Решение № 14518 от 13.12.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14518 гр. София, 13.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 160 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ при участието на секретаря СИМОНА Г. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ Гражданско дело № 20221110132378 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба вх. № 123690 от 15.06.2022 г., подадена от името на М. Т. М., ЕГН ********** против „б“ ООД, ЕИК ***************, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал.

1 КТ и чл. 86 ЗЗД.

С молба вх. № 136170 от 30.06.2022 г. ищецът е уточнил подадената искова молба, като се иска от съда да осъди ответника да заплати на ищеца суми, както следва: 1/ сумата от 950,00 лева, представляваща незаплатено трудово възнаграждение за месец януари 2022 г., ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 15.06.2022 г. /датата на депозиране на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане; 2/ сумата от 35,10 лева, представляваща лихва за забава за периода 01.02.2022 г. – 13.06.2022 г., върху главницата за незаплатено трудово възнаграждение; 3/ сумата от 95,00 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2 работни дни през 2022 г.; 4/ сумата от 3,56 лева, представляваща лихва за забава за периода 01.02.2022 г. – 15.06.2022 г. върху главницата, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2 работни дни през 2022 г.

1

В исковата си молба ищецът твърди, че се намирал в трудово правоотношение с ответника по силата на сключен трудов договор № 039/04.01.2022 г., при уговорено месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 950,00 лева. Посочва, че трудовото правоотношение между страните било прекратено на 01.02.2022 г. на основание чл. 71, ал. 1 КТ, без обаче на ищеца да е връчвана заповед за прекратяване на същото. Поддържа, че в периода 04.01.2022 г. – 01.02.2022 г. е полагал труд, поради което му се е дължало брутно трудово възнаграждение за месец януари 2022 г. в размер на 950,00 лева, но същото не било заплатено от ответника работодател. Твърди, че след прекратяване на трудовото правоотношение на 01.02.2022 г. ответникът работодател е изпаднал в забава по отношение на дължимото трудово възнаграждение, поради което следвало да заплати и обезщетение за забава в размер на 35,10 лева за периода 01.02.2022 г. – 13.06.2022 г. На следващо място, ищецът посочва, че при прекратяване на трудовото правоотношение не му било изплатено и обезщетение за 2 дни неизползван платен годишен отпуск през 2022 г. в размер на 95,00 лева. Твърди това вземане да е станало изискуемо в деня на прекратяване на трудовия договор – 01.02.2022 г., и предвид факта, че не е изплатено и към настоящия момент, за работодателя възникнало задължение да заплати мораторна лихва върху същото в размер на 3,56 лева за периода 01.02.2022 г. – 15.06.2022 г.

Ищцовата страна поддържа, че ответникът не е оформил по надлежния ред и трудовата му книжка, като не е вписан моментът на възникване и на прекратяване на процесното трудово правоотношение. Моли се, за уважаване на предявените искове, както и за задължаване на ответника да оформи по надлежния ред трудовата книжка на ищеца. Претендират се разноски в производството.

В срока за отговор по чл. 131 ГПК, от името на ответника е депозиран отговор на исковата молба. Посочва, че на 04.01.2022 г. страните са сключили трудов договор за шестмесечен изпитателен срок, уговорен в полза на работодателя, при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 950,00 лв. Твърди, че по своя преценка е прекратил трудовото правоотношение между страните, считано от 01.02.2022 г., но ищецът е отказал да получи заповедта за прекратяване. Поддържа, че е заплатил на ищцовата страна в брой дължимото трудово възнаграждение за отработените дни през месец януари 2022 г., като е извършил съответните удръжки за 2 данъци и осигурителни вноски, за което била изготвена ведомост, подписана от ищеца. С оглед на това счита, че не е изпадал в забава по отношение на дължимото трудово възнаграждение и не следва да дължи мораторна лихва.

Твърди, че е имал готовност да изплати и дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, но е бил в невъзможност да стори това, тъй като ищецът е отказвал да представи трудовата си книжка и да посочи банкова сметка или друг начин за плащане. Поради тези обстоятелства счита, че няма вина за изпадането си в забава и не следва да дължи мораторна лихва върху претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

Изразява съгласие да изплати последното, както и да оформи трудовата книжка на ищеца, в случай че последният я представи.

Моли предявените искове да бъдат отхвърлени и претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД.

По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:

За основателността на този иск в тежест на ищеца е да докаже, че е престирал съобразно уговореното, а за ответника е възникнало задължението за заплащане на месечно трудово възнаграждение в претендирания размер.

В тежест на ответника при установяване на горните факти е да докаже заплащането на трудовото възнаграждение, както и обстоятелствата изключващи или намаляващи задълженията му в претендирания с исковата молба размер.

С оглед твърденията и изявленията на страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване в производството, че през периода 04.01.2022 г. – 31.01.2022 г., страните в настоящото произвдство са били обвързани от валидно възникнало трудово правоотношение, по силата на трудов договор № 39 от 04.01.2022 г., по силата на който ищецът заемал при ответното дружество длъжността „Приемчик автосервиз“, че уговореното между страните основно брутно трудово възнаграждение, дължимо в полза на работника е в размер на 950,00 лева, както и че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 3 основание чл. 71, ал. 1 КТ, считано от 31.01.2022 г.

Горните обстоятелства се установяват и от събраните по делото доказателства, в това число трудов договор № 039/04.01.2022 г. и заповед за прекратяване на трудово правоотношение, издадена от управителя на ответното дружество б ООД – Бойко Панев. От горепосочените доказателства се установява, че на 04.01.2022 г. между б ООД, в качеството на работодател и М. Т. М., в качеството на работник, е възникнало и съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал при ответното дружество „Приемчик автосервиз“, както и че уговореното между страните основно брутно трудово възнаграждение, дължимо в полза на работника, е било уговорено в размер на 950,00 лева. От представената и приобщена към доказателствения материал по делото заповед за прекратяване на трудово правоотношение, издадена от управителя на ответното дружество б ООД – Бойко Панев се установява в производството, че трудовото правоотношение между страните в производството е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 КТ, считано от 31.01.2022 г. /датата, на която на ищеца е връчен при отказ препис от заповед за прекратяване на трудово правоотношение, издадена от управителя на ответното дружество б ООД – Бойко Панев/.

Единственият спорен между страните въпрос, касаещ претенцията с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, е този, дали от страна на работодателя е заплатено дължимото се в полза на ищеца трудово възнаграждение за положения от последния труд при дружеството – работодател през процесния период.

За установяване на обстоятелството, че от страна на работодателя е заплатено дължимото се в полза на ищеца трудово възнаграждение за положения от последния труд при дружеството – работодател през процесния период, по делото са представени разплащателна ведомост за изплатени трудови възнаграждения за месец януари 2022 г. на дружеството б ООД, от която се установява в производството, че за месец януари 2022 г. ответното дружество е начислило на ищеца основно месечно трудово възнаграждение в размер на 950,00 лева. В разплащателната ведомост е посочено, че в полза на ищеца е изплатена сумата от 737,18 лева, представляващата нетния размер на дължимото трудово възнаграждение за месец януари 2022 г. /след извършените удръжки/, като се твърди, че ищецът е положил подписа си в 4 платежната ведомост в уверение на това, че сумата действително му е изплатена. Във връзка с оспорване на обстоятелството, че подписът, за който се твърди от ответника, че е положен от ищеца, в разплащателни ведомости за изплатени трудови възнаграждения за месец януари 2022 г. на дружеството б ООД, действително е положен от ищеца, съдът е открил производство по чл. 193 ГПК по отношение на оспорения документ, като е допуснал изслушване на съдебно-графологическа експертиза в настоящото производство. От заключението на вещото лице по допуснатата, изготвена и приета в производството съдебно-графологическа експертиза се установява по делото, че подписът в позиция „2“ на колона „21“ от таблица 2 на разплащателна ведомост за изплатени трудови възнаграждения за месец януари 2022 г. на дружеството б ООД, не е изпълнен от лицето М. Т. М..

Вещото лице по допуснатата, изготвена и приета съдебно-графологична експертиза е отговорило ясно, обосновано и в пълнота на поставените задачи, като не възниква съмнение относно правилността на изводите, обективирани от вещото лице в заключението, поради което и съдът намира, че следва да кредитира заключението на вещото лице по приетата в производството съдебно-графологическа експертиза. Същевременно заключението на вещото лице не е оспорено от страните. Действително в проведеното по делото открито съдебно заседание от името на ответното дружество е направено доказателствено искане за допускане на допълнителна задача към съдебнографологическата експертиза, а именно след поставяне лично от ищеца на подпис в пространство идентично с това, в което е положен подписа под т.2 от колона 21 в таблица 2 от приложен към материалите по делото документ, а именно ведомост за изплатени трудови възнаграждения за м. януари 2022 г. на дружеството б ООД, вещото лице да даде заключение, дали подписът в позиция „2“ на колона „21“ от таблица 2 на разплащателна ведомост за изплатени трудови възнаграждения за месец януари 2022 г. на дружеството б ООД, е изпълнен от лицето М. Т. М.. Разпоредбата на чл. 201 ГПК изрично предвижда случаите, в които може да бъде допуснато, както допълнително, така и повторно заключение на вещо лице по допуснатата в производството съдебно-графологична експертиза. Вещото лице е отговорило ясно, обосновано и в пълнота на поставените задачи, като не възниква съмнение относно правилността на изводите, обективирани от вещото лице в заключението. В тази връзка, следва да се посочи, че при допускане 5 изслушването на заключението по съдебно-графологичната експертиза на вещото лице не е поставена такава задача и поставянето й едва в проведеното на 14.11.2022 г. открито съдебно заседание по делото не може да обуслови приложение на разпоредбата на чл. 201 ГПК. Само по себе си искането е преклудирано, доколкото е могло да бъде направено в предходно съдебно заседание, в което е открито производството по чл. 193 ГПК, разпределена е доказателствената тежест и съдът се е произнесъл по направените от страните доказателствени искания. Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че в проведеното на 14.11.2022 г. открито съдебно заседение по делото вещото лице изрично заяви, че дори ищецът да положи подпис в пространство идентично като размер с пространството, в което е положен подписът в представената платежна ведомост, то по скоро не би стигнало до различно заключение.

Предвид всичко гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че подписът в позиция „2“ на колона „21“ от таблица 2 на разплащателна ведомост за изплатени трудови възнаграждения за месец януари 2022 г. на дружеството б ООД, не е изпълнен от лицето М. Т. М., респективно, че от ответникът не е проведено пълно и главно доказване на обстоятелството, че от страна на работодателя е заплатено дължимото се в полза на ищеца трудово възнаграждение за положения от последния труд при дружеството – работодател през процесния период.