Определение № 14122 от 30.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14122 гр. София, 30.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-В, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Десислава Б. Николова

Членове:

Кирил Ст. Петров

Евгени Ст. Станоев като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно частно гражданско дело № 20261100501585 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274 – 279 вр. чл. 130 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 35663/05.02.2026 г. о т Е. Д. М. срещу Определение № 2190/18.01.2026 г. по гр.д. № 421/2025 г. по описа на СРС, 171 състав, с което районният съд е върнал исковата молба с вх. № 1784/03.01.2025 г., подадена от Е. Д. М., и е прекратил производството по гр.д. № 421/2026 г. по описа на СРС, 171 състав, като недопустимо.

Жалбоподателят счита, че Софийски районен съд незаконосъобразно е прекратил производството с обжалваното определение. Неправилен бил изводът на съда, че е налице злоупотреба с право. Не били индивидуализирани конкретните дела, които според районния съд доказват злоупотреба, поради което не можело да се направи проверка за идентичност. Изложени са подробни съображения защо обжалваното определение е неправилно. Моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото на Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Производството е прекратено преди размяната на книжа по чл. 131 ГПК, поради което препис не е връчван на ответника по иска.

Софийски градски съд, като се запозна с материалите по делото, приема за установено от фактическа страна следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по подадена пред Софийски районен съд искова молба (наименувана „Жалба“) с вх. № 1

1784/03.01.2025 г., уточнена с молби от 20.05.2025 г. и от 13.01.2026 г. С нея ищецът Е. Д. М. е предявил на основание чл. 2в ЗОДОВ осъдителен иск срещу Апелативен съд – гр. София (правоприемник на Апелативен специализиран наказателен съд) за сумата от 24 999 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 09.05.2017 г. до 27.12.2024 г. вследствие на поведение на ответника, изразяващо се в незаконно задържане по ВНЧД № 128/2017 г. по описа на АСНС с твърдение, че има доказателства, че Е. Д. М. е извършил престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 5 НК, като жалбоподателят твърди, че такива доказателства не са съществували, а впоследствие е бил оправдан по така повдигнатото обвинение.

С обжалваното Определение № 2190/18.01.2026 г. по гр.д. № 421/2025 г. по описа на СРС, 171 състав, районният съд е върнал исковата молба с вх. № 1784/03.01.2025 г., подадена от Е. Д. М., и е прекратил производството по гр.д. № 421/2026 г. по описа на СРС, 171 състав, като недопустимо.

Първоинстанционният съд е аргументирал, че ищецът е предявил голямо количество искове срещу различни ответници – Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДНИ и др., по над 99 % от които се иска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено или недоказано обвинение (или косвено свързани с това твърдения, като: непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения, незаконно задържане поради осъждане по непредявено обвинение и др.), претърпени в различни периоди от време.

Съдът е приел, че е налице злоупотреба с право и е прекратил производството по делото.

С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба срещу разпореждането е подадена в срока по чл. 275, ал.

1 ГПК от легитимирано лице срещу акт, който подлежи на обжалване с частна жалба съгласно чл. 130 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Съгласно Тълкувателно решение от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС производството по разглеждане на частни жалби е пълно въззивно. Изложените от страната оплаквания в жалбата имат само 2 ориентировъчен характер, като съдът дължи служебно да провери всички релевантни факти, да прецени доказателствата по делото, вкл. допълнително събраните от него, както и да се произнесе по същество по въпросите, включени в предмета на обжалването.

Въззивният съд намира определението за прекратяване за правилно.

На първо място следва да се посочи следното:

Ищецът поддържа, че основанието на претенцията е чл. 2в ЗОДОВ. За да се ангажира по реда на чл. 2в ЗОДОВ отговорността на държавата за вреди, следва да се твърди кое съществено нарушение на приложимото право на Съюза е допуснато и от кого – в този смисъл Определение № 4406 от 20.12.2022 г. по ч. гр. дело № 4239/2022 г., III г. о. на ВКС и Определение № 60354 от 04.11.2021 г. по ч. гр. дело № 1126/2020 г., IV г. о. на ВКС.

Твърденията на ищеца, че е бил незаконно задържан с аргумент, че са налице доказателства за това, че същият е извършил престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 5 НК – грабеж, извършен по поръчение и в изпълнение на ОПГ – като такива доказателства е нямало, не съставляват надлежни твърдения на иск за вреди от противоправно поведение на ответния държавен орган. В този смисъл, с оглед приетото в мотивите на т. 16 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката дали по естеството си твърдените от ищеца обстоятелства представляват твърдения за наличие на съществено нарушение на правна норма от общностното право, предоставяща права на частноправни субекти, и от това нарушение ищецът е претъпял вреди, е въпрос по допустимостта на иска. При липса на надлежни твърдения, които да сочат на основателност на иска, би се допуснало образуването и провеждането на съдебни производства, в които извършването на процесуални действия е лишено от смисъл. Ищецът бланкетно е посочил разпоредби на ХОПЕС и ДФЕС и е изброил нарушени права, без да конкретизира какво точно е нарушението на правото на ЕС.

На следващо място следва да се посочи, че по същите твърдения – за незаконно задържане от страна на ответника с твърдение, че има доказателства, че ищецът е извършил престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 5 НК – грабеж, извършен по поръчение и в изпълнение на ОПГ, за което впоследствие е бил оправдан – има поне едно по-рано образувано дело по описа на СРС – гр.д. № 59309/2024 г. по искова молба с вх. № 315605/08.10.2024 г., установено 3 след служебно извършена справка в ЕИСС по настоящото дело. В посочената искова молба различие се наблюдава при твърдения период, в които са търпени неимуществени вреди (от 01.11.2015 г. до 26.09.2024 г., а по исковата молба, по която е образувано гр.д. № 421/2025 г., периодът е от 09.05.2017 г. до 27.12.2024 г.), както и по отношение на въззивното наказателно частно дело, по което ответникът незаконно бил задържал ищеца (ВНЧД № 161/2015 г., а по исковата молба, по която е образувано гр.д. № 421/2025 г. – ВНЧД № 128/2017 г.). Производството по гр.д. № 59309/2024 г. по описа на СРС е прекратено с определение от 25.01.2025 г, потвърдено с Определение № 13143/17.06.2026 г. по в.ч.гр.д. № 5713/2025 г. по описа на СГС, за което към настоящия момент липсват данни да е влязло в сила.

Доколкото гр.д. № 59309/2024 г. по описа на СРС е образувано по-рано от настоящото и доколкото същото не е прекратено с влязъл в сила съдебен акт, то на основание чл. 126 ГПК производството по настоящото дело е недопустимо и подлежи на прекратяване, както правилно е сторил районният съд, макар и при различни мотиви. Следва изрично да бъде посочено, че въпросът по колко въззивни наказателни частни дела САС се е произнасял по мярката за неотклонение на ищеца, както и колко пъти е потвърдена същата, е относим към размера на дължимото обезщетение, но не и към правопораждащите го факти – в подобен смисъл относно исковете на ищеца срещу ПРБ е Определение № 2128 от 13.07.2023 г. по гр. д. 2471/2023 г. по описа на ВКС, III г. о. Без значение е и посоченият в исковите молби период на увреждането, доколко съдът, пред който е образувано първоначалното производство, взема предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска до приключването на съдебното дирене – арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК.

Накрая, въззивният съд споделя изводите на районния, че в настоящия случай е налице злоупотреба с процесуални права от страна на жалбоподателя Е. Д. М.. Аргументите за това са следните:

На първо място, на съда е служебно известно, че ищецът Е. Д. М. е задържан в затвора в гр. София в изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода“ по силата на Решение № 242 от 16.04.2020 г. по н.д.

№ 1018/2019 г. на Върховен касационен съд, 3-то НО, с което е оставена в сила Присъда № 5 от 05.06.2019 г. по в.н.о.х.д. № 102/2018 г. на Апелативен специализиран наказателен съд в частта, с която е отменена Присъда № 1 4 от 09.01.2018 г. по н.о.х.д. № 646/2015 г. на II състав на Специализиран наказателен съд и Е. Д. М. е признат за виновен за извършването на тежко умишлено престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК (въоръжен грабеж в особено големи размери при условията на съучастие), за което на същия е наложено наказание лишаване от свобода за срок от седемнадесет години и шест месеца.

На следващо място, чл. 57, ал. 2 КРБ изрично забранява злоупотребата с права. При наличие на такава съдът следва да откаже защитата на превратно упражняваното право.

При извършена служебна справка в ЕИСС съдът установи, че от 29.06.2021 г. до 24.06.2026 г. по инициатива на жалбоподателя Е. Д. М. са образувани 678 граждански дела, въззивни граждански дела и въззивни частни граждански дела, която бройка нараства постоянно. При служебно извършена справка в ЕИСС се установява, че към началото на 2026 г. ищецът има заведени повече от 1000 дела пред СРС срещу различни ответници – ПРБ, СГС, САС (като правоприемник на АСНС), ВКС, АССГ, ВАС, ГДБОП, ГДИН и др., като в преобладаващата част от случаите делата са с един и същи предмет – търсено е обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение или косвено свързано с това твърдение за незаконно задържане. Бройката и в СРС постоянно се увеличава.

При тези обстоятелства следва изводът, че обективното систематизиране на всички тези дела е трудно постижимо, дори невъзможно, който резултат е постигнат единствено поради поведението на жалбоподателя.

Разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК предвижда, че когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск.

Според Определение № 2128 от 13.07.2023 г. по ч. гр. д. № 2471/2023 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение „отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата; със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за 5 постановяване на различни решения – антиципира се отвода за пресъдено нещо; субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен – при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува; липсва обективен идентитет, когато предмет на едно от делата е правоотношение, което е преюдициално спрямо предмета на второто дело – в този случай е налице условие за спиране на обусловеното дело по разпореждане на съда на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК“.

Съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права.

Тази разпоредба обаче следва да се тълкува систематично с разпоредбата на чл. 3 ГПК, уреждаща злоупотребата с право и задължението на страните да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Гореописаното поведение на жалбоподателя – сезирането на СРС и СГС с многобройни молби и жалби за кратък период от време, води до извод за превратно упражняване на процесуални права, преследващо цел, различна от разрешаването на правен спор със сила на пресъдено нещо. Това поведение следва да бъде квалифицирано като злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК. Както беше посочено по-горе, огромна част от сезиращите съда изявления на жалбоподателя се различават единствено по периода на търпене на твърдените неимуществени вреди, което често води до прекратяването на голяма част от предявените искове на основание чл. 126 ГПК. Това процесуално поведение на жалбоподателя поражда основателни съмнения в действителното наличие на правно защитим интерес, което да се нуждае от защитата на съда.