Решение № 39 от 11.01.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. Пловдив, 11.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20215300502760 по описа за 2021 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК във връзка с чл.49 вр.чл.45, ал.1 от ЗЗД.

Образувано е по подадена въззивна жалба от Д********* против решение №262187 от 06.08.2021 г., постановено по гр. дело №17989/2019 г. на РС - Пловдив, ХХІ гр. състав, с което е отхвърлен предявения от ******* против „******* иск за присъждане на сумата от 5000 лв. – частично от сумата от общо 88673.76 лв., представляваща лихви за забава върху сумата от 420000 лв. за периода 16.08.2016 г. – 14.09.2018 г., начислена по протокол №П-29002918138275-073-001/27.09.2018 г. на НАП, и е осъдено ******“ да заплати на „****** направените разноски в размер на 3220 лв.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението. Излагат се подробни съображения, че издаването на кредитно известие съгласно чл.115, ал.2 от ЗДДС (ред. в сила от 01.01.2016 г.) представлява нормативно установено задължение за ответника и същевременно необходимо условие за изпълнение на задължението на жалбоподателя за възстановяване ползвания данъчен кредит по процесната фактура и отговорността на ответника е безвиновна, има 1 обезпечителен характер и произтича от вината на натовареното с извършване на счетоводната дейност лице. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт, като се постанови ново решение, с което да се уважи изцяло предявения иск за сумата от 5000 лв., предявена като частичен иск от претърпяната от ищеца вреда в размер на 88673.76 лв.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, като се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди като правилно и законосъобразно.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния.

Въззивната инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал.2 вр. чл.12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от

***********, против „***********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД.

2

В исковата молба се твърди, че между страните бил подписан договор №5111/13.08.2015 г. с предмет доставка на пет броя железопътни моторни влекачи „лек тип“ на стойност 10 500 000 лева без ДДС, с платена по банков път авансово сумата от 2 520 000 лева с ДДС, от която 2 100 000 лева данъчна основа и 420 000 лева - ДДС. Издадена била фактура за авансовото плащане №129228/01.09.2015 г., която била включена в дневника за покупките на ищеца и въз основа на която ползвал данъчен кредит в размер на 420000 лева. Поради цялостно неизпълнение на договора от страна на ответното дружество същият бил развален от ищеца с писмо. На ищцовото дружество била преведена обратно само стойността на аванса от 2 100 000 лева, без начисления ДДС.

Във връзка с извършена проверка от НАП било установено несъответствие в подадената от ищеца справка – декларация за периода от 01.07.2016 г. до 31.07.2016 г. Констатирано било, че не е издадено кредитно известие от дружеството – ответник към фактурата за авансово плащане, а ищецът не бил извършил корекция на ползвания данъчен кредит за доставката. Бил даден 14-дневен срок, в който ищецът да подаде коригираща декларация и да внесе дължимите задължения. Във връзка с извършената на по-късен етап корекция на ползвания данъчен кредит, на ищеца била начислена лихва за забава в размер на 88 673.76 лева за периода 16.08.2016 г.

– 14.09.2018 г., съгласно протокол от 27.09.2018 г. на НАП. Сумата била погасена от ищеца на 03.10.2018 г. С цел уреждане на финансовите взаимоотношения между страните, ответникът подписал споразумение, с което признал, че дължи на ищеца сумата от 420 000 лева, представляваща ДДС по кредитното известие и се съгласил да погаси същата на шест равни вноски, но плащане не последвало. Образувано било т.д. №1352/2018 г. на СГС, Т.О. VI - 22, по което било постановено решение №1044/07.06.2019 г.

/не влязло в сила/, с което ответникът бил осъден да заплати на ищеца сумата от 420 000 лева, тъй като била платена на отпаднало основание. Счита, че е налице нарушение от страна на ответното дружество на разпоредбата на чл.115, ал.1 и ал.2 ЗДДС, съгласно която ответникът следвало в 5 – дневен срок от датата на разваляне на договора да издаде кредитно известие, в което да отрази промяната в размера на данъчната основа и размера на начисления данък. Едва след дадено указание от НАП ответникът издал на 31.08.2018 г. кредитно известие към фактурата. Предвид изложеното, се иска осъждането на ответника да заплати сумата от 5000 лева - частичен иск от сумата от общо 88673.76 лева - претърпяна от ищеца имуществена вреда, представляваща лихва за забава върху сумата от 420 000 лева за периода 16.08.2016 г. 14.09.2018 г., начислена по протокол №П-29002918138275-073-001/27.09.2018 г. на НАП. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че не по негова вина, в частност – не по вина на счетоводителя на дружеството – ответник, ищецът е претърпял вреда. Счита, че нито дружество-ответник, нито негови служители следва да носят 3 отговорност за това, че ищецът не е спазил задълженията си към НАП, предвидени в данъчните разпоредби. След като същият предприел действия по разваляне на договора, бил длъжен и да възстанови изтегления от НАП ДДС, като коригира ползвания данъчен кредит. Начисляването на лихва се дължало единствено и само на бездействието на дружеството-ищец. Липсвала причинна връзка между неиздаването на кредитно известие от страна на ответника и задължението на ищеца да заплати лихви на НАП поради късно коригиране на ползвания данъчен кредит. Моли за отхвърляне на иска.

Претендира разноски.

Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на районния съд е прието следното:

На основание чл.153 вр. с чл.146, ал.1, т.3 и т.4 от ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил сключен договор №5111/13.08.2015 г.; по същия е платена авансова сума в размер на 2 520 000 лева с ДДС, за което е издадена фактура №0000129228/01.09.2015 г.; същият е развален от ищеца; ищецът е ползвал данъчен кредит от 420 000 лева; ответникът е издал кредитно известие към фактурата на 31.08.2018 г.

Спорният въпрос между страните е налице ли е противоправно поведение на ответника /бездействие – несвоевременното издаване на кредитно известие/, което да е станало причина за възникване на процесното задължение за плащане на лихви за ищеца /респ. вреда, погасена чрез прихващане с акта от 03.10.2018 г./.

Предвид събраните доказателства и приложимата нормативна уредба, се споделя извода на първоинстанционния съд, че не се установяват всички елементи от фактическия състав на претенцията за вреди.

Съгласно приетото с Постановление № 7/58 от 29.12.1958 г. на ПВС, отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия; тя има обезпечително-гаранционна функция; тази отговорност не произтича от вината на лицето, което е възложило работата.

ППВС №17/63 г. от 18.11.1963 г. в т.3 изрично посочва, че когато по договор между две предприятия едното е възложило на другото определена работа, при извършването на която настъпват вреди, за правилното разрешение на въпроса за непозволеното увреждане е от значение да се изясни същността на сключения договор. Ако съгласно договора едното предприятие дължи на другото извършването на определена работа със свои работници, при негов контрол и организация на работа, отговорността за вредите от непозволено увреждане е в тежест на това предприятие. В този случай е без значение, че се извършва работа на първото предприятие. Ако обаче организацията на работата, ръководството и контролът й принадлежат на предприятието, чиято работа се извършва от работници на друго предприятие, отговорността за непозволено увреждане е на предприятието, 4 чиято работа се извършва. ППВС №9/66 г. посочва, че вредите могат да са резултат и от бездействията на лица, за които работодателят отговаря. Към това Постановление препраща и решение №166/10.03.2010 г. по гр.д.

№4284/2008 г. на ВКС, IV г.о. - с поред ППВС №9/1966 г., отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата, като вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. Върховният съд изтъква, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа. Според решение №964 по гр.д. № 124/1964 г. на I ГО, за да е налице отговорност по чл. 49 ЗЗД, е необходимо вредите да са резултат от виновно противоправно действие или бездействие на лице, ангажиращо отговорността на ответника, а решение № 131 от 1967 г. на ОСГК приема, че отговорността по чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД не се презумира, като вината е само един от елементите от фактическия състав при непозволеното увреждане и само тя се презумира. В този смисъл са и решение №538/19.12.2012 г. по гр.д. №208/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение №104/15.05.2014 г. по гр.д. № 5422/2013 г. на ВКС, III г.о. и др.

Според последното посочено решение, фактическият състав, който поражда отговорността, включва виновно противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението й. Тази отговорност не се презумира, тя възниква само когато изпълнителят на възложената работа причини вреда, като резултат на виновното му и противоправно поведение. Решение №249/16.11.2016 г. по гр.д. №902/2016 г. на ВКС, IV г.о., доразвива тезата: Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. Възложителят на работата отговаря пред пострадалия за вредите, които са му причинени поради виновното поведение на изпълнителя.

Изпълнителят отговаря за преките и непосредствени вреди от своето виновно поведение, а възложителят – за неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител. Пострадалият съпричинява увреждането си, когато и негово поведение е в причинна връзка с вредата, без това поведение да прекъсва причинната връзка между вредата и поведението на изпълнителя на работота.