Определение № 4482 от 06.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4482 гр. София, 06.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Веселка Марева

Емилия Донкова като разгледа докладваното от Веселка Марева Касационно гражданско дело № 20248002104728 по описа за 2024 година

Обжалвано е решение № 399 от 04.04.2024г. постановено по гр.д. № 1371/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 685 от 21.12.2022г. по гр.д. № 481/2022г. на Благоевградски окръжен съд, в обжалваната му част, а именно осъдителната такава, с която С. В. Н., Р. С. Н. и С. С. Н. са осъдени солидарно да заплатят на Р. С. С. и В.

А. С. обезщетения за имуществени и неимуществени вреди както следва: 27 720лв. за вреди от цялостното събаряне на двуетажна паянтова жилищна сграда от 72 кв.м. всеки етаж, ведно с мазе от 36кв.м., построена на уличното лице в УПИ *,*, кв. 27 по плана на с. Г. Б., общ. К.; 400 лв. обезщетение за вреди от събарянето на външна чешма с бетонова мивка в посочения имот; 2 781 лв. обезщетение за вреди от унищожаването на 6 броя асми и 1 брой увредена наполовина; по 2000лв. обезщетение за неимуществени вреди на всеки от ищците; които вреди са причинени на 07.08.2017г., заедно със законната лихва върху горните суми, считано от дата на увреждането 07.08.2017г. до окончателното изплащане.

Касационната жалба е подадена от ответниците по иска С. В. Н., Р. С. Н., С. С. Н. и П. Д. С. чрез адв. Г. Ю.. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се визира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и очевидна неправилност.

Ответниците по касационната жалба Р. С. С. и В. А. С. чрез пълномощника адв. В. К. вземат становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при проверка допустимостта на жалбата, счита че е допустима и подлежи на разглеждане по чл. 288 ГПК единствено касационната жалба подадена от името на С. В. Н., Р. С. Н. и С. С. Н.. Жалбата 1 от името на П. Д. С. е недопустима. По отношение на него е налице влязло в сила решение.

С първоинстанционното решение искът против него е отхвърлен и въззивна жалба от страна на ищците не е била подадена. По този начин решението на първата инстанция за отхвърляне на иска спрямо него е влязло в сила. Затова подадената от негово име чрез адв.

Г. Ю. касационна жалба следва да се остави без разглеждане.

Предявени са от Р. С. С. и В. А. С. срещу ответниците С. В. Н., Р. С. Н., С. С. Н. и П. Д. С. искове по чл. 45 ЗЗД /спрямо П. С./ и чл. 49 ЗЗД /спрямо останалите ответници като възложители на работата на П./ за солидарното им осъждане за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в напълно разрушаване на двуетажна паянтова жилищна сграда от 72 кв.м. всеки етаж, ведно с мазе от 36кв.м., построена на уличното лице в УПИ *,* кв.27 по плана на с.Г. Б., общ. К. от 1992г; от събарянето на външна чешма с бетонова мивка; от унищожаването на 6 броя асми и 1 брой увредена наполовина, причинени на 07.08.2017г. в с.Г.Б., [община].

За да уважи предявените искове спрямо първите трима ответници въззивният съд е счел, че фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд, поради което е препратил към мотивите на този съд на основание чл. 272 ГПК. Не се спори, че ищците са собственици по наследство на УПИ *, съседен на този, в който се намира разрушената сграда. Ищците твърдят, че наследодателите им и самите те са владели сградата в УПИ *,* и са я придобили по давност. С констативен нотариален акт от 2017г. ищецът Р. С. е признат за собственик по давностно владение и наследство на едноетажна жилищна сграда, паянтова, на уличното лице на УПИ *,* в кв. 27. Съдът е приел установеното от техническата експертиза на в.л. В.-Ч., че парцел *,*, кв. 27 по плана от 1928г. е идентичен с парцел *,* кв. 27 по действащия регулационен план от 1992г. По последния план и в разписния лист към него липсва парцел *,* в кв. 27, а съществува парцел *,* в кв. 27 от 608 кв.м., образуван от им. пл.№ * от 144кв.м. и от им.пл. № * с площ от 464кв.м. В парцел *,* в плана са отразени съществуващите на място: масивна жилищна сграда в северната част и двуетажна паянтова жилищна сграда, към улицата, отбелязана с унищожителен знак. На място личат основите на каменна и тухлена зидария. В плана от 1928г. е отразена само една едноетажната паянтова жилищна сграда. В откритото съдебно заседание вещото лице изрично е разяснило, че разрушената сграда се намира в УПИ *,* кв. 27 по плана от 1992г.

Посочването на УПИ * в нотариалния акт № 153/2017г. и скицата към него според експерта се дължи на техническа грешка.

Твърдението на ответниците, е че УПИ *,* е собствен на наследниците на А. З.. Сочат, че са разрушили сградата в имота като опасна за здравето и живота на живущите в селото.

Твърдят, че преди години е дадено съгласие от С. Н. на ищеца да съхранява дърва за огрев в нея. Видно от данните по делото С. Н. е съпруга на ответника С. и майка на другите двама ответници. Тя се явява един от наследниците на А. З..

Преди да пристъпи към решаване на спора въззивният съд е оставил исковата молба без движение за уточняване какви действия или бездействия е извършил всеки от ответниците, за да причини, респ. съпричини вредите. С молба от 15.08.2023г. ищците са посочили, че тримата ответници са възложили на четвъртия, който има багер, разрушаването на сградата;

2 че тримата са участвали и присъствали на място като посочвали, нареждали, давали указания какво да бъде разрушено, къде да се складират строителните материали; също че тримата лично са премахвали строителни отпадъци и складиране на вещи.

При така приетата фактическа обстановка въззивният съд е посочил, че спорът се свежда до това дали е налице деликт, както и до това дали разрушената двуетажна паянтова сграда заедно с описаните в исковата молба движими вещи са собственост на ищците по делото Р.

С. С. и В. А. С.. Счел е, че писмените доказателства установяват правото на собственост на ищците върху парцел *, кв.27 по действащия регулационен и кадастрален план от 1992г., който е идентичен с парцел *, кв.27 по плана от 1928г., предмет на нотариален акт № 106/74 г. и нотариален акт № 133/81 г. Разрушената сграда се намира в съседния имот - УПИ *,*, кв.27 по плана от 1992г., който е идентичен с парцел *,* в кв.27 по плана от 1928г.

Преценявайки събраните гласни доказателства съдът е приел, че ищците са доказали давностно владение върху сградата поне от 1955г. чрез наследодателите си, а след тяхната смърт и лично до момента на разрушаването й през 2017г. Свидетелите Д. и П. живеят в непосредствена близост със сградата и установяват, че върху имота първоначално е упражнявано владение от Г. и Т. (баба и дядо на ищеца Р. С.), като Т. е имал шивашко ателие в сградата. След смъртта им владението е упражнявано от сина им С. (бащата на Р. С.), който е обособил бръснарница в постройката - на първия етаж и се влизало от улицата. След смъртта на С. ищецът Р. С. продължил да владее къщата и двора, като произвеждал вино от асмата. Свидетелите не са виждали собствениците на съседния имот - А. и Я. да ползват процесната паянтова сграда и не са чували същите да имат собственически претенции към нея приживе. Посочили са, че са виждали Р. да съхранява в мазето поне четири броя бидони, в двора е имало маси и столове, както и е имало иззидана мивка. Свидетелката Е. И. (майка на ищцата В. С.) също потвърждава, че в къщата е живяла до смъртта си баба Г., след това къщата е ползвана от бащата на Р.; между къщата на Н. и разрушената къща има ограда от мрежа. Тази свидетелка е присъствала при разрушаване на постройката и е видяла ответниците да ръководят процеса, като те заявили, че разполагат с разрешение от кмета на селото за събарянето. Показанията на тази група свидетели са взаимно допълващи се и се подкрепят от останалия доказателствен материал, поради което съдът ги е кредитирал. Що се отнася до свидетелите Е. Н. и К. С., те пресъздават повърхностни представи за това кой е упражнявал фактическата власт върху постройката през процесния период, като показанията им съдът е ценил с оглед чл. 172 ГПК, тъй като имат родствена връзка с ответниците по делото. Те твърдят, че кметът на [община] е възложил „старата къща“ да бъде премахната, защото била опасна. Свидетелят Е. Н. сочи, че неговите баба и дядо, които са собственици на съседния парцел - А. и Я., не са живеели в „старата къща“, а са я отдавали под наем на наследодателите на ищеца Р. С.. Н. не е виждал Т. и Г. да заплащат наем, а е чувал от баба си, че парите, които му дава, са от „наема“. Твърди, че сестра му, брат му и баща му са съборили къщата, защото им било възложено от кмета на К. да го сторят. В тази насока са и показанията на К. С.. При преценката им съдът е намерил, че същите не се подкрепят по никакъв начин от останалия доказателствен материал относно наличието на валидно наемно правоотношение между Т. и Г. от една страна и А. и Я. от друга страна за ползването на 3 процесната постройка. Съдът е кредитирал тези показания само относно факта на разрушаване на сградата и на движимите вещи, тъй като в тази част кореспондират с останалите доказателства. В резултат на това обсъждане въззивният съд е приел за доказано, че съборената сграда е била собственост на ищците Р. и В. С. на основание давностно владение за период от поне петдесет години, осъществявано както от наследодателите на Р.

С., така и лично от него и съпругата му.

По въпроса за наличието на предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответниците Н. съдът е намерил, че фактическият състав на деликта е доказан.

Представените писмени доказателства и събраните гласни такива последователно установяват, че именно те са възложили (по смисъла на чл. 49 ЗЗД) разрушаването на паянтовата жилищна сграда и движимите вещи (присъствали са на място при самото разрушаване и са ръководили този процес). След като правото на собственост е принадлежало на други лица, то действията им са противоправни и са в пряка причинна връзка с претърпените от Р. и В. С. имуществени и неимуществени вреди. Твърдението, че разрушаването на сградата е разпоредено от кмета на [община] съдът е приел за неоснователно. Представеният констативен протокол от 06.10.2020г. и заповед № 275/02.03.2021г. материализират други волеизявления на общинските власти. А и те са съставени през 2020г. и 2021г., т.е. след събарянето на постройката и затова не са в състояние да обосноват правомерността на ответните действия от 07.08.2017г., дори да предвиждат премахването.

Оплакванията за липса на солидарна отговорност между ответниците въззивната инстанция е намерила за неоснователни, позовавайки се на чл. 53 ЗЗД, като е уточнила, че не дължи произнасяне по въпроса за приноса на всеки съпричинител поотделно.

Исковете за имуществени вреди съдът е уважил в размерите, посочени от приетите оценителни експертизи, а обезщетението за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания от Р. и В. С. е намерил за правилно определено от първоинстанционния съд в размер на по 2 000 лв. за всеки един ищец, което съответства на чл. 52 ЗЗД.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

От страна на касаторите се твърди недопустимост на решението поради нередовност на исковата молба. Формулирани са материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които се навежда основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Те са: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да проверява редовността на исковата молба, респективно да се произнася по заявено с въззивна жалба възражение срещу редовността й; 2/ Длъжен ли е съдът да разреши спора, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти; 3/ Налице ли е упражнявано от ищците, респективно от наследодателите им владение и ако такова е налице, това владение могло ли е да легитимира наследодателите/ищците като собственици на имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност към датата на снабдяване с нотариален акт по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК; 4/ Ограничен ли е въззивният съд от посоченото във фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, 4 обусловили изхода на спора, както и за анализ и цялостна преценка на всички доказателства при обосноваване от въззивната инстанция на фактическите и правни изводи по спора; 5/ Длъжен ли е съдът да разреши спора, като подложи на преценка събраните по делото и относими към спора доказателства и като основе решението си само върху осъществили се в обективната действителност факти; 6/ Следва ли страната, която легитимира своето право на собственост с нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка, да проведе пълно и главно доказване на фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание; изтъква се противоречие с Тълкувателно решение №11/2012г. на ОСГК.