Определение № 5283 от 19.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5283 гр. София, 19.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20248002100214 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. Г. Я., чрез адвокат К. С., срещу въззивно решение № 1040 от 09.10.2023 г., постановено от Бургаски окръжен съд по въззивно гр.д. № 1088/2023 г.

Касаторът излага доводи за неправилност.

Насрещната страна “Югоизточно държавно предприятие“ ДП, представлявано от Д. Р., чрез юрисконсулт П. П., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че касационната жалба е неоснователна.

Претендира разноски за инстанцията – юрисконсултско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Бургаски окръжен съд, като изменил решението на първостепенния РС – Малко Т., приел за установено, че И. Г. Я. дължи на “Югоизточно държавно предприятие“ ДП сумата от 7352,86 лв., представляваща неустойка по договор за управление № РД-1409.12.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 07.07.2022 г. до окончателното издължаване, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 06.10.2022 г. по ч.гр.д. № 66/2022 г. на РС – Малко Търново. Присъдил съдебноделоводни разноски.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 12.12.2019 г. Югоизточното държавно предприятие (ЮДП) е сключило с Я. договор за управление, по силата на който 1 предприятието възлага, а физическото лице приема да ръководи и представлява повереното му стопанство – Териториално поделение “Държавно горско стопанство – Малко Т.“ (“ТП ДГС – МТ), в съответствие с действащото законодателство на Република България, решенията на министъра на земеделието и храните, на управителния съвет и на директора на ЮДП и в рамките на предоставените му права, съгласно действащата нормативна уредба правомощия. В чл. 12 от договора за управление са уредени задълженията на И. Я. като директор на териториалното поделение. В чл. 18, ал. 1 е предвидено, че при нарушение на договора за управление, в това число и такова, изразяващо се в нарушение на разпоредбите на Закона за горите, Закона за лова и опазване на дивеча и подзаконовите нормативни актове по тяхното прилагане, както и на други нормативи актове, както и при извършване на действия, уронващи доброто име на предприятието и в случаите на злоупотреба с доверието на управителните и ръководните органи на ЮДП, И. Я. дължи неустойка в размер до 5 месечни брутни възнаграждения. Съгласно чл. 18, ал. 2 от договора за управление при реализиране на отговорността по ал. 1 директорът на ЮДП издава заповед, в която определя основанието и конкретния размер на дължимата неустойка. Според чл. 18, ал. 4 от договора, размерът на неустойката се определя на база последното формирано и изплатено възнаграждение за месеца, предхождащ месеца на издаване на заповедта по чл. 18, ал. 2.

Договорът за управление е прекратен със заповед от 20.07.2021 г. Със заповед от 11.02.2022 г. директорът на ЮДП е възложил на одитен екип от звено “Вътрешен одит“ да извърши одитен ангажимент за даване на увереност относно “съответствието на финансовото управление на дейностите“ в ТП “ДГС – МТ“ за периода от 01.07.2020 г. до 31.12.2021 г.

Изготвен е предварителен одитен доклад, който е връчен на 08.03.2022 г. на Я..

Впоследствие е съставен окончателен доклад от 11.03.2022 г., с който са констатирани негови пропуски при изпълнение на задълженията му като директор на ТП “ДГС – МТ“, за одитирания период. Във връзка с горното, ръководителят на одита е съставил друг доклад до директора на ЮДП с (отново с дата 11.03.2022 г.), в който са резюмирани пропуските, като е направено предложение, на основание чл. 17, ал. 3, т. 2 от договора за управление, да бъде задържана внесената в полза на ЮДП гаранция, както и на основание чл. 18, ал. 1 да се поиска от И. Я. да заплати договорна неустойка в размер до 5 месечни брутни възнаграждения. Със заповед от 07.04.2022 г. на директора на ЮДП, на основание чл. 18, ал.

2 от договора за управление, е наредено от същия да се потърси неустойка в размер на 10 654,97 лв., представляваща сума в размер на три брутни възнаграждения, получени от Я..

Съдът е изяснил, че окончателният одитен доклад е официален свиделстващ документ и констатациите в него се ползват с материална доказателствена сила, за разлика от изводите в доклада. Съдът намерил, че се установяват 3 от 9 сочени в доклада нарушения, като те представляват неизпълнение на договора за управление. Нарушенията са следните:

1.допуснато продължение на договори с изтекъл срок, без да са сключени анекси за удължаване на срока на действие, с което е позволено в горските територии да се извършват дейности без основание. Освен това не е реализирана договорната отговорност на насрещните страни по договорите, с което са накърнени интересите на предприятието да получи своевременно изпълнение; 2. счетоводно в баланса на държавното предприятие се 2 включва сградата на почивен дом, находящ се в землището на [населено място], местност „К.“, но не и поземления имот, върху който е построена същата сграда; 3. не се осъществява нужния контрол за актуалност на вътрешните актове на поделението във връзка с инструктажа за безопасни условия на труд.

Съдът е намерил, че ангажираните доказателства във връзка с твърденията на Я., че по време на управлението му предприятието е преизпълнило финансовия си план, са неотносими; те не могат да променят изводите за установените по-горе неизпълнения на задълженията, защото неизпълнението на едно задължение не може да се компенсира с изпълнението на друго.

Съдът намерил, че са налице условията за претендиране на неустойка от И. Я.. След като е тълкувал чл. 18 от Договора за управление, изложил съображения, че страните са имали предвид като база за определяне размера на неустойката единствено възнаграждението, дължимо по договора, и то за пълен отработен месец. В продължение на тези разсъждения съдът приел, че последният пълен отработен месец от Я. е юни 2021 г., за който е получил трудово възнаграждение в размер на 7042,03 лв. Това означава, че петкратният размер на неустойката е в размер на 35 210,15 лв.; трикратният е 21 126,09 лв. Предприятието претендира 10 654,97 лв., като това е негово право, предвид диспозитивното начало в гражданския процес.

Съдът намерил, че неустойката не е нищожна на поддържаните от страната основания – противоречала на добрите нрави поради зависимостта на неустойката от резултатите от изпълнението на основната дейност, т.е. колкото е по-висок процентът на изпълнението й, обективиран във финансовия резултат от тази дейност, толкова по-голяма е средната работна заплата, а оттам и възнаграждението на директора, а в крайна сметка и неустойката; неустойката е уговорена не за конкретно задължение, поради което неизпълнението дори на вторично задължение може да доведе до ангажиране на отговорност за заплащане на неустойка.

Окръжният съд се е аргументирал с това, че изложеното не може да бъде квалифицирано като противоречие с добрите нрави - няма пречка неустойката да е определяема, включително да е обвързана с размера на брутното трудово възнаграждение.

Обстоятелството, че по-високите финансови резултати, постигнати от териториалното поделение, водят до по-голям размер на неустойката, също не накърнява по никакъв начин добрите нрави. Логиката на Я., че възложителят ще получи, както позитивите от високия финансов резултат, така и позитивите от по-високия размер на неустойката, игнорира функциите на неустойката: обезщетителна, обезпечителна и санкционна. В случая неустойката е уговорена като обезщетение за вреди, възникнали от договорно неизпълнение.

За да се реализират високи финансови резултати в предприятието, нормално е и обемът на дейността да се разширява, а това пък е съпроводено с повишени рискове, в случай, че директорът на предприятието не изпълнява задълженията си. Освен това директорът може да е мотивиран да наруши някои от тези задължения, за да повиши финансовите резултати, предвид факта, че така ще получи и лична облага – по-високо трудово възнаграждение.

Вредите за държавното предприятие от такова поведение може да са големи. Независимо от 3 това в договора е поставена граница – до петкратния размер на брутното трудово възнаграждение. Чрез обвързване на размера на брутното трудово възнаграждение на съдоговорителя с размера на неустойката, обезщетителните, както и санкционните функции на същата са постигнати в пълна степен. Нисък размер на неустойката спрямо брутното възнаграждение е вероятно да не действа възпиращо и санкциониращо. На следващо място, неустойката не е нищожна и поради това, че нарушението на всяко задължение по договора, дори и вторично, или в началото на изпълнението на договора, е основание за ангажиране на пълния размер на неустойката. Няма пречка неустойка да се уговоря за всякакви задължения, дори и несъществени. Страната може да възрази, че неустойката е прекомерна по чл. 92, ал. 2 ЗЗД, но не и да възразява, че въобще няма вреди. Съгласно мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а случаят не е такъв. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Съдът е посочил, че преценката дали уговорената неустойка е нищожна, е сторена и с оглед естеството на обезпеченото задължение – управление на държавно предприятие, което представлява отговорна позиция; видът на неизпълнението – бездействие; видът на уговорената неустойка – компенсаторна, както и очакваните вреди за кредитора, които биха могли да са големи, имайки предвид мащабите на дейност на държавното предприятие.

Съдът намерил за неоснователен и доводът за прекомерност на неустойката, като изложил следните съображения: вредите са по-малко от размера на неустойката с 2861,03 лв., което само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че е прекомерна. В същото време, съдът намерил, че е налице частично изпълнение (25%), което дава основание на съда да я намали, съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД, до 7991,23 лв. Съдът е пояснил, че намаляването на неустойката не цели да установи пълна еквивалентност между дължимия размер и действително понесените вреди, като този извод се налага от дефинитивно определения й обезпечителен и санкционен характер. В случая, след намаляването, неустойката е в по-висок размер от вредите (7793,94 лв.), с около 200 лв., като същевременно е приблизително равна на последното месечно възнаграждение на въззивника за пълен отработен месец, в съответствие с волята на страните.

Съдът намалил горната сумата с 638,37 лв., за които е настъпило плащане от Я. преди началото на процеса, поради което признал в полза на предприятието дължимост до размера на 7352,86 лв. – договорна неустойка за неизпълнение.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Счита, че въззивното решение е постановено от въззивния съд в противоречие с разясненията, дадени в съдебни актове на Върховния касационен съд, по следните въпроси: относно задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна обективна и съвкупна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса (противоречие с решение № 22/02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на ВКС, ТК, решение № 13/24.02.2022 г. по гр.д. № 4