Решение № 437 от 12.05.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 437 гр. Стара Загора, 12.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20245530103840 по описа за 2024 година

Предявени са установителен иск с правно основание чл.22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т.10 ЗПК и по чл. 19, ал.1 и ал.4, във връзка с чл. 10 и чл. 10а, ал.4 ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.

Ищцата Е. Г. Г. твърди в исковата си молба, че между страните бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ... от 30.12.2021 година при условията на закона за електронния документи електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор ответникът следвало да предостави заемни средства в размер на 6000 лева.

Съгласно чл. 3, б. „б“ от договора годишният лихвен процент на заема бил 35 %, а годишният процент на разходите бил 49.66 %. Уговорени били срок и начин на плащане в 18 вноски, посочени в погасителен план към договора.

Ищцата заплатила доброволно и извънсъдебно заема. Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ... от 30.12.2021 година бил погасен по банков път по сметка на ответното дружество, и по сметка на същото дружество чрез системата на Изи Пей. С плащанията от страна на ищцата по договора за заем била погасена възнаградителна лихва за периода, в който заемната сума се използвала. Ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска ищцата плащала такса „гарант“, въпреки че такава не била предвидена 1 в основния договор. За такава такса се разбирало от формиралата се съдебна практика срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Единствено в чл. 5 от Договора за заем било посочено, че имало предоставено по кредита обезпечение от страна на Ferratum Bank, като никъде не било посочено, че то било възмездно. Независимо от това всички парични средства били заплащани по сметка на ответника. Ищцата надплатила суми по Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ... от 30.12.2021 година, понеже процесният договор за предоставяне на потребителски кредит бил недействителен. Това било така, защото последният не отговарял на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК ищцата следвало да върне само чистата стойност на кредита от 6000 лева, без да дължи лихва и други разходи по кредита. Между ищцата в качеството й на кредитополучател и ответника в качеството на кредитор бил сключен и втори Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ... от 10.04.2023 година при условията на закона за електронния документи електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор последният следвало да предостави заемни средства в размер на 3500 лева. Съгласно чл. 3, б. „б“ - годишният лихвен процент на заема бил 35 %, а годишният процент на разходите бил 49.66 %. Уговорени били срок и начин на плащане в 18 вноски, посочени в погасителен план към договора. Във връзка и с този договор, ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска, ищцата плащала такса „гарант“, въпреки че такава не била предвидена в основния договор за предоставяне на потребителски кредит. За такава такса се разбирало от формиралата се съдебна практика срещу ответното дружество. Единствено в чл. 5 от Договора за заем било посочено, че имало предоставено по кредита обезпечение от страна на Ferratum Bank, като никъде не било посочено, че то било възмездно. Независимо от това, всички парични средства били заплащани по сметка на ответника. Процесните договори за кредит били недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал от ищцата лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените основни договори за потребителски кредит. Макар да били посочени в договорите лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР. В договорите не били включени такси, комисионни и други видове плащания освен договорения лихвен процент, 2 поради което ответникът нямал право да формира ГПР, който и по двата процесни договора бил в размер на 49.66 % . Видно от приложените изчисления на годишен процент на разходите в електронни калкулатори в интернет, годишният процент на разходите при включена възнаградителната лихва като единствен разход по кредита следвало да бъде 41.19 %. Това нарушение имало за правна последица съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК недействителност на договорите за заем и дължимост единствено на чистата стойност по всеки от кредитите. Действително приложената възнаградителна лихва по договорите за заем била значително по-голяма от тази, която била посочена в чл. 3, б. „б“ от всеки от договорите за кредит. Действително приложеният размер на възнаградителната лихва по всеки договор бил 40.45%. Това се потвърждавало от приложената калкулация. Предвид липсата на други видими от договорите разходи по заем и наличието на само 1 договорената в чл. 3, б. „б“ от всеки от договорите, възнаградителна лихва, последната, която била приложена по договорите, била в по-голям размер от посочената в договорите. В тази връзка, ако годишният лихвен процент бил по-голям, то и годишният процент на разходите щял да бъде със значително по-голяма стойност, а това означавало, че той бил некоректно посочен в процесните договори. Поради некоректно посочения размер на годишния процент на разходите била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата следвало да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член. Дори и да не се приемело, че възнаградителната лихва била по-висока, то за да бъде такава вноската по всеки от заемите, кредиторът инкорпорирал във вноската допълнителна сума, която оскъпила кредитите за ищцата и съответно от ответното дружество не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ... от 30.12.2021 година и Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ... от 10.04.2023 година. Разпоредбата сочела, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление 3 на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като императивно разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК ако това условие не е изпълнено, договорът за заем бил недействителен. Нещо повече, с отговор на въпрос №3 в Решение на съда на СЕС от 21 март 2024 година по дело по дело С-714/22, свързано с преюдициално запитване касаещо Директива 2008/48/ЕО — Член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 — Общи разходи по кредита за потребителя, непосочване на релевантните разходи и санкцията за това, се приемало, че непосочването на действителния годишен процент на разходите водело до недействителност на цЕ.я договор и респективно до връщане на чистата стойност по него. Това решение потвърждавало въпрос, по който вече СЕС се бил произнесъл. С Решение № 15 от 15.03.2012 г. по дело С-453 от 2010 г. било прието, че посочването в договора на ГПР, които бил под размера на действителния такъв, трябвало да се окачестви като заблуждаваща практика по смисъла на Директива 2005/29 на ЕС. Видно от цитираното решение неравноправните клаузи били нищожни и не пораждали действия. Също така под неправилно посочване на годишния процент на разходите можело да се има предвид както по-нисък процент, така и по-висок процент, тоест това бил един разширен по своя обхват въпрос, докато в настоящия случай се касаело единствено именно за въпрос, по който вече било отговорено в решението от 2012 г. Нарушение на ЗПК било налице и поради обстоятелството, че в договорите кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заемите и ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредитите - кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият от 49.66 % по всеки от договорите. Съобразно разпоредбите на ЗПК годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест в посочената вЕ.чина следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договорите за кредит 4 яснота досежно тези обстоятелства липсвала. ГПР бил вЕ.чина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулирал, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Не ставало ясно и как възнаградителната лихва била в много по-голям размер от действително дължимия съгласно договорените условия, тъй като видно от приложените извлечения от кредитните калкулатори, съгласно погасителните планове, лихвата била в размер на 40.45 %, а не както било посочено във всеки от договорите - 35 %. Видно и от приложената калкулация, с действително приложения лихвен процент върху главницата, годишният процент на разходите по всеки от кредитите бил 48.85 %, което било в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Завишаването на възнаградителната лихва, без да била уговорена такава, представлявало нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречила на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той нямало да вземе без използването на търговската практика. Така в Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ... от 30.12.2021 година и Договор за предоставяне на потребителски кредит с № ... от 10.04.2023 година, било уговорено размерът на оскъпяването по кредитите да е в един размер, а в действителност бил друг, като по този начин се целяло неоснователно обогатяване. Съгласно чл. 5 от всеки от процесните договори за кредит заемът се обезпечавал с 5 поръчителство, предоставено от Ferratum Bank, в полза на ответника.

Съгласно него с одобрението на обезпечението се одобрявал и кредитът.

Тоест, за да бъдел отпуснат заемът, следвало обезпечението да бъде предоставено, но в договорите не било описано, че се дължи такса „гарант“ или че поръчителството било възмездно. Това обстоятелство се разбирало от константната съдебна практика, формирала се срещу ответната страна. В годишния процент на разходите не било включено плащането към дружеството гарант, а това плащане било съставна част от ГПР по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Получаването на кредита било обусловено от получаването на гаранция. Невключването на плащането по гаранцията в размера на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, което от своя страна водело до неравноправен характер, респективно до недействителност на клаузите. СЕС се произнесъл по сходен въпрос, който бил приложим и към настоящото дело, като с Решение № 15 от 15.03.2012 г. по дело С-453 от 2010 година било прието, че посочването в договора на ГПР, който бил под размера на действителния такъв, трябвало да се окачестви като заблуждаваща практика по смисъла на Директива 2005/29 на ЕС. Видно от цитираното решение неравноправните клаузи били нищожни и не пораждали действия. Също така под неправилно посочване на годишния процент на разходите можело да се има предвид, както по-нисък процент, така и по-висок процент, тоест това бил един разширен по своя обхват въпрос, докато в настоящия случай се касаело единствено именно за въпрос, по който вече било отговорено в решението от 2012 година. С отговор на въпрос № 2 в Решение на Съда на Европейския съюз от 16 юли 2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 година, се отговорило и кои клаузи трябвало да се приемат за такива определящи основания предмет на договора и кои не. Съдът възприемал, че това са клаузи, определящи основните престации по договора и които сами по себе си го характеризирали. Предвид факта, че с договора за гаранция /поръчителство/ се договаряло допълнително плащане във връзка с основния договор, нямало как да не се приеме, че тези суми били част от основния предмет на последния и следвало да се включат в годишния процент на разходи, а това от своя страна означавало, че приложимият ГПР по процесните договори бил над допустимия законов максимум, предвид факта, че само с калкулирането на действително прилаганата възнаградителна лихва, последният бил 48.28 %.