Решение № 531 от 11.11.2025, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 531 гр. Ямбол, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела К. Спасова при участието на секретаря Й. Г. П. като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело № 20252330101492 по описа за 2025 година

Подадена е искова молба от Й. С. С. от с.В., общ. С. срещу „Профи кредит България“ ЕООД - гр.С., представлявано от С. Н. и Н. Л., в която се твърди, между страните е сключен Договор за потребителски кредит от 15.09.2023 г. Кредиторът е предоставил кредит в размер на 3300 лв., който заемателят се е задължил да погаси. Уговорен е годишен лихвен процент 41 %. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като 48,45 %. Общата дължима неплатена сума по кредита е 5785.16 лв. Общото задължение по кредита обаче включва и такси за допълнителни услуги "***" и "***" в размер на 4026 лева, с които възлиза на 9811,16 лв. Твърди се, договорът съдържа неравноправни клаузи относно годишен лихвен процент 41 %, при който лихвата е прекомерна, надхвърля трикратния размер на законната лихва, и годишен процент на разходите, който е неточен, защото в него не е включена таксата за допълнителни услуги "***" и "***" в нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК и кредиторът е заблудил длъжника за действителния ГПР. Твърди, че процесният договор е недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Освен това липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, при което потребителят не може да разбере какъв е реално Нарушени са правилата на чл. 19, ал. 1 и чл. 10а от ЗПК. Заобиколен е чл. 19 ал.4 ЗПК. Твърди се, че описаните в съдържанието на договора такси водят до различен размер на ГПР от посочения, а именно 143,11 %. Касае се за скрита лихва, печалба за кредитора извън посочения ГЛП и ГПР. Тъй като действителният размер на ГПР се явява различен от посочения в договора и кредиторът е заблудил потребителя, е налице нищожност на целия договор. Изложени са доводи, че са нищожни отделните клаузи за такси, нарушаващи или заобикалящи закона. Клаузата относно лихвата обуславя 1 противоречие на сделката с добрите нрави. Поради тази причина от съда се иска да бъдe прието за установено спрямо ответника, че последният е нищожен, евентуално че е нищожна клаузата за заплащане на допълнителна услуга „***“. Претендират се и направените по делото разноски.

В с.з. ищeцът не се явява. Искът се поддържа от процесуалния представител в писмена молба.

В срока за отговор ответникът оспорва иска като неоснователен. Възраженията си основава на фактите, че клаузите за възнаградителна лихва и такси, както и целият договор са действителни. Не се касае до неравноправни клаузи по ЗЗП. Счита, че в общите условия е посочено ясно, как е изчислен ГПР и кои са взетите предвид допускания съгласно Приложение № ***. Оспорва твърдението на ищеца, че възнаграждението по предоставените допълнителни услуги е следвало да бъде включен в размера на ГПР, тъй като същите са закупени от потребителя по негов избор и не са били задължително условие за получаване на кредит. Таксите не представляват разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Счита, че уговореният ГПР е максималният по закон и дори и при включването на оспорените такси, размерът на ГПР да надвишава законово допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава максималният размер, но не и недействителност на договора за кредит. Според ответника неправилното посочване на ГПР не може да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до нищожност на целия договор за кредит. В с.з. не се явява представител на ответника.

Отговорът се поддържа в писмена молба.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори по делото, че на *** г. е сключен Договор за потребителски кредит между ответника като заемодател и ищеца като длъжник, копие от който е представено с исковата молба, за сумата от 3300 лева, реално предоставена от дружеството съобразно договорките.

Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент - 41 %, годишен процент на разходите /ГПР/ - 48,45 % и обща сума за погасяване-5785.16 лв.. Посочено е, че са поискани и закупени допълнителни услуги, за които се дължи възнаграждение: за закупена допълнителна услуга "***"- 1320 лв.; за закупена допълнителна услуга "***"- 2706 лв.

Размерът на вноската по закупена допълнителна услуга е 111, 84 лв., дължими заедно с месечните погасителни вноски по кредита. Общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги е 9811,16 лв., а общия размер на месечна вноска по договора: 272,53 лв.. Ответникът е представил подписана от страните Допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към стандартен европейски формулар за предоставяне на информация за потребителските кредити, в която са описани подробно допълнителните услуги "***" и "***". По делото не е спорно, че възнаграждението за допълнителни услуги не е включено в ГПР. По Погасителен план към договора първата погасителна вноска е с падеж на 25.10.2023 г., а последната -на 25.09.2026 г., като в размера на вноските е включено и възнаграждението за закупени допълнителни услуги, с което 2 вноската по договора е 272,53 лв. От приложените към договора за потребителски кредит Общи условия се установява, че услугата „***“ се изразява в приоритетно разглеждане и становище по искането за отпускане на потребителски кредит преди поискалите отпускането на такъв без закупена такава услуга и в рамките на 1 час от постъпване на искането - т. 15.1 от ОУ, а услугата „***“ според т. 15.2 от ОУ се изразява във възможност за едностранна промяна в погасителния план от страна на клиента: по т. 15.2.1- отлагане на определен брой погасителни вноски, т. 15.2.2 от ОУ - намаляване на определен брой погасителни вноски и т. 15.2.3 от ОУ - промяна на датата на падеж.

Представени са от ответника Анекс №*** г. и Анекс №*** г., предоставящи на длъжника по негово искане намаляване, съответно отлагане на месечни вноски .

Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:

Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл. .26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, чл. 22 от ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.9 и 10 ЗПК и чл.146 вр. чл. 143 ал.2 от ЗЗП- да бъдe прието за установено спрямо ответника, че договорът за потребителски от *** г. е нищожен, съответно, че е нищожна клаузата за заплащане на допълнителна услуга „***“.

Разпоредбата на чл. 22 о т Закона за потребителския кредит урежда недействителност на договора за кредит при неспазване на изискванията на изброените правни норми, между които и чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10.

Съгласно чл. 11, ал. 1, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: т.9. - лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти;, т.10- годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № *** начин. Съгласно ал.4 на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.

Договорът в случая е написан ясно и разбираемо, посочени са всички основни елементи на сделката –размера на главницата, фиксираната възнаградителна лихва, общата сума за погасяване, включваща главница и лихва, възнаграждение за допълинтелни услуги, броя и периодичността на вноските, падежа им (съгласно погасителния план), годишния процент на разходите като размер и кои разходи са включени в него.

По отношение на доводите за нищожност на договора, обоснована с това, че възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, съдът намира, че в случая не са налице основания да се приеме за осъществен фактическият състав на чл. 26 3 ал.1 от ЗЗД. Съдът споделя изразеното от ВКС в Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г., І т. о. становище, според което в специалния закон ЗПК, както и в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва, като възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават определен максимален размер. Императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е установено именно в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - § 1, т. 2 и т. 3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - § 1, т. 4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело ***). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език - чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи - чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Въз основа 4 на тези принципни положения, ВКС е приел в конкретния случай, че обявяването за нищожна н а клаузата за възнаградителната лихва е изцяло изолирано от уредбата в специалния закон. Приел е, че при годишен процент на разходите по кредита, дължими от потребителя, който не надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, изводът за свръхпрекомерност на лихвения процент, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован. Ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на договорната клауза като част от основния предмет на договора.

Разпечатката съдържа 20 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/aa83bec4-64c0-4409-812a-dc30956339ff