена в поземлен имот с идентификатор *** и осъжда на основание чл. 108 ЗС жалбоподателят да предаде владението върху описаните имоти, отменя на основание чл. 537, ал. 2 ГПК Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 111, том III, рег. № 11999, дело № 416 от 07.11.2019 г., на нотариус В.Г. с рег. № 340 и район на действие СРС, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ищците съдебно-деловодни разноски в размер на 2644 лева.

Жалбоподателят поддържа, че решението било недопустимо, защото ищците притежавали имот, различен от процесния. Било и неправилно поради 1 нарушения на материалния закон и необоснованост. Съдът кредитирал показанията на М.М., макар да имало данни по делото, че бил заинтересован.

Доказан бил фактът на подадена от жалбоподателя срещу това лице жалба в прокуратурата. От справката от ИКАР, както и от показанията на свидетеля Т., се установявало и че М.М. бил заинтересован и поради намерения да придобива имоти в района, в който се намирали процесните. Неправилно съдът не кредитирал показанията на доведените от ответника свидетели, които били последователни, логични и непротиворечиви и макар последните да имали впечатления от упражняваната от него фактическа власт върху имота.

От друга страна, дал вяра на тези на свидетелите на ищците, които нямали трайна връзка с имота и чиито показания били непълни, не описвали имота с най-характерните му белези. На следващо място, ищците били упражнявали владение върху имот, различен от процесния - с оглед разликата в площите на дворното място и постройката, посочени в нотариалния акт за собственост на ищците, и в скиците от кадастъра на процесните имоти; адресите на имотите били различни; не се намирали в една и съща местност. Упражняваната от ответника фактическа власт се установявала и от писмените доказателства по делото. Необосновано съдът приел, че в емлячния регистър било записано името на наследодателя на ищците, а не това на неговия наследодател, макар този факт да бил установен в решение по друго дело. Договорът от 05.09.1969 г. не бил подписан. Ето защо моли въззивния да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемите считат решението за правилно и молят да бъде потвърдено. Претендират разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Контролът за правилността на първоинстанционното решение по принцип е в рамките на заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на императивните материалноправни норми /така т. 1 ТР № 1/09.12.2013 г., ОСГТК, ВКС/.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на 2

Софийския районен съд.

Във връзка с доводите в жалбата и извършената служебна проверка следва да се добави и следното:

В исковата молба претенциите по чл. 108 ЗС са ясно индивидуализирани чрез посочване идентификаторите на двата спорни имота, както и границите им. Правото на собственост върху така описаните имоти е предмет на делото, по което се е произнесъл и първоинстанционният съд.

Въпросът дали ищците са негови титуляри е относим към основателността, а не към допустимостта на исковете.

Заявеното от ищците основание е наследствено приемство от Н.А.Н. и Г.Н.Н., придобили имотите чрез упражнявано в периода от 1969 г. давностно владение /в исковата молба, както и в отговора на въззивната жалба е заявено следното: „Приживе праводателите на доверителите ми са упражнявали фактическа власт върху имота, а след смъртта на бащата, заедно с майка им са продължили да ползват имота като свой.“/.

По исковете по чл. 108 ЗС в тежест на ищците е да установят правото си на собственост върху описаните имоти, придобито на наведеното основание - упражнявана от наследодателите, а след смъртта им от тях фактическа власт върху имотите в продължение на 10 години. По наведеното възражение за придобивна давност в тежест на ответника е да установи, твърденията си, че част имота е придобит по наследствено приемство от Н.А.Н., както и че упражнявал в продължение на 10 години непрекъснато, спокойно и явно фактическа власт върху останалата част.

Страните не спорят, а и от писмените доказателства /скици от АГКК – л. 48 от делото на СРС, скица от 27.03.1991 г, - л. 46 СРС, разписен лист от емлячния регистър – л. 86 СРС/ и комбинираната скица към приетата СТЕ /л.

166 СРС/ се установява че процесният поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на гр. София, одобрени със заповед № РД-1850/02.11.2011 г. на изпълнителен директор на АГКК, /ограден в черен цвят на скицата на СТЕ по букви А, Б, В, Г, Д/ е идентичен с имот пл. № 87 по предходен кадастрален план - ограден в зелен цвят на същата скица. Именно този имот е описан и в Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 51, том VII, дело №579/91 г. /л. 11 СРС/, индивидуализиран както следва: неурегулирано дворно място от 500 кв.м, съставляващо имот с планоснимачен номер 87, кадастрален лист 307 по плана на София - „Западен район“, м. Смърдана, при съседи: С. и И.Н., П.С.К., път, И.Ц.И..

По делото е представен препис от договор за покупко-продажба на недвижим имот от 05.09.1969 г., с характер на такъв по чл. 19 ЗЗД, по силата на който В.Н.Г. по мъж Т. се задължава да продаде /виж т. 5 от договора/ на Н.А.Н. правото на собственост върху реална част с площ от 500 квадратни метра от място в местност „Татарлъка“, зад „Западния парк“, при граници: на изток - военен път; на запад - И.И., на север - …. К., на юг - В.Г.. В т. 3 е 3 удостоверено, че на бъдещия купувач е предадена и фактическата власт върху имота. Противно на доводите на жалбоподателя, въззивният съд намира, че този договор носи подписите на страните, както и на посочените в него двама свидетели. По делото е представен нотариално заверен препис на документа от 01.11.1970 г., в който наличието на подписи върху оригинала е удостоверен от нотариуса по реда на чл. 465, б. „б“ ГПК /отм./. Предвид датата на извършване, съдът намира, че заверката на преписа е осъществена чрез изготвяне на идентичен по съдържание на оригинала документ, а не чрез създаване на фотокопие от същия. Именно по тази причина в преписа не се съдържат и фотокопия на подписите, а полагането им е обозначено с „/п/“ на мястото на подписите, положени в оригинала. Изготвянето на фотокопие не е възможно без техническо средство – копирна машина, употребата на каквито е разпространена в значително по-късен момент.

Следва да се даде отговор на въпроса дали имотът, описан в договора от 05.09.1969 г., е идентичен с имот № 87, описан Нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 51, том VII, дело № 579/91 г., респ. – с процесния поземлен имот. Според комбинираната скица към СТЕ, съседи на имот пл. № 87 по предходен кадастрален план са: от изток: улица, имоти с № 88 /от север/, 81 /от запад/, 82 и 86. Видно от извлечението от емлячния регистър, собственик на съседния имот пл. № 88 е П. К., който е посочен като съсед на имота от север в договора от 08.09.1969 г., както и за съсед в нотариалния акт за собственост от 1991 г. От скицата към работния проект от 1979 г. /л. 20 СРС/ се установява, че на запад имот № 87 граничи с имота на И.И., който съсед на запад е посочен и в договора от 05.09.1969 г., и в нотариалния акт за собственост. Този имот на И.И. е с пл. № 81 по предходен кад. план – сравн. скицата към СТЕ, скицата на л. 46 и тази към работния проект на л. 20. Имот № 81 не фигурира в представеното извлечение от емлячния регистър, доколкото в него са посочени имоти с пл. № от 87 нагоре. Източната граница на имот № 87 е път – видно от скицата към работния проект на л. 20, тази към СТЕ, тази на л. 46. Път е описаната източна граница на имота и по договора от 05.09.1969 г., и в нотариалния акт за собственост. От изложеното следва, че по граници от три страни, както следва: изток – път; север - имот на П. К. /пл. № 88/; запад - имот на И.И. /пл.

№ 81/, имотът, описан в договора от 05.09.1969 г., съвпада с този по констативния нотариален алт от 1991 г., който пък е идентичен с процесния.

Действително, по актуалните скици имотите са с площ, различна от описаната в договора от 1969 г. и в констативния нотариален акт от 19991 г. Освен че площта на имота не е негов индивидуализиращ белег, в случая според вещото лице по СТЕ разликата в площта в различните документи се дължи на грешка.

Отделно, няма нито твърдения, нито доказателства дворното място и къщата да са били точно измерени – нито в предходен момент, нито понастоящем.

Отделно, в представеното от самия ответник препис-извлечение от емлячния регистър за собственик на имот пл. № 87 е вписан Н.А.Н. – точното изписване на имената е „Н. А. Н.“, въз основа на договор от 05.09.1969 г. – 4 който съвпада по дата с представения към исковата молба. Противно на доводите в жалбата, съдът намира, че в документа не фигурира името Н.А.Н. – наследодател на ответника. Първо, не е това изписаното име. Второ, макар ответникът да сочи, че описаният документ представлява договор за доброволна делба от 05.09.1969 г. /виж изявление в отговора – л. 63/, не представя такъв. От друга страна, щом твърди какъв е видът на договора, то логично е да разполага с документа или най-малко да излага някакви твърдения да е бил запознат с този договор, както и за причината, поради която не е представен по делото. Такива отсъстват. Тук е мястото да се посочи, че съдът не е обвързан от фактическите изводи на друг състав при постановяване на решение по спор между ответника и трети лица. Освен това, видно от мотивите на съдебните решения, по този спор не е бил поставян въпросът за точното име, вписано в регистъра – дали е Н. или Н..

От документите на л. 13 и следващите от делото на СРС се установява, че през 1979 г. на Н.А.Н. е било издадено разрешение за изграждане на дворна чешма. В тези документи имотът е индивидуализиран с адрес, но от скицата към работния проект /л. 20/ е видно, че е идентичен с процесния. От представеното по делото удостоверение от 21.01.1991 г., издадено от отдел „Финанси“, ОбНС „Красна пшоляна“, се установява, че на името на Н.А.Н. е записан имот в гр. София, м. „Смърдана“. От тези документи се доказва и че в имота е изградена жилищната сграда – фигурира в работния проект, записана е в общината през 1970 г. Действително поземленият имот е индивидуализиран с различни адреси и местности – „Смърдана“ или „Долни смърдан“. Това обаче не означава, че се касае за различни имоти – разрешението е с приложена скица, а доколкото няма твърдения и доказателства, че лицето е имало и друг имот в този района, то несъмнено удостоверението касае процесния.