Определение № 2112 от 05.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2112 гр. София, 05.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Костадинка Недкова Касационно търговско дело № 20248002901870 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото СТОЛИЧНА ОБЩИНА против решение № 285/07.05.2024г. по в.т.д. № 240/2024 на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1317/01.11.2023г. по т.д. № 224/2023г. на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от “ЕРИДАНТРАНС” ООД, на основание чл.79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, иск за сума от 523 325,62 лева с ДДС, представляваща разлика между индексираната цена на извършената транспортна дейност по градска автобусна линия № 260 от общинската транспортна схема на Столична община през периода м. януари 2020 г. - м. декември 2020 г. при маршрутен пробег от 703 549,207 км., въз основа на чл. 42, ал. 2 от договор за извършване на обществен превоз на пътници № РД - 56-447/04.06.2001 г., сключен между СТОЛИЧНА ОБЩИНА като възложител и “ЕРИДАНТРАНС” ООД като изпълнител, изчислено при актуализирана цена с процент инфлация за 2020 г. в размер на 3,19 лв. без вкл. ДДС за изминат километър разстояние при вече заплатено от ответника възнаграждение за този период в размер на 2,57 лв. без вкл. ДДС за изминат километър разстояние, ведно със законната лихва върху сумата от 523 325,62 лева, считано от датата на подаване на исковата молба (31.01.2023 г.) до окончателното й плащане, ведно със сума в размер от 111 363,00 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главното вземане /523 325,62 лева/ за периода от 13.02.2020 г. до 30.01.2023 г. включително, като на ответника са въложени и разноските по делото в размер от 63 347,56 лв.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в 1 нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Претендира направените разноски пред всички съдебни инстанции и прави възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, “ЕРИДАНТРАНС” ООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна.

Претендират се направените разноски за настоящата инстанция в размер на 1440 лева за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение, апелативният състав също е достигнал до извода за основателност на предявените обективно съединени искове.

Прието е, че за процесния период - от м. януари 2020г. до м. декември 2020г. в страната е била налице промяна на икономическата обстановка вследствие на настъпили инфлационни процеси, въз основа на което е счел, че е налице основание за капитализиране на предвидената в договора инфлационна надбавка чрез прибавянето й към базисната цена, върху която се определя инфлационната надбавка за следващите години. Приел е, че с оглед извършването на индексацията по чл.41, ал.1 и ал.2 от договора същата настъпва автоматично т.е. преди това страните да се постигнали чрез преговори съгласие за изменение цената на договора, по см. на чл.65 от договора. Счел е, че това условие е предвидено от страните да настъпва автоматично предвид икономическата неизгодност за изпълнителя да продължи изпълнението на договора при непосилно за него поскъпване на разходите и материалите, които са необходими за поддръжката на автобусите, посредством които осъществява услугата предмет на договора, и отчитайки съществуващия риск той изобщо да преустанови изпълнението на договора предвид вероятният риск да не може да осигури осъществяването на специфичната услуга, за изпълнението на която е бил сключен договора. В противен случай при отчитане евентуално несъгласие на възложителя с параметрите на новата цена би се препятствало възможността за изпълнителя да изпълнява задълженията си по договора и с това фактически да доведе до преустановяване извършването на услугата, каквито са били и аргументите на страните да предвидят изискването за автоматично индексиране на превозната цена при настъпили инфлационни процеси или промяна в стойността на горИ.- смазочните материали. С оглед така изразената воля на страните, извеждана от формулировката по чл.42, ал.2 от договора е заключил, че изменението на цената при тази хипотеза настъпва автоматично, без да се изисква отделно и изрично съвпадане на нови волеизявления на страните по договора, т.е. със сключването на споразумения към договора, съгл. 65 от договора. Въззивният състав е намерил, че разпоредбата на чл.65 от договора е следвало да се приложи при наличие на промяна на 2 цената на договора поради настъпили дефлационни процеси, сочещи на необходимост от намаляване на възнаграждението за услугата. Решаващият състав е намерил за неоснователно възражението на ответника, че при определяне на цената е следвало да се вземат предвид не само инфлационните, но и евентуалните дефлационни процеси в страната. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че през годините, когато икономическите процеси в страната са водили до измерването на годишна дефлация /2013, 2014 и 2015 г./ формираната цена по договора не е следвало да бъде променяна /намалявана/ с процента на отчитаната дефлация, тъй като волята на страните изразена в клаузата на чл.

42, ал. 2 от договора е цената да търпи автоматична промяна, но само до размера на годишната инфлация, а не и с този на годишната дефлация.

Апелативният състав е намерил за неоснователно възражението на ответника, че ищецът през 2015г. се е отказал от правото да иска извършване на актуализация, който е упражнен през 2015г. посредством писмо с вх.№ 7163/19.08.2015г. до Центъра за градска мобилност. Приел е, че изявлението в този документ е отправено по съвсем друг поводпоради неплащане на вече настъпило и изискуемо друго вземане по същия договор, което е различно от процесното и никъде в него не се съдържа изявление на ищеца, което да е в желания от жалбоподателя смисъл, сочещ на отказ от правата му по договора. Също така изявлението е направено към момент предшестващ пораждането на съдебно предявените от ищеца претенции за остатък от цена за извършени през 2020г. услуги по договор, което означава, че посредством него няма как да е осъществен валиден отказ от правото тези вземания да бъдат получени.

Съдът е намерил за неоснователни и възраженията, че правото да се иска индексация на възнаграждението на изпълнителя е погасено по давност. Позовал се е на разясненията на първоинстанционният съд, че с клаузата на чл.42, ал.2 от договора регулираща две самостоятелно уредени една от друга хипотези за индексацията в цената на услугите по договора за обществен превоз на пътници се ползва с автоматично действие между субектите участници по материалното правоотношение, което означава от своя страна, че за реализирането на тази правна последица не е нужно упражняването на определено преобразуващо субективно материално право, което да е предоставено на разположение на изпълнителя по договора. Промяната в цената, чрез нейната ежегодна индексация, когато индекса на инфлацията е бележил ръст е настъпвала в годината следваща тази, в която същия показател е отчитал определено процентно повишение по обективни данни на НСИ, като това е ставало при приложение директния ефект на договорната клауза, което изключва възможност на приложение института на погасителната давност, от която ответника желае да се ползва.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Допустимо ли е съдът при тълкуване на договора да му придаде смисъл, какъвто не съответства на волята на страните?; 2/ При спор относно точния смисъл на договорна клауза как и въз основа на какви критерии съдът 3 следва да изясни същия, прилагайки нормата на чл. 20 ЗЗД? Твърди се протИ.речие с: решение № 60169/28.01.2022г. по т.д.№ 2012/2020г. на I т.о. на ВКС, решение № 38/27.02.2012г. по гр.д.№ 1227/2011г. на II г.о. на ВКС, решение № 16/28.02.2013г. по т.д. № 218/2012г. на II т.о. на ВКС, решение № 504/26.07.2010г. по гр.д. № 420/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 546/23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на I т.о. на ВКС, решение № 40/13.05.2010г. по т.д.№ 566/2009г. на ВКС, решение № 105/30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на II т.о. на ВКС.; 3/ Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателства?; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? Твърди се протИ.речие с решение № 228/01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на I г.о. на ВКС.; 5/ Кои факти и обстоятелства влияят на преценката дали правилно е приложен институтът на погасителната давност по отношение на иска за главница и мораторна лихва за забава на вземане, което е периодично?“ Касаторът се позовава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и по ал.2, предл. последно ГПК.. Обосновава очевидната неправилност с твърдението, че атакуваното решение е постановено при неправилно тълкуване на клаузите на процесния договор и в протИ.речие с материалния закон.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Не могат да обусловят допускане на касация на въззивното решение първата група материалноправни въпроси за предпоставките и обема на тълкуване на сключения между страните договор съобразно критериите на чл.20 ЗЗД. Макар и относими за конкретния правен спор, въпросите не са решени в протИ.речие с константната практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, включително и на практиката, релевирана от касатора. В безпротИ.речива практика на ВКС, /в това число и цитираната от касатора/- напр. Решение № 133/21 по гр.д. 3595/19 на ВКС, ІІІ г.о., решение 128/19 по гр.д. № 887/19 на ВКС, ІІ г.о., Решение № 64/20 по глр. Д. 350/19 на ВКС, ІІ г.о., Решение № 122/19 по гр.д. 3238/18 г. на ВКС, ІV г.о. и др., по приложението на чл. 20 ЗЗД, съставите на ВКС еднозначно приемат, че тълкуването като подчинено, зависимо, производно мислене съдейства за разкриване на съдържанието на предмета му и винаги е дейност по установяване точния смисъл на този предмет. Чл. 20 ЗЗД изрично определя критериите, по които се осъществява тълкуването на договор. От тези критерии се извежда, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение. При осъществяване на такава дейност по тълкуване винаги следва да се търси общата воля на страните - изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. Поначало на тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните. При всяко тълкуване на 4 договорно установени права и задължения, обаче, съдът е задължен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли.