Определение № 759 от 04.12.2023, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 759 гр. Кюстендил, 29.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Хр. Костадинова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Мина Цв. Павлова като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно частно гражданско дело № 20231500500443 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесет и първа „Обжалване на определенията“, чл.274 ал.1 т.1 – чл.279 от ГПК във вр. с чл.130 от ГПК.

Делото е образувано по частната жалба на Т. С. П., с ЕГН **********, с постоянен адрес в ********, подадена чрез пълномощника адв.К.В., същият и като съдебен адресат, с адрес в гр.Кочериново, пл.„3-ти март“ №1, против определение №679 от 11.07.2023г. на Районен съд-Дупница, постановено по гр.д.№567/2023г. по описа на съда, с което е прекратено производството по същото дело.

В частната жалба се сочи, че определението е неправилно и незаконосъобразно и се иска неговата отмяна, както и връщане на делото на РС-Дупница за продължаване на съдопроизводствените действия, като на жалбоподателката бъдат присъдени сторените пред настоящата инстанция разноски.

Възразява се срещу извода на районния съд за недопустимост на предявения иск, поради липса на правен интерес от водене на делото, като се счита, че този извод е неправилен, доколкото е в разрез с твърденията на ищцата и с установимите от приложените доказателства факти. Изтъква се, че от изложеното в исковата молба било видно, че ищцата изрично е посочила, че тъй като не е притежавала документ за собственост на процесните 140 кв.м., при продажбата на собствения си УПИ II-261, не е прехвърлила собствеността върху тях, а е продължила да ги владее с уговорката, че след като се снабди с нотариален акт, ще прехвърли и тях на купувача. Счита се, че придобиването по давност на реална част от съседен недвижим имот е допустимо, като в конкретния случай, процесните 140 кв.м. са били придобити от П., която ги е владяла, заедно със собствения й УПИ II-261, независимо, че тази площ е била заснета като част от УПИ III-261. Изводът на районния съд, че с прехвърлянето на УПИ II-261 ищцата се е разпоредила и със спорната площ, се окачествява като недопустима намеса в отношенията между договарящите страни, тъй като тази площ, според действащия регулационен план на с.Драгодан, който не е изменен, въпреки допуснатата фактическа грешка, представлява част от съседния имот УПИ III-261, а ответниците оспорват правото й на собственост. Заявява се, че искането на П. е да бъде признато по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на реална част с площ от 140 кв.м., находящи се от южната страна на УПИ III-261, с описани съседи, които поради грешка в действащия план са отразени в същия като част от УПИ III-261, вместо като част 1 от УПИ II-261, поради придобиването им по давност, на основание давностно владение, започнало още преди 1960г., поради което преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.) на 01.06.1973г. ищцата е станала собственик на тази площ и е собственик и към момента.

Твърди се, че уважаването на предявения иск ще доведе до това, че процесните 140 кв.м. ще бъдат отразени в плана като част от съседния УПИ II-261, в резултат на което между ищцата и третото лице - приобретател на този имот, неин син, ще възникне съсобственост, което ще позволи ищцата да се разпореди в негова полза със спорната площ. Според жалбоподателката, отстраняването на грешката в плана и отделянето на 140 кв.м. от УПИ III-261 и присъединяването им към УПИ II-261 няма да засегне по неблагоприятен начин УПИ III-261, който ще продължи да отговаря на изискванията на закона за минимална площ и лице. В частната жалба се изтъква, че изводът на ДнРС е неправилен, още и поради това, че ищцата не е могла да се разпореди с процесната площ, тъй като не притежава документ за собственост, какъвто се изисква, за да се извърши разпореждане с недвижим имот.

Обжалваният съдебен акт се окачествява като недопустим, тъй като води до отказ от правосъдие.

В срока по чл.276 от ГПК насрещните страни не са подали отговор на частната жалба.

Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и съобрази оплакванията в жалбата, намира за установено следното:

Гр.д.№567/2023г. по описа на Районен съд-Дупница е било образувано по подадена от Т. С. П., с ЕГН **********, с постоянен адрес в ********, чрез пълномощника й адв.К.В., искова молба против Г. Й. С., Д. Х., двете с постоянни адреси в гр.Дупница, В. Д.

Г., с постоянен адрес в гр.София и Б. И. С., с постоянен адрес в гр.Благоевград.

Ищцата е предявила иск да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че същата, на основание наследство и давностно владение, е собственик на 140 кв.м., представляващи реална част от южната страна на УПИ III-261, в кв.22 по действащия регулационен план на с.Драгодан, общ.Кочериново, утвърден със Заповед за улична регулация №4428/28.02.1936г. и Заповед за дворищна регулация №4429/28.02.1936г., целият с урегулирана площ от 848 кв.м., при посочени граници на реалната част, които 140 кв.м., поради допусната грешка в действащия гореописан дворищно регулационен план на с.Драгодан, неправилно са отразени в очертанията на УПИ III-261, вместо като част от собствения на ищцата до 23.07.2023г. УПИ II-261. Направено е и искане за отмяна на констативен нотариален акт за собственост, с който част от ответниците са се снабдили.

Към исковата молба, освен други документи, е приложен и заверен препис от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот с №54, том II, дело №239/2021г. по описа на нотариус с рег.№731, видно от който на 23.07.2021г. ищцата Т. С. П. е продала на лицето Кирил Стойчев Василев, с постоянен адрес в гр.Пловдив УПИ II-261 в кв.22 по плана на с.Драгодан, общ.Кочериново, с площ от 821 кв.м., ведно с находящите се в имота две жилищни сгради и гараж.

В производството пред ДнРС е разпоредено да се връчат на ответниците преписи от исковата молба и приложенията, с указание за възможността за подаване на отговори в срока по чл.131 от ГПК. Всички ответници са упражнили правото си да подадат писмени отговори на исковата молба.

Преди насрочване на делото в съдебно заседание районният съд е постановил обжалваното определение, с което е прекратил производството по делото. За да постанови този правен резултат, ДнРС е приел, че от данните по делото и от твърденията на ищцата следва извод за отсъствие на абсолютна положителна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, каквато е правният интерес от търсената защита. Липсата на такъв в конкретния случай е изведена от разбирането, че активно материалноправно легитимирано да предяви иска по чл.124 ал.1 от ГПК във вр. с чл.54 ал.2 от ЗКИР е лицето, 2 което е собственик на имот, а който твърди, че е допусната грешка или непълнота в кадастралната основа или правоприемник на такова лице, каквото качество ищцата Т.П. нямала, с оглед факта, че същата се е разпоредила в полза на трето лице с имот УПИ II-261, част от който, според нея представляват процесните 140 кв.м. Съдът е квалифицирал като правно неиздържано твърдението, че след продажбата на имота ищцата е продължила да е собственик и владелец на въпросната реална част, тъй като нямала документ за собственост за нея, доколкото ако поради грешка процесните 140 кв.м.погрешно са били заснети в кадастралния план като част от имота на ответниците, то ищцата се е разпоредила и с тази площ, като част от собствения й УПИ II-261, а в случай, че липсва грешка в плана, то ищцата не е притежавала право на собственост върху тази площ и не би могла да я придобие чрез владение като реална част от чужд имот, предвид изискванията на чл.200 от ЗУТ.

При така установената фактическа обстановка, ОС-Кюстендил, съобразявайки фактите, установими от делото, приема от правна страна следното:

Частната жалба е допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на атакуване съдебен акт, в хипотезата на чл.274 ал.1 т.1 във вр. с чл.130 от ГПК.

Преценена по същество жалбата се явява неоснователна. Съображенията за формирания извод се заключват в следното:

Настоящата инстанция намира постановения от РС-Дупница съдебен акт – определение с №679/11.07.2023г. - за валиден и допустим такъв.

Същият, преценен по същество, е правилен, съответен на данните по делото, на приложимите материални норми, а също така и в синхрон със съдебната практика по сходни казуси.

Поначало, несъмнено е, че иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори да не е проведена административната процедура чл.54 ал.1 от ЗКИР или да е бил разгледан иск по чл.54 ал.2 от ЗКИР, като в производството по иска за собственост съдът трябва да изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта. В този смисъл е т.4 от Тълкувателно решение №8 от 23.02.2016г. на ВКС по тълк.д.№8/2014г., ОСГК.

Ищцата е предявила положителен установителен иск за собственост на недвижим имот, твърдейки, че притежава право на собственост, което се оспорва от ответниците и, че предмет на това право на собственост е реално обособена част от поземлен имот с площ от 140 кв.м. Ищцата е посочила, че преди и след влизане в сила на дворищнорегулационния план на с.Драгодан е владяла и своила посочената площ, включена в пространствените рамки на УПИ III-261, като част от собствения й съседен УПИ II-261.

Съгласно §5 ал.1 от ПЗР на ЗКИР, регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот и в едно същинско съдебно производство по иск за собственост ще се изследва положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни.

При все това, при твърдение за продължило и при действието на ЗУТ, в сила от 31.03.2001г. давностно владение, относима е разпоредбата на чл.200 от ЗУТ, според която реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл.19, като това правило не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на 3 чл.17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 или се присъединява към съседен имот.

Съпоставянето на реалната площ, защита на правото на собственост върху която цели ищцата – 140 кв.м., с изискванията на чл.19 ал.1 от ЗУТ за минимално лице и повърхност на урегулираните поземлени имоти в селищните образования, води до несъмнен и очевиден извод, че тази площ е под минималната изискуема се дори за селата или частите от тях с преобладаващ стръмен терен (250 кв.м. повърхност), поради което такава площ не би могла да бъде придобита чрез правна сделка или по давност като самостоятелен имот.

Т.е. ищцата не би могла да придобие собственост върху спорната площ, сама по себе си, тъй като не са налице предпоставките на коментираните законови разпоредби. Впрочем, в настоящия случай ищцата не твърди наличие на горепосочените предпоставки по чл.200 ал.1 от ЗУТ, при които да би било допустимо притежаването на реална част от поземлен имот, но дори да беше навела подобно основание на исковата си претенция, същата би била недопустима, тъй като след като законът не допуска притежание на подобно материално право на собственост, то недопустима би била и неговата защита по исков ред.

Интерес в случая представлява конкретното заявено от ищцата основание за придобиване на правото на собственост върху реалната площ, а именно, че процесната такава е била обект на давностно владение и е била придобита в хипотезата на предвиденото в чл.200 ал.2 от ЗУТ изключение, а именно – като част, която се присъединява към съседен имот. Няма съмнение, че подобно придобивно основание е допустимо да бъде заявено, дори площта да не отговаря на изискванията на чл.19 ал.1 от ЗУТ, както е в настоящия случай, но същото е мислимо единствено ако наред с това твърдение ищцата заявява право на собственост върху съседния поземлен имот, към който спорната част да бъде присъединена. В случая не е така, тъй като Т.П. изрично твърди и удостоверява по делото, че е продала останалата част от имота, попадаща в границите на УПИ ІІ-261 на трето лице, което не е страна по делото. Обстоятелството, че ищцата не навежда доводи да е собственик на имота, към който е присъединена спорната реална площ води до извода, до който е достигнал и районния съд, а именно, че Т.П. няма правен интерес от предявения установителния иск за собственост. Правният интерес е личен и предполага защита на претендирано собствено право, каквото обаче в случая ищцата не заявява. Правото на иск е предоставено на носителя на спорното право, чиято защита се търси в процеса, а предявяването на чужди права е допустимо само в предвидените от закона случаи – чл.26 ал.2 от ГПК, сред които настоящият не е. В случая обсъжданата положителна процесуална предпоставка принадлежи на лицето, което твърди, че е собственик на имота, в конкретния случай - приобретеля на УПИ ІІ-261, който би бил активно легитимиран да предяви този иск.