Решение № 1087 от 21.07.2023, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1087 гр. Плевен, 21.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дияна Ат. Николова при участието на секретаря Габриела Ст. Василева като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело № 20234430101305 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното :

Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от М. Т. Д., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. П. С. П. – САК, адрес на връчване: на основание чл.51, ал.3 от ГПК във връзка с чл.38, ал.2, т.1 и т.2 избира и дава съгласие връчването на съобщения и книжа по делото да се извършва само чрез :ССЕВ - Система за сигурно електронно връчване до /наименование:

Адвокат П. С. П., ЕИК: *** или единния портал за електронно правосъдие против "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, р-н Люлин, ж.к. Люлин 7, бул."Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46 Телефон: ***, представлявано от Г.Т.Т. И А.В.М., в която се твърди следното : на 29.10.2018г. между ищцата и ответното дружество е сключен Договор за паричен заем № 3358177, по силата на който е усвоена главница в размер на 1 250 лв. Срокът на кредита е 34 седмици, при посочени в договора Лихвен процент в размер на 35 % и Годишен процент на разходите в размер на 41.74%.

Съгласно чл.4 ал.1 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави едно от 1 следните обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания - да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, да няма незаплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от "Редовен"; или банкова гаранция с бенефициер - заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност - тридесет дни след крайния срок за заплащане на задълженията по договора.

В случай че такива не бъдат осигурени, в чл. 4, ал. 2 от договора се предвижда неустойка за кредитополучателя в размер на 740.69 лв., като заплащането на същата е разсрочено към погасителните вноски по кредита, което е видно от чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем, както и от погасителния план към него. В резултат на това за усвоена главница в размер от 1 250 лв., от кредитополучателя се изисква да заплати общо 2 147.1 лв., от които 156.41 лв. лихва, 740.69 лв. неустойка и 1 250 лв. главница за срок на ползване от около 6 месеца.

Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК.

Счита, че клаузата на чл.4 ал.2 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на поръчителство е нищожна на основание чл.21 ал.1 ЗПК и чл.146 ал.1 във връзка с чл.26 ал.1 ЗЗД, чл.19 ал.4 от ЗПК и чл.143 ал.1 от ЗЗП, като заявява следните аргументи :

1.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл.4, ал.1 и 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка (Решение № 1416 от 27.04.2022 г. на PC - Пловдив по гр. д. № 4027/2021 г.; Решение № 260377 от 13.12.2021 г. на PC - Асеновград по гр. д.

№ 342/2020 г.). Изискванията, които клаузите на чл. 4, ал. 1 и 2 възвеждат за 2 потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1 250 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Наред с изложеното, след влизането в сила на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (2016г.), кредитите, обезпечени с ипотека се сключват именно по така посочения закон, но не и по ЗПК, предвид което изискването за обезпечаване на кредит с ипотека, е в пряко противоречие с материалния закон.

Предоставянето на обезпечени кредити с движими вещи също е дейност, извън предмета на регулацията на ЗПК, като пряката правна уредба се съдържа в Наредбата за дейността на заложните къщи. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя или извън приложението на ЗПК, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Може да се направи обоснован извод за изначалното очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника. Вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

3

Наред с това, следва да се отбележи, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника.

Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор. Сключването на договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД.

2.

В настоящия случай предвидената в чл. 4, ал. 2 неустойка е сигурен разход за потребителя и е известен на кредитора към датата на сключване на договор и като такъв е следвало да бъде включен при изчислението на ГПР. Соченото обстоятелство красноречиво се потвърждава и от обстоятелството, че в предоставения на потребителя погасителен план е включена вноска по кредита с неустойка, както и е калкулирана „вноска с неустойка“, в която е включен размера на неустойката. В тази връзка считам, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил сочената неустойка в размера на ГПР. При условие, че същата беше включена, действителният размер на ГПР би възлизал на повече от 200%. Така изложените съображения потвърждават още веднъж, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. установяващ лимит на годишния процент на разходите. Заобикалянето на закона представлява самостоятелно основание за нищожност въз основа на чл. 21. ал. 1 ЗПК във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

3.

Счита, че клаузата на чл.4, ал.2 от процесния договор за кредит, във връзка с чл.4, ал.1 от същия е неравноправна, като нарушава изискванията на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл.147, ал.1 от ЗЗП. Сами по себе си, така уредените, клаузите противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължават последния, при 4 неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). За главница по договора в размер на 1 250 лв. от потребителя е предвидена неустойка в размер на 740.69лв., тоест сума съизмерима с размера на договорената главница и няколкократно надвишаваща договорената лихва.

Наред с изложеното считам, че клаузата за неустойка не е формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число и клаузата не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл:

Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.;

Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;

Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

4.

Клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за кредит, във връзка с чл. 4, ал. 1 от същия цели заобикаляне и на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД.

5.

Счита, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор е нищожна и на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД като противоречаща на 5 добрите нрави. Съгласно постоянната практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.

Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Действително чл. 9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност, но все пак тази свобода се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от "добрите нрави". Нарушаването на императивно поставените корективи води до нищожност на сделката. Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен и поради липсата на предмет.