Определение № 13 от 07.01.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 13 гр. Плевен, 07.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от РЕНИ М. СПАРТАНСКА Въззивно частно гражданско дело № 20254400501051 по описа за 2025 година Производство по чл. 248 ал.3 ГПК.

С определение на Районен съд Левски № 899/20.10.2025 г.,постановено по гр.дело №17/2025г.по описа на същия съд е оставено без уважение като неоснователно искането на „КРЕДИРЕКТ“ЕООД гр.София,ЕИК *** за изменение на решение №172/28.07.2025г.по гр.д.№17/2025г.по описа на РС Левски в частта за разноските относно присъденото в полза на адвокат Е. И. адвокатско възнаграждение.

Срещу така постановеното определение е постъпила частна жалба от „КРЕДИРЕКТ“ЕООД гр.София,ЕИК *** чрез Адвокатско дружество „Н., У., М.“,чрез адвокат Х. М. от САК, с която същото се обжалва като неправилно.Твърди се,че е невъзможно да се установи дали представения по делото договор за правна защита е свързан с първоинстанционното гражданско дело,че в приложения договор за правна защита е посочено,че адв.възнаграждение ще се заплаща при изключението на чл.38,ал.1 ЗА,но без да са посочени конкретното дело,спорещи страни и предмет,а е отразено само,че се касае за „проц.представителство по гр.д.,РС Левски“.Изложени са доводи ,че правото на иск по настоящото дело е упражнено превратно с цел увреждане на дружеството.Твърди се,че ищецът е подал 4 искови молби срещу дружеството ,с цел да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер.Посочени са номерата на образуваните гр.дела по описа на РС Левски, като се твърди,че исковите молби са подадени от едно и също лице,от един и същ процесуален представител и имат идентично съдържание,като ищецът е имал възможност да получи защита на правата си в рамките на едно производство.Има искане да се изискат исковите молби по посочените 4 дела по описа на РС Левски. Жалбоподателят се позовава на практика на СГС,в която съдът е приел,че по всички еднакви дела следва да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение.В тази насока е цитирана практика на различни съдилища. Изложени са доводи,че присъденото от 1 първоинстанционния съд адв. възнаграждение не е съобразено с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г.по дело С-438/22. Твърди се, също така, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е в значително по-нисък размер от посочения в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.В заключение дружеството жалбоподател моли съда да отмени обжалваното определение на РС Левски и да постанови друго, с което да откаже присъждане на претендираните от ищеца разноски, а при условията на евентуалност да намали значително същите.

Ответникът по частната жалба Н. Л. Н. - ищец пред РС Левски,чрез своя пълномощник ЕАД Е. И. от АК П. е депозирал писмен отговор в срока по чл.248 ал.2 ГПК,в който взема становище, че частната жалба е неоснователна,а постановеното от ЛРС определение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. В отговора е посочена практика на ВКС,съгласно която макар НРАВ да няма обвързващ за съда характер,същата следва да служи като ориентир при определяне размера на разноските за адв.възнаграждение,вкл.и при служебното определяне на възнаграждението.За неоснователен е счетен аргумента в частната жалба , че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в по-малък размер, поради липса на фактическа и правна сложност,доколкото подобен критерий не намира приложение при изчисляването на дължимата държавна такса.По аналогия счита,че следва да се разглежда и определянето на адвокатското възнаграждение,като посочва, че ако делото е с конкретна стойност и адвокатът е ангажиран с процесуално представителство, възнаграждението, което съответства на обичайните ставки за такъв тип дела не следва да бъде редуцирано само на база субективна преценка за несложност. Счита, че може да съществува основание за намаляване на адвокатския хонорар, но само ако претендирания размер значително надхвърля обичайното възнаграждение за подобен род дела.В тази насока са изложени подробни доводи и съображения, като е посочена практика на СЕС.В заключение моли съда да потвърди обжалваното определение на РС Левски като правилно и законосъобразно.

Окръжният съд като прецени изложените в частната жалба оплаквания и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК,от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,поради което е допустима.

Разгледана по същество е частично основателна.

От приложеното гр.д.№17/2025г.по описа на РС Левски се установява,че предявените от ищеца Н. Л. Н. искове са уважени с влязло в сила решение.С решение на РС Левски №172/28.07.2025г.на основание чл. 26 от ЗЗД е прогласена нищожността на сключения между Н. Л. Н. и „КРЕДИРЕКТ“ЕООД гр.София договор за потребителски кредит № 927178/13. 09. 2023г.

Със същото решение на РС Левски на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, "КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК *** гр.София е осъдено да заплати на Н. Л. Н.

,ЕГН ********** от гр.Л. сумата от 105,75 лв.,представляваща платена без правно основание сума,ведно със законна лихва,считано от датата на подаване на исковата молба-02.01.2025г.до окончателното изплащане.

2

С решението на ЛРС „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК***,гр. София е осъдено да заплати в полза на РС

Левски сумата от 512,32 лв., представляващи държавна такса и разноски за вещо лице.

Със същото решение на РС Левски „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, ЕИК***, гр.София е осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е.

И.,ЕИК *** с посочен адрес в гр. П.,представлявано от Е. Г.а И. адв. възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА в размер на 1620 лв. с ДДС.

Решението на ПРС в частта,в която са уважени предявените искове по чл.22 ЗПК и по чл.55,ал.1 ЗЗД, не е обжалвано от страните и е влязло в сила.

В производството пред ПРС ответникът „КРЕДИРЕКТ“ЕООД гр.София е депозирал молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските с искане да бъде отхвърлено искането на ищеца за присъждане на разноски за адв.възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗА ,предвид липсата на индивидуализация на договора за правна помощ,а в условията на евентуалност да не се присъждат разноски за ДТ,експертиза и адв.хонорар.

В случая са предявени 2 обективно съединени иска,съответно иск по чл.22 ЗПК във вр.с чл.26 ЗЗД за недействителност на договор за потребителски кредит и иск по чл.55 ЗЗД за връщане на недължимо платени суми по недействителен договор.Така предявените искове,които са уважени ,са в защита на един интерес,основават се на едни и същи доказателства,по тях са изложени идентични доводи и твърдения и произтичат от едно и също правоотношение-сключеният между страните договор за потребителски кредит,като фактите,от които произтичат претендираните от ищеца права са едни и същи. Обективно съединените искове са предявени в защита на един интерес и в полза на пълномощника на ищеца,осъществил безплатна правна помощ по реда на чл.38,ал.2 ЗА се дължи заплащане на едно възнаграждение.В конкретната хипотеза искът по чл.22 ЗПК е с цена 2000лв.,колкото е стойността на отпуснатия кредит.Стойността на договора е размера на отпуснатия кредит2 000лв., а не общото задължение,формирано като сбор от възнаградителни лихви, неустойки, застраховки,такси и други разходи по кредита. В този смисъл е практиката на ВКС- определение № 1368 от 5.05.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 596/2025 г., I т. о., ТК, определение № 134 от 22.01.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1958/2023 г., I т. о., ТК, определение № 829 от 3.04.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 618/2024 г., I т. о., ТК и др.,която настоящият състав споделя.

При определяне размера на адв.възнаграждение въззивната инстанция съобрази Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г.по дело С438/22,постановено по преюдициално запитване от СРС и в този смисъл задължително за съдилищата,съгласно чл.633 ГПК,както и по-новата практика на ВКС,постановена с оглед решението на СЕС.В своите актове-определение №712/21.03.2024г.на ВКС по т.д.№175/2023г.; определение на ВКС №50015/16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г. и редица други, ВКС приема,че даденото в Решението на СЕС тълкуване е ,че въведеното в чл.38,ал.2 ЗА правило ,че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер,който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи ,без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени 3 икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101,§1 ДФЕС.По тези съображения нормата на чл.38,ал.2 ЗА,препращаща към Наредба №1/2004г.за мин.размери на адв. възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС,поради което не е приложена.Изложени са съображения,че посочените в наредбата размери на адв.възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията,но без да са обвързващи за съда.

Прието е,че размерите на възнагражденията подлежат на преценка от съда,като от значение следва да са : видът на спора, интересът,видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В рамките на тези указания и предвид задължителния характер на решението по приложение но общностното право, по силата на чл. 633 от ГПК, въззивният състав, счита, че РС Левски е определил дължимото възнаграждение на адвокат Е. И. от АК П. ,като не е отчел ниската фактическа и правна сложност на делото и извършените от пълномощника процесуални действия по защита и реализиране на правата на неговия доверител.Същият е депозирал искова молба и писмено становище по делото,като производството пред РС Левски е приключило в две съдебни заседания, без присъствие на процесуалния представител на ищеца.Делото не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, продължителност или многобройни съдебни заседания, допълнителни разходи или усилия във вр.с осъщественото процесуално представителство,събрани са незначителен по обем доказателства.Съобразно защитавания материален интерес ,ниската правна и фактическа сложност на делото ,факта,че по този тип дела е формирана трайна и непротиворечива практика за нищожност на договорите за потребителски кредити,при които в ГПР не са включени допълнителните разходи за неустойка и др.плащания,въззивната инстанция приема,че на адвокат Е. И. следва да се определи адвокатско възнаграждение в минимален размер от 500лв.,а с начислен ДДС в размер на 600лв.,което е справедливо, съобразено е с ниската правна и фактическа сложност на делото и е съответно на принципа на добросъвестност, закрепен в нормата на чл. 3 от ГПК.

Присъденото от РС Левски адв.възнаграждение в размер на 1 620лв.с ДДС е прекомерно високо и не отговаря на действителната правна и фактическа сложност на делото,нито на реално извършената работа от пълномощника на ищеца.

Неоснователно е направеното в частната жалба възражение за порок на депозираното адвокатско пълномощно,поради липса на индивидуализация.

Действително в същото е отразено,че ищецът Н. Н. е упълномощил ЕАД Е. И. за процесуално представителство по гр.д. пред РС Левски,без да е посочен номера на делото.При завеждане на исковата молба,ищецът все още не знае какъв ще е номера на делото,поради което няма как да го посочи в пълномощното на своя проц. представител.В пълномощното е отразено,че процесуалното представителство е безплатно,по реда на чл.38,ал.1,т.2 ЗА,посочени са имената и адреса на ищеца като клиент и на упълномощения адвокат. На следващо място в производството пред РС Левски не е оспорвана представителната власт на адвокат Е. И.,съдът е приел,че същата е надлежно 4 упълномощена от ищеца и при наличие на влязло в сила решение,с което исковете са уважени,е недопустимо на този етап да се излагат доводи за недействителност на договора за правна помощ.