Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4938 от 23.08.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 9781/2023
Вид
Решение № 4938
Подписан
23.08.2024
В сила
23.08.2024
Състав
Рени Коджабашева, Мария Георгиева Шейтанова, Цветина Костадинова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 4938 гр. София, 23.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Мария Г. Шейтанова Въззивно гражданско дело № 20231100509781 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 12863/15.11.2022 г. по гр.д № 62 328/2021 г. по описа на СРС, 141 с-в по предявени от „Топлофикация София” ЕАД против П. М. С. осъдителни искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД ответникът е ОСЪДЕН да заплати на ищеца, както следва: сумата от 3 862,21 лв. - стойност на топлинни услуги за периода от м. 09.2018 г. – 30.4.2020 г. за имот, находящ се в гр. София, ул.****, за който се води партида с аб.№ 235529, ведно със законната лихва, считано от 01.11.2021 г. до погасяване на вземането, както и сумата от 649,82 лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019 г. – 07.10.2021 г., както и сумата от 23,11 лв. - такса за дялово разпределение за м. 09.2018 г. – 30.04.2020 г.

С решението е ОТХВЪРЛЕН искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер от 3 862,21 лв. до пълния предявен размер от 4476,17 лв. и за периода 01.05.2018 г. – м. 08.2018 г. като погасен по давност, както и искът за сумата от 4,66 лв. - лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода от 31.10.2018 г. до 07.10.2021 г. като неоснователен.

Подадена е въззивна жалба от 02.12.2022 г. от ответника П. М. С. против решението в частта, с която предявените против нея искове са уважени като основателни относно главницата за ТЕ, лихва за забава върху главницата за ТЕ и главница за дялово разпределение. Излага в жалбата, че решението е неправилно, понеже на първо място ответникът не е потребител на доставяната до имота ТЕ в исковия период. На второ място сочи, че неправилно в съдебното решение е прието, че непогасена по давност и съотв. дължима е сумата от 3 862,21 лв. – главница за ТЕ за 1 периода 01.09.2018 г. – 30.20.2020 г. Твърди, че погасени по давност са и суми, относно които искът за главница е уважен, понеже неправилно в обжалваното решение е определен моментът, от който започва да тече давностният срок. Сочи, че погасени по давност са и сумите за главница за ТЕ за м. 09.2018 г. Оспорва да дължи така определената сума за главница за ТЕ от 3 862,21 лв. и поради липса на облигационно отношение между страните за доставка за ТЕ. На следващо място, оспорва решението в частта, с която е осъдена да заплати мораторна лихва върху главницата за ТЕ по мотиви, че не поставена в забава.

По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия „Топлофикация София” ЕАД от 15.08.2023 г., в който е изложено становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Отговорът се поддържа с молба от 11.03.2024 г. Въззиваемият претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба и отговора приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо.

В обжалваната част решението е частично неправилно и следва да бъде отменено в частта относно сумата, призната като дължима за лихва за забава върху главницата за доставена ТЕ. Решението следва да бъде потвърдено в останалите обжалвани части относно главницата за ТЕ и главницата за дялово разпределение.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното.

Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. В разпоредбата на параграф 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е дадена законова дефиниция на понятието битов клиент - клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за собствени битови нужди.

Видно от представените писмени доказателства ответникът е собственик на топлоснабдения имот. С нотариален акт № 91, том XXIII, дело № 4078/1961 г. от 31.10.1961 г. И.Г.Т. е признат за собственик на процесния топлоснабден имот с адрес: гр. София, ул.****. В съдебно заседание от 18.10.2022 г. в първоинстанционното производство ответникът не спори, че процесният топлоснабден имот е идентичен с този по нот. акт. Видно от удостоверение за наследници от 06.12.2021 г. И.Г.Т. е починал през 2002 г. или преди началото на процесния период. Негов наследник е именно ответницата на осн. чл. 8, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 ЗН. По силата на наследственото приемство ответницата П. М. С. е станала собственик на имота и е била такъв и в исковия период. В тази връзка нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба се съдържат конкретни оспорвания извън цитиране на различни общи хипотези по тълкувателни решения. Ответникът като собственик на имота е потребявал доставяната до имота ТЕ в исковия период.

Ищецът е доставял ТЕ до имота за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г. За процесния период са приложими ОУ, одобрени от ДКЕВР през 2016 г.

Поради това съдът намира, че в исковия период именно ответникът като ползвател на имота е потребител /клиент/ на доставяната до имота топлинна енергия 2 и е страна по облигационно отношение с ищеца относно доставяната до имота топлинна енергия, без да е необходимо нарочно изявление от негова страна, че желае да закупуват доставяната ТЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия обвързват клиента и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответникът да се е възползвал от правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Предвид изложеното между страните е сключен и е действал в исковия период договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ.

Неоснователни са доводите на ответника за доставка на услуги без искане от негова страна по см. на чл. 62 ЗЗП. Придобиването на правото на собственост или правото на ползване върху имот, находящ се в сграда в режим етажна собственост, до която се доставя топлинна енергия, за което е изразено съгласие, придава на ответника качеството потребител на топлинна енергия. В този смисъл е и ТР № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. на ОСГК на ВКС, според което в ЗЕ е запазен принципът за присъединяване към топлопреносната мрежа на етажните собственици само по искане на собствениците, притежаващи квалифицирано мнозинство, при което не е налице противоречие със ЗЗП. В ТР е аргументирано, че въведеният принцип е „решение на мнозинството“, който е присъщ на етажната собственост, като в сградата има общи части и не се отнасят конкретно към никой самостоятелен обект.

В хода на първоинстанционното производство е изслушано и прието заключение на съдебно – техническата експертиза, което правилно е било кредитирано като подробно мотивирано и задълбочено и компетентно изготвено.

Същото не било и оспорено от въззивника – ответник.

Установява от заключението на СТЕ, че в имота в исковия период е потребявана ТЕ за отопление, ТЕ за БГВ и ТЕ, отдадена от сградната инсталация.

Според заключението на СТЕ за исковия период е начислявана ТЕ за БГВ „на база“ за двама потребители, понеже не е осигурен достъп за снемане показанията на уредите.

Вещото лице дава заключение и че количествата ТЕ за отопление от съществуващите отоплителни тела е начислена съгласно нормативните изисквания по т. 6,5 от Приложение № 1 към чл. 61, ал. 1 от наредбата, както по т. 6,9 от Приложението.

Според СТЕ дяловото разпределение през процесния период е извършвано съгласно Наредба № 16-334 за топлоснабдяването и Методика за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради–етажна собственост към Наредба №16-334, а монтираните измервателни уреди в абонатната станция съответстват на нормативно установените изисквания, подлагани са на изискуемия контрол и точно са отразявали количествата топлинна енергия. Количествата потребена топлинна енергия са начислявани при спазване поднормативната уредба.

Според заключението на СТЕ общо дължимата сума за реално доставената ТЕ за исковия период 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г. за целия имот по партидата е 4 091,83 лева.

С решението правилно искът за главница за ТЕ е уважен до размера от 3 862,21 лв. за периода от м. 09.2018 г. – 30.04.2020 г. За горницата над 3 862,21 лв. до пълния предявен размер от 4 476, 17 лв. и за периода 01.05.2018 г. – м. 08.2018 г. искът е бил 3 отхвърлен като погасен по давност и в тази част решението е влязло в сила като необжалвано.

Според задължителното тълкуване, дадено в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на ищеца за доставка на В и К услуги съставляват периодични плащания по см. на чл. 111, б. „В” ЗЗД и се погасяват с изтичането на период от три години. Според чл. 33, ал. 1 ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

В случая исковата молба е подадена на 01.11.2021 г., поради което погасени по давност биха били задължения, падежирали преди 23.08.2018 г. За периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. давностният срок относно главницата не е текъл съгл. чл. 3, ал. 1, т. 2 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, обн., ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г. По тази причина към тригодишния давностен срок, с който би се погасило процесното вземане, следва да се прибави и периодът на спиране на давностния срок, чиято продължителност е 69 дни /от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. /. В решението е прието, че погасени по давност са вземанията, падежирали преди 01.11.2018 г. или е прието, че давностният срок е пократък. Поради наличието на забрана за влошаване положението на жалбоподателя и влизане на решението в сила в отхвърлителната част, то следва да бъде прието, че в случая погасени по давност са именно вземанията, падежирали преди 01.11.2018 г.

При това положение правилно е прието в обжалваното решение, че погасени по давност са вземанията за периода 01.05.2018 г. – м. 08.2018 г. вкл., а непогасени по давност и дължими са тези за периода м. 09.2018 г. – 30.04.2020 г. Това е така, понеже сумата за главница за м. 08.2018 г. е с падеж 15.10.2018 г. или е последната погасена по давност. Сумата за главница за м. 09.2018 г. е с падеж 14.11.2018 г. или не е погасена по давност.

По този начин правилно искът за главница за ТЕ е бил уважен за сумата от 3 862,21 лв. и за периода от м. 09.2018 г. – 30.04.2020 г.

Основателно обаче е оплакването на ответника във въззивната жалба за недължимост на сумата от 649,82 лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019 г. – 07.10.2021 г.

Задължението на жалбоподателя за заплащане стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия е възникнало като срочно според приложимите ОУ от 2016 г. Според чл. 32, ал. 1 ОУ за месечната дължима сума при избран метод на плащане по чл. 31, ал. 1, т. 2 ОУ се издава ежемесечно фактура. Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми в 45-дневен срок след изтичане за периода, за който се отнасят. В забава за изпълнение на задължението потребителят обаче може да изпадне само в случай, че то е ликвидно, т.е. установено по основание и по размер.