Решение № 19552 от 30.10.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19552 гр. София, 30.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело № 20231110168419 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от Р. В.

И. срещу с, с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, както следва:

1. с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата в размер на 41 020,40 лева, представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 01.06.2023 г. до 17.11.2023 г., ведно със законната лихва от 15.12.2023 г. до окончателното плащане, както и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 1 414,92 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 26.02.2023 г. до 14.12.2023 г. върху вземанията за трудово възнаграждение за периода от 01.01.2023 г. до 31.10.2023 г. в общ размер на 76 317,09 лева;

2. с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата в размер на 4 352,04 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 11 работни дни през 2023 г., ведно със законната лихва от 15.12.2023 г. до окончателното плащане;

3. с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за сумата в размер на 8 704,08 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение в случаите на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, ведно със законната лихва от 15.12.2023 г. до окончателното плащане;

4. с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 13 НСОРЗ за сумата в размер на 16 635,03 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение по план за стимулиране на служителите в ответното дружество, съгласно Сертификат за бонус за излизане № 80 от 31.12.2022 г., ведно със законната лихва от 15.12.2023 г. до окончателното плащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 1 012,32 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.07.2023 г. до 14.12.2023 г.

Ищецът твърди, че се намирал в трудово правоотношение с ответника въз основа на трудов договор, по което заемал длъжността „старши програмист софтуерни приложения“ при ответника с основно трудово възнаграждение в размер на 7 924,07 лева, което със споразумение от 31.03.2023 г. било увеличено на сумата от 8704,08 лева. Поддържа, че със заповед № 98 от 17.11.2023 г. трудовото правоотношение било прекратено на основание чл.

1

327, ал. 1, т. 2 КТ. Сочи, че работодателят не изплатил дължимото му за периода от 01.06.2023 г. до 17.11.2023 г. трудово възнаграждение в пълен размер, което възлизало на сумата от 41 020,40 лева, а трудовото му възнаграждение за периода от 01.01.2023 г. до 31.05.2021 г. било изплатено със закъснение. Посочва, че в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение работодателят признал и дължимостта на вземанията за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, както и за обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случая на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, но посочените обезщетения не му били заплатени. Отделно от това поддържа, че му се дължи и допълнително трудово възнаграждение по план за стимулиране на служителите в ответното дружество, като твърди, че работодателят признал дължимостта на претендираното такова в сертификат за бонус за излизане, придружително писмо от 02.12.2022 г. и споразумение за опции. По така изложените доводи предявява разглежданите искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявените искове по основание и размер. Твърди, че дължимите суми за неплатени трудови възнаграждения били в по-малък размер, като твърди, че вземането на ищеца за неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от 01.06.2023 г. до 17.11.2023 г. е в общ размер на 38 760,81 лева. Признава дължимостта на обезщетенията по чл. 221, ал.

1 и чл. 224, ал. 1 КТ в претендираните размери. Оспорва дължимостта на претенцията за допълнително трудово възнаграждение, както и на искането за законна лихва върху претендираното обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Впоследствие заявява, че не оспорва дължимостта на допълнителното трудово възнаграждение, като признава дължимостта на същото по основание, но изразява становище, че същото се дължи в нетен, а в не в брутен размер. Поради това и оспорва дължимостта на претендираните обезщетения за забава, като поддържа, че същите се дължат върху нетните размери на претендираните възнаграждения, а не върху брутните такива.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 128 КТ и чл. 128, т. 2, вр. чл. 13 НСОРЗ:

Съгласно разпоредбата на чл. 128 КТ едно от основните задължения на работодателя е да заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен трудов договор е полагал труд. Следователно ищецът следва да установи в процеса на доказване, че се е намирал в трудово правоотношение с ответното дружество, че е предоставил реално трудовата си сила през процесния период при работодателя, а в тежест на работодателя е да установи факта, че уговореното брутно трудово възнаграждение е заплатено. По отношение на иска за заплащане на допълнително трудово възнаграждение ищецът следва да установи и че действително е било уговорено допълнително трудово възнаграждение като част от съдържанието на трудовото правоотношение, че са настъпили предпоставките за неговото изплащане, както и неговия размер.

С оглед становището на ответника и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4, вр. чл. 153 ГПК с доклада по делото са отделени като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е съществувало трудово правоотношение въз основа на Трудов договор № 271/2017 г., по силата на който ищецът е заемал длъжността „старши програмист софтуерни приложения“, че трудовото правоотношение е било прекратено със Заповед № 98 от 17.11.2023 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, както и че на ищеца се дължат обезщетения по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 8704,08 лева и по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 4352,04 лева, които не са заплатени. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема посочените обстоятелства за установени. Не се спори и относно дължимостта на претендираните трудови възнаграждения за периода от 01.06.2023 г. до 17.11.2023 г., както и на допълнителното такова по план за стимулиране на служителите в ответното дружество.

Основният спорен по делото въпрос е свързан с размера на дължимите на ищеца възнаграждения и по-конкретно дали същите се дължат в брутен или в нетен размер. По този въпрос следва да бъде посочено, че при иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване 2 след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като решението трябва да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. Когато е присъдено брутното трудово възнаграждение, дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство. За да се съберат тези публични държавни вземания, е необходимо в съдебното решение ясно да е посочено дали се присъжда брутното трудово възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски (в този смисъл Решение № 154 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6134/2014 г., по описа на ВКС, III ГО, Решение № 166 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г., по описа на ВКС, III ГО, Решение № 247 от 25.02.2020 г. по гр. д. № 3200/2018 г., по описа на ВКС, III ГО).

В разглеждания случай между страните не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява – фишове за заплати, извлечение от сметка и др., че неплатеното и дължимо на ищеца брутно трудово възнаграждение за исковия период е в общ размер на 41 020,40 лева, поради което се налага извод за основателност на предявения иск и същият следва да бъде уважен изцяло. Извод в този смисъл се обуславя и по отношение на претендираното допълнително трудово възнаграждение по план за стимулиране на служителите, което съгласно представените по делото споразумение за опции и сертификат за бонус за излизане е в размер на 16635,03 лева. В тази връзка следва да бъде посочено, че в споразумението за опции изрично е посочено, че ищецът има право на плащане на сумата в размер 16635,03 лева, като в т. 1.4. от споразумението за опции е предвидено, че сумата включва всички приложими данъци, налози или мита, наложени при данъчните власти, като притежателят на опцията отговаря за плащането им, т.е. посоченото възнаграждение е в брутен размер. В същия смисъл е и отбелязването в сертификата за бонус за излизане, в който изрично е посочено, че сумата е в брутен размер. При това положение и доколкото по делото не се твърди и установява посочената сума да е заплатена на ищеца, то се налага извод за основателност на иска за заплащане на допълнително трудово възнаграждение, поради което същият следва да бъде уважен в пълния му предявен размер.

По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:

Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, като съгласно ал. 2 обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение.

Съгласно чл. 177, ал. 1 КТ за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил наймалко 10 работни дни.

Следователно ищецът следва да установи прекратяване на трудовото правоотношение без значение на основанието за прекратяване, както и размера на брутното трудово възнаграждение, получено за последен пълен отработен месец, а ответникът - ползването на отпуска за процесния период или плащане на обезщетението за неизползването му.

В разглеждания случай между страните няма спор, а и от неоспорените и приети писмени доказателства – заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и фиш за заплата за месец ноември 2023 г., се установява, че ответникът дължи на ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 11 дни, което е в размер на 4352,04 лева.

Неоснователно е възражението на ответника, направено едва в последното проведено по делото открито заседание, че същото се дължи в нетен размер. Този извод следва от правилото на чл. 224, ал. 1, вр. чл. 177 КТ, предвиждащо, че същото се определя именно въз основа на среднодневното брутно трудово възнаграждение на ищеца, като не е налице основание за определянето му в нетен размер. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 17 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в която са уредени и елементите на брутното трудово възнаграждение, представляващо основа за определяне на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск.

3

Предвид изложеното и доколкото по делото не се твърди и не се установява да е заплатено претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, то и искът по чл. 224, ал. 1 КТ се явява основателен и следва да бъде уважен в пълния предявен размер от 4 352,04 лева.