Решение № 324 от 21.11.2025, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 324 гр. С., 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., II ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Румяна Б. Пенева

Членове:

Иванела Ат. Караджова

Трифон Ив. Минчев при участието на секретаря Даниела Ив. Илиева като разгледа докладваното от Трифон Ив. Минчев Въззивно търговско дело № 20255501000320 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

Срещу решение №398/10.06.2025г. гр.д. № 97/2025 т. по описа на Районен съд – К. са постъпили две въззивни жалби - на „Н.“ ООД и „К.Г.Б.“ ООД.

С постъпилата въззивната жалба от „Н.“ ООД се обжалва първоинстанционното решение в частта, с която Договор за потребителски кредит № 202409190212520102 от 19.09.2024 г., сключен между „Н.“ ООД и В.

Б. Г. е прогласен за нищожен на основание правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изложени са подробни съображения и доводи в тази връзка. Молят да се отмени решение № 398/10.06.2025г. на Районен съд гр.К. и се постанови друго, с което да се отхвърлят изцяло исковите претенции срещу „Н. “ ООД.

Въззивникът „К.Г.Б.“ ООД обжалва първоинстанционното решение в частта, с която районният съд е прогласил за нищожен на основание чл. 26, ал.

1, пр. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК Договор за предоставяне на гаранция № 1449348685/19.09.2024 г., сключен между В. Б. Г.

1 и „К.Г.Б.“ ООД и на дружеството е осъдено да заплати на В. Б. Г. сумата 132,27 лв. Посочва, че съдебният акт е недопустим и неправилен. Изложени са подробни съображения и доводи в защита на гореизложените твърдения.

Направено е искане да се обезсили, като недопустимо решението в частта, с която „К.Г.Б.“ООД е осъдено да заплати сумата в размер на 132,27 лв. и бъде отменено, като неправилно в частта, с която е прието, че договора за гаранция №1449348685/19.09.2024г. е недействителен. Претендира се заплащане на разноските пред двете инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.

В законоустановения срок е постъпил отговор от В. Б. Г., с който се счита, че съдът правилно, законосъобразно и обосновано е постановил решението си в оспорените части и въззивната жалба следва да се остави без уважение. Моли за присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Окръжен съд – гр. С., в настоящият състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение правилността на обжалваното решение съдът намира следното:

По делото не е спорно и от писмените доказателства се установява, че между В. Б. Г., като кредитополучател и "Н." ООД, с ЕИК 201253421, като кредитодател, е сключен договор за потребителски кредит при общи условия Договор № 202409190212520102/19.09.2024 г. Договорът е сключен съгласно Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние. По силата на този договор, кредитодателят се задължил да предостави заемни средства в размер на 500 лв. при годишен лихвен процент – 38,75%, ГПР – 46,42%.

Кредотополучателят се задължил да върне главницата и да заплати лихвите по кредита в срок до 20.03.2025 г., на шест равни месечни вноски, съгласно 2 изготвен погасителен план.

Съгласно клаузата на чл. 4, ал.3 от договора, в срок до края на следващия ден от сключването му, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита - банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, като обезпечението следва да бъде за сума в размер на 558 лв., със срок на валидност до 21.03.2025 г. При неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 6, ал.1 от Договорите, кредитополучателят дължи на дружеството неустойка в размер на 420лв.

В деня на сключване на договора за кредит – 19.09.2024 г. е сключен и Договор за предоставяне на гаранция № 1449348685 с „К.Г.Б.“ ООД, ЕИК **, по който ищецът се е задължил да заплати сумата от 402 лв. – възнаграждение за предоставяне на гаранция (чл. 1, ал. 3, т. 2), заедно с вноската по отпуснатия кредит, със срок до 21.03.2025 г. В чл. 1, ал. 1 от договора за гаранция е посочено, че „К.Г.Б.“ ООД се задължава да издаде на „Н.“ ООД гаранция за сумата от 558 лв., с цел гарантиране изпълнението на паричните задължения на Г. по Договор за потребителски кредит № 202409190212520102 от 19.09.2024 г.

От съдържанието на процесните договори се установява също така, че дължимите суми по тях, следва да се погасяват по едни и същи банкови сметки, с титуляр „Н.“ ООД, заедно с погасителните вноски по договора за кредит, като „К.Г.Б.“ ООД изрично е дало съгласие плащанията по възнаграждението за гаранцията да се събират от „Н.“ ООД за негова сметка.

По делото не е спорно и от заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза се установява, че при изчисляване на ГПР по процесния договор за кредит не са включени други разходи, освен тези за възнаградителна лихва. Неустойката за непредоставяне на обезпечение в размер на 420,00 лева не е включена като разход в ГПР.

Видно от експертизата, размерът на надвнесената сума от ищеца над главницата е 132,27 лева. Начислени лихви - 58,00 лева или 38,75% на годишна база. Целият размер на неустойката - 420,00 лева към размера на главницата - 500,00 лева е 84%.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

3

Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В настоящия случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от предоставяне на обезпечение – банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция. При непредоставяне на обезпечение, заплащането на неустойката по чл. 6 от договора се дължи независимо от изпълнението на поетите задължения за връщане на кредита, което противоречи на същността на неустоечната клауза. С предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за кредитодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за потребителски кредит, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР.

Предвид изложеното, следва да се приеме, че в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.

За този извод е без значение въпросът дали ответникът е начислил така уговорената неустойка или не. Неустойката е включена в условията на договора за потребителски кредит, а преценката за валидност на договора се извършва към момента на неговото сключване.

С оглед изложеното, изводът на първоинстанционния съд за нищожност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал.

4

1, т. 10 ЗПК е правилен, като съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност на кредита в размер на усвоената главница.

По отношение на Договор за предоставяне на гаранция, сключен между В. Б. Г. и "К.Г.Б." ООД:

Въззивникът „К.Г.Б.“ ООД оспорва да е сключван Договор за предоставяне на гаранция с въззиваемия. Твърдението на В. Б. Г., че договорът е сключен от разстояние не е доказано.

Дори, обаче да беше установено по делото, че В. Г. надлежно е сключил с „К.Г.Б.“ ООД Договор за предоставяне на гаранция № 1449348685/19.09.2024 г., с оглед гарантиране на задълженията си по Договор за потребителски кредит № 202409190212520102 от 19.09.2024 г., то този договор за гаранция е изцяло нищожен, поради накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, поради следните съображения:

Предмет на представения по делото Договор за предоставяне на гаранция № 1449348685/19.09.2024 г., сключен с "К.Г.Б." ООД е гарантиране изпълнението на задълженията на заемателя по Договор за потребителски кредит № 202409190212520102 от 19.09.2024 г., сключен между ищеца и "Н." ООД. "К.Г.Б." ООД (гарант) издава гаранция в полза на бенефициера "Н." ООД за плащане на паричните задължения на В. Б. Г. (наредител) в размер на 558 лева, произтичащи от посочения договор за потребителски кредит, срещу което наредителят се задължава да заплати възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 67 лв. на месец, или общо 402 лв. за целия срок на кредита. Начисленото възнаграждение се заплаща заедно със следващото лихвено плащане по кредита на падежа на лихвеното плащане – чл. 1, ал. 2 от договора. В случай, че гарантът извърши плащане по гаранцията, той има право да иска от потребителя възстановяване на всички платени суми ведно със законната лихва от момента на забавата – чл. 13 от договора.

По правната си същност договорът за предоставяне на гаранция се доближава най-много до договор за поръчителство. Съобразно чл. 138 от ЗЗД, поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т. е. поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на такова. В случая е налице изрично уговорена възнаграждение в размер на 402 лв. или 72% от 5 сумата усвоена по договора за кредит.

На практика, това означава, че наредителят, който в случая има и качеството на физическо лице потребител, само поради факта, че "К.Г.Б." ООД е издал в полза на "Н." ООД гаранция за плащане на задълженията му по договор за потребителски кредит № 202409190212520102 от 19.09.2024 г., трябва да заплати освен дължимата по кредита лихва и възнаграждение на гаранта в размер на 402 лв.

При служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че съдружници в дружествата "К.Г.Б." ООД и "Н." ООД са едни и същи физически лица. Основен предмет на дейност на "К.Г.Б." ООД е гаранционни сделки, каквато е процесната. Следователно, с договора за предоставяне на гаранция, ищецът се задължава да заплати в полза на друго дружество, собственост на същите лица, допълнително възнаграждение, като при плащане по гаранцията дружеството - гарант ще има право да събере дълга от кредитополучателя. С договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за кредит, а се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит. Възнаграждението по договор за предоставяне на гаранция представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит, с което се цели заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ГПК.

Несъмнено сключването на договор за предоставяне на гаранция № 1449348685/19.09.2024 г. е във вреда на потребителя. Същият не отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост и води до неравновесие в правата на страните. Последиците на сделката са несъвместими и с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност - едната страна по договора търпи значителна загуба, а другата се обогатява без да предоставя нещо в замяна. Договорът е нищожен и поради накърняване на добрите нрави и като неотговарящ на изискването за добросъвестност – основание за нищожност по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, в какъвто смисъл е и непротиворечивата съдебна практика.