Решение № 217 от 13.01.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 217 гр. София, 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20231100505326 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 13702/29.11.2022 г., постановено по гр. д. № 44761/2021 г. по описа на СРС, ГО, 36 състав, e уважен изцяло предявеният от А. П. М. срещу „Б. КГ“ ООД и Л. П. Б. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответниците не са собственици на следните недвижими имоти: Поземлен имот с идентификатор ***

(четиридесет и шест хиляди седемстотин двадесет и едно, точка, три хиляди осемстотин петдесет и едно, точка, сто и девет), находящ се в с. Мало Бучино, общ. Столична, обл. София (столица) по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-15/17.03.2010г. на Изпълнителен директор на АГКК, с последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот е от 01.07.2021 г.;

Адрес на поземления имот: с. Мало Бучино, Район Овча купел, ул. „Орлица”;

Площ: 838 (осемстотин тридесет и осем) кв.м.; Трайно предназначние на територията: Урбанизирана; Начин на трайно ползване: Ниско застрояване (до 10 м); Предишен идентификатор: няма; Номер по предходен план: 109 (сто и девет), квартал 5 (пет), парцел VIII (осми); при съседни поземлени имоти с идентификатори: ***

(четиридесет и шест хиляди седемстотин двадесет и едно, точка, три хиляди осемстотин петдесет и едно, точка, деветстотин осемдесет и четири), *** (четиридесет и шест хиляди седемстотин двадесет и едно. точка, три хиляди осемстотин петдесет и едно, точка, сто и десет) *** (четиридесет и шест хиляди седемстотин двадесет и едно, точка, три хиляди осемстотин петдесет и едно, 1 точка, сто и осем), *** (четиридесет и шест хиляди седемстотин двадесет и едно, точка, три хиляди осемстотин петдесет и едно, точка, деветстотин осемдесет и пет), а съгласно действащия регулационен план, описан в доказателствен документ за собственост е одобрен със Заповед № 132 от 05.10.1989г. на Председателя на ИК на СНС, указ № 477/02.10.1930г. за улична регулация и Заповед № 3200/09.10.1930 г. – за дворищна регулация е идентичен с УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ (осми, отреден за имот сто и девет) в кв.5 (пети), при съседи по документ за собственост: изток - УПИ VII40 (седми, отреден за имот четиридесет), запад – УПИ IX-110 (девети, отреден за имот сто и десет), север - улица, юг - УПИ V-108 (пети, отреден за имот сто и осем), заедно с построената в имота Сграда с идентификатор *** (четиридесет и шест хиляди седемстотин двадесет и едно, точка, три хиляди осемстотин петдесет и едно, точка, сто и девет, точка, едно), находяща се в с. Мало Бучино, общ. Столична, обл. София (столица) по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-1815/17.03.20 10г. на Изпълнителен директор на АГКК, Последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо сградата е от 01.07.2021 г.; Адрес на сградата: с. Мало Бучино, Район Овча купел, ул.“Орлица“.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника Л. П. Б. с доводи за неправилност, противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Намира, че съдът неправилно е приел, че имотът с идентификатор *** е идентичен с описания в нотариален акт от 1966 г., което е опровергано от вещото лице. Освен това съдът не е разгледал всички представени доказателства и доводи на ответниците, както и противоречията в показанията на свидетелите на ищцата. Доказателствата показвали, че след 1989 г. спорният имот е бил владян от други лица (семействата К. и Б.), чийто права са отразени в официални регистри и потвърдени с констативен нотариален акт. Ищцата А. М. не е доказала владение или собственост върху имота, а съдът неправилно е кредитирал нейни свидетели, чиито показания са изпълнени с противоречия и не съответстват на материалите по делото.

Събраните доказателства, включително преписката по нотариалното производство, установявали собствеността на Л. Б., която е наследник на П.К., съгласно нотариалния акт. Съдът е трябвало да изследва всички релевантни доказателства, но не е направил това.

Въззивникът Л. П. Б. моли съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца А. П. М., с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я отхвърли. Намира, че жалбата неправилно интерпретира заключението на вещото лице. Никой не е твърдял, че имотите с площ 1525 кв.м. и 838 кв.м. са идентични, а само че процесният имот е част от по-голям парцел, както е потвърдено от вещото лице. Ищцата е предявила отрицателен установителен иск и е доказала правния си интерес чрез нотариален акт, съдебнотехническата експертиза и документи от АГКК. Л. Б. не е оспорила съдебно2 техническата експертиза, не е поискала допълнителни доказателства или тройна експертиза и не е довела свидетели за установяване на давностно владение, което навеждало към неоснователност на нейните претенции за собственост. Приложените извадки от разписния лист и писма от АГКК не можело да се приемат като доказателства за собственост. Освен това нямало доказана връзка между имота и Л. Б. или баща , а отбелязванията в разписния лист можело да са неточни. Той е оспорен от ищцата, а доказателствената тежест за установяване на давностно владение е била на Б..

Тя обаче не е представила доказателства за това. Съдът е преценил правилно доказателствата и свидетелските показания, а жалбата не съдържа нови доказателствени искания или основателни доводи за неправилност на решението.

Въззиваемата моли съда да потвърди изцяло обжалваното решение.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника „Б. КГ“ ООД с доводи за неправилност, противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Същата е депозирана в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като в нея е инкорпориран и отговор на въззивната жалба на другия ответник Л. П. Б.. „Б.

КГ“ ООД изцяло споделя доводите в другата въззивна жалба. Добавя, че съгласно твърденията на ищцата А. М., същата е собственик на поземлен имот с идентификатор *** съгласно нотариален акт от 1966 г., удостоверяващ собственост върху 800/1525 идеални части от имот, който с регулационни промени през 1960 и 1989 г. е разделен и обособен като УПИ VIII-109 (838 кв.м) и УПИ VII-40. Анализът на доказателствата показвал, че М. притежавала само 439,6/838 кв.м идеални части от спорния имот, съобразно дела в първоначалния парцел. Съдът неправилно приемал, че ищцата има права върху целия имот, което противоречи на материалноправните норми и практиката на ВКС. Според чл. 124, ал. 1 и чл.

26, ал. 2 ГПК, ищцата имала право да предяви иск само за своите идеални части, а произнасянето на съда за правото на собственост върху целия имот е недопустимо.

Въззивникът „Б. КГ“ ООД моли съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца А. П. М., с който се оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я отхвърли. Излага идентични доводи с тези в отговора на другата въззивна жалба по делото.

Подадена е частна жалба от А. П. М. срещу Определение № 7031 от 21.02.2023 г. по гр.д. № 44761/2021г. на СРС, 36 състав, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на Решение № 13702/29.11.2022 г. в частта за разноските за адвокатско възнаграждение. Излага доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил, че делото включва два установителни иска срещу двама ответници, което е от значение за изчисляването на адвокатския хонорар. На следващо място сочи, че съдът е приложил Наредбата за адвокатските възнаграждения в редакцията към датата на

3 договора (25.10.2022 г.), а не към датата на решението (29.11.2022 г.), когато е била в сила нова редакция (ДВ. бр. 88/04.11.2022 г.). Минималният размер на адвокатското възнаграждение за два иска срещу двама ответници, съгласно действащите правила, е поне 3000 лв., независимо от пазарната стойност на имота. Ако се вземело предвид пазарната стойност на имота (20 000 лв.), минималният хонорар е 4400 лв. (2 х 2200 лв.). Договореният хонорар от 2000 лв. е под минималния размер според Наредбата, въпреки значителната фактическа и правна сложност на делото. Адвокатът е извършил значителен обем работа – анализ на документи, вписване на искова молба, участие в съдебно заседание с разпит на 5 свидетели и изслушване на СТЕ, изготвяне на писмена защита. Договорът за правна защита и съдействие удостоверявал, че хонорарът от 2000 лв. е напълно изплатен, а разходите по делото са направени.

Моли съда да отмени обжалваното определение и да й присъди пълния размер на направените от нея разноски по делото пред първоинстанционния съд, включително изцяло заплатения от нея адвокатски хонорар в размер на 2000 лв.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на частната жалба от „Б. КГ“ ООД, в който е изразено становище, че цената на иска е правилно определена, въз основа на която са формирани държавните такси и преценено адвокатското възнаграждение. Промяната в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения е неотносима, тъй като присъдената сума надвишава минималните изисквания и в двете редакции. Делото разглежда един отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, насочен към спор за собственост върху недвижим имот между А. П. М. и Л. П. Б., с „Б.

КГ“ ООД като съответна страна. Държавната такса е съобразена с този иск.

Твърденията за два съединени иска са неоснователни, тъй като ответниците са обикновени другари по делото. Твърденията за „значителна фактическа и правна сложност“ и извършени значителни дейности извън процесуалното представителство са необосновани. Всички документи и доказателства са предоставени от страните и нотариуса, а представянето на свидетели е било стандартна част от процеса.

Моли съда да остави частната жалба без уважение.

Не е подаден отговор на частната жалба от Л. П. Б..

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбите са подадени в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, 4 че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледани по същество въззивните жалби е неоснователни, по следните съображения:

Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК от А. П. М. срещу „Б. КГ“ ООД и Л. П. Б. за признаване за установено, че ответниците не са собственици на следните недвижими имоти, подробно описани по-горе: поземлен имот с идентификатор *** и построената в него сграда с идентификатор ***, находящи се в с.

Мало Бучино, общ. Столична, обл. София, Район Овча купел, ул. „Орлица“.

Въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях, които стават част от правните съждения на настоящото решение. Във връзка с доводите в жалбите за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По отрицателния установителен иск срещу Л. П. Б.:

Установяването, че ответникът не е собственик на процесните имоти се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. Наличието на правен интерес на ищеца – че спорното право (което ответникът претендира) накърнява или поставя под съмнение правото на собственост на ищеца върху процесните имоти;