Решение № 658 от 22.05.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 658 гр. Пловдив, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Величка Белева

Членове:

Надежда Дзивкова

Виделина Куршумова при участието на секретаря Милена Левашка Августинова като разгледа докладваното от Надежда Дзивкова Въззивно гражданско дело № 20265300500798 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. на ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от П. С. Т. против Решение № 86/30.01.2026г., пост. по гр.д.№ 2901/2024, АсРС, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя против В. Е. М. и Т. К. М. иск за солидарно осъждане за заплащане на сумата от 1800 лв. /920,33€/, представляваща получен на 07.08.2023 г. паричен заем от В. Е. М., ведно с обезщетение за забава в размер на 240,66 лв./123,05€/ за периода от 01.01.2024 г. до 16.12.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението, като са присъдени и разноски.

Жалбоподателят П. Т. е останал недоволен от постановеното решение и поддържа, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Обсъжда свидетелските показания , събрани по делото, като сочи, че същите противоречат на писмените доказателства. Твърди, че съдът следва да анализира свидетелските показания при съпоставяне помежду им и с останалия доказателствен материал и едва тогава да прави изводите си 1 относно основателността на иска. Сочи, че по делото е доказан преводът на исковата сума по сметка на ответницата В. М. и че сумата е дадена в заем както от движението на банковите сметки, така и от показанията на свидетеля Н.. Моли за отмяна на решението и за уважаване на предявения иск.

Претендира разноски.

Въззиваемите страни В. Е. М. и Т. К. М. са подали отговор на въззивната жалба, в който я оспорват. Сочат, че съдът е аргументирал решението си и поддържат доводите , направени от тях в отговора на исковата молба. Молят за потвърждаване на решението. Претендират разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец, останал недоволен от постановеното решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :

Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.

Пред първоинстанционния съд е предявен иск от П. Т. против В. М. и Т.

М. за солидарното им осъждане да му заплатят сумата от 1800лв., представляваща предоставен заем по устен договор от 07.08.2023г., като заемът следвало да бъде върнат до края на 2023г.

Предявеният иск е с пр. осн. чл.240 от ЗЗД, а именно за връщане на дадена в заем сума.

Фактическият състав на договора за заем включва предаване от заемодателя на заемателя пари или други заместими вещи и поемане на задължение от заемателя да ги върне. Това е реален договор и се счита сключен с фактическото предаване на парите или вещите. При този договор се дължи лихва само ако същата е изрично уговорена. Връщането на заетата сума става на уговорения падеж или при липса на такъв – в едномесечен срок от 2 поканата. При предявяване на иск за връщане на заетата сума, в тежест на ищцовата страна при условията на пълно и главно доказване е установяване, че заемната сума е предадена на заемателя, както и уговорките по договора – лихва и падеж.

От фактическа страна по делото се установява от приложеното копие на платежно нареждане, че на 07.08.2023г. П. Т. е превел по сметка на В. М. сумата от 1800лв., а като основание е записано „кредит“.

По делото са събирани гласни доказателства – разпитвани са свидетелите Р. Г., Д. Н. и Н. У.. Твърди, че познава П. и Т., работил с тях в Германия в периода м.03-05.2023г.Уговорката била възнаграждението му да се плаща половината от словенска фирма по банкова сметка, а другата половина на ръка от П.. Имало и други работници, но всички били разпръснати и не живеели на едно и също място. Парите били превеждани от П. по сметка на Т. и той ги раздавал на работниците.

Свидетелят Н. твърди , че е работил с П. и не познава другата страна. С Т. се е виждал два пъти по видеовръзка по повод тяхна командировка в Германия, като той не е бил служител на фирмата , а е бил нает през друга фирма. Знае, че П. е дал банковата си карта на Т., за да разполага с пари, докато им платят заплатите. Знае от П., че Т. три пъти е теглил пари от картата, като общата сума била 8 000лв., както и че не е отчел всички изтеглени пари. Твърди, че П. не му е споделял да е давал заем на Т. или съпругата му. Твърди че е присъствал на телефонен разговор, в който Т. поискал П. да преведе на съпругата му 2000лв., т.к. имали нужда от пари. Той му дал тези пари на заем, като на приятел. Знае, че Т. бил отговорник на обекта в Германия, нещо като бригадир. Не знае каква е била уговорката между П. и Т. по повод банковата карта.

Свидетелят Н. У. твърди, че познава П. и Т., работили заедно в различни фирми. През 2023г. работил в Германия. Знае, че Т. е държал банкова карта, дадена му от П., за да предава възнагражденията на работници, които нямат банкови сметки. Твърди, че П. не е изплатил изцяло възнагражденията на някои свои работници – на него самия, на Т. М. дължи една заплата и на още 3-4 работници. Твърди, че по време на престоя си в Германия Т. не е имал нужда от пари и не е искал от П.. Този свидетел е повторно разпитван във връзка с представени доказателства, че трудовото му правоотношение е 3 прекртено на 01.07.2023г. По този повод той заявява, че никой не го е уведомил за това и ако е знаел нямало да работи още месец и половина.

Работил на обектите до 15.08.2023г. и не му е заплатено възнаграждение за тази работа.

Приложена е справка от МВР за регистрираните за напускания на страната от Т. М., от която се установява, че през 2023г. е напускал неколкократно страната, като в периода 10.05.2023-27.08.2023г. е бил извън граница.

Представена е извадка от единен електронен трудов запис за свид. У., от който се установява, че същият е бил в трудово правоотношение в периода 21.03.2023г.-01.07.2023г. Представени са платежни нареждания за превод на заплати за м.04 и м.05.2023г.

При така установеното фактически, се правят следните правни изводи:

От нито едно доказателство по делото не се установява между страните да е бил сключен договор за заем. Както вече бе посочено, за да е налице договор за заем следва заемната сума да е реално предадена и да е поето задължението за връщането й. Представеното платежно нареждане за извършен превод от П.

Т. по сметка на В. М. би могло да послужи като доказатество за предаване на сумата, която се твърди че е дадена с основание заем. По делото, обаче, не се установява нито В. М., нито Т. М. да са поемали задължението да върнат тази сума. По отношение на В. не се събраха никакви доказателства тя да е познавала ищеца или да е договаряла с него. Т. М. е познавал ищеца, работили са заедно и се установява от събраните гласни доказателства, че са имали финансови взаимоотношения. Липсват доказателства, обаче, помежду им да е сключван договор за заем. Свидетелите Г. и У. твърдят, че Т. е извършвал разплащания към работниците в чужбина, но не установяват той да е взимал заем от П.. Напротив – свидетелят У. твърди, че Т. не е имал нужда от допълнителни средства. Показанията на свидетеля Н. са вътрешно противоречи и неясни, а и в голямата си част съставляват преразказ на чуто от самия ищец. Той първо твърди, че П. не му е споделял да е давал заем на Т. или съпругата му, а после, че е чул телефонен разговор при който Т. поискал заем от 2000лв. Тази сума се различава от исковата и дори и да се приеме, че между страните е сключен договор за заем / а това не е така, т.к. даване на 2 000лв. не се установява/, не може да се приеме, че се касае за един и същ 4 договор. Други доказателства за поемане на задължение за връщане на сумата от 1800лв. от страна на Т. М. не са ангажирани. При това положение не може да се приеме, че между страните / или някой от ответниците/ е сключен договор за заем за сумата от 1800лв. При доказателствена тежест за ищеца, той не установява сключването на процесния договор. Предаването на парите би могла да бъде извършено на много и различни от договора за заем основания, поради което и само по себе си, то не е достатъчно да докаже заемно правоотношение.

Предвид изложеното предявеният иск за връщане на сумата от 1800лв., дадена по договор за заем от 074.08.2025г. се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемите страни сумата от 200€, заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

С оглед на изложеното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 86/30.01.2026г., пост. по гр.д.№ 2901/2024, АсРС.

ОСЪЖДА П. С. Т., ЕГН ********** да заплати на В. Е. М., ЕГН ********** и Т. К. М., ЕГН **********, сумата 200€ разноски във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5

6