Решение № 7170 от 27.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7170 гр. София, 27.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Анна Кофинова при участието на секретаря Мариана Д. Ружина като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100505153 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 2369/10.02.2024 г., постановено по гр. д. № 36353/23 г. по описа на СРС, 31 състав, „Н.“ ООД е осъдено да заплати на Л. Б. Р. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 50,00 лв. – частично от сумата в общ размер на 1472,00 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски кредит № 201812101051330059, сключен между „Н.“ ООД и Л. Б. Р. на 10.12.2018 г., ведно със законната лихва от 29.06.2023 г. до изплащане на вземането. С решението „Н.“ ООД е осъдено да заплати на Л. Б. Р. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350,00 лв. – разноски по делото, както и адв. В. С. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл.

38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение за оказана в настоящото производство безплатна правна помощ и съдействие на ищеца Л.

Б. Р..

Подадена е въззивна жалба от „Н.“ ООД срещу решение № 2369/10.02.2024 г., постановено по гр. д. № 36353/23 г. по описа на СРС, 31 състав. Твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в 1 нарушението на материалния закон. Поддържа, че неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора не е елемент от ГПР по кредита и от същественото съдържание на договора, тъй като представлява разход при неизпълнение по см. на чл. 19, ал.

3, т. 1 ЗПК. Поддържа, че дори и да се приеме, че неустойката е елемент от същественото съдържание на договора и следва да бъде включена в ГПР, то невключването й не води до недействителност на целия договор и не лишава от действие уговорката за възнаградителна лихва. Твърди, че в практиката на СЕС е застъпено разбирането, че целта на потребителската защита е да възстанови фактическото и правно положение, в което би се намирал потребителят без неравноправната клауза, при съблюдване на принципа на пропорционалност, изискващ националната правна уредба, с която се прилага това право, да не надхвърля необходимото за постигането на преследваната цел. Поддържа, че съдът не може да обяви договора за недействителен, ако фактическото и правно положение, в което потребителят би се намирал без неравноправната клауза, може да се възстанови, като същевременно договорът продължи да се изпълнява, както е в случая. Твърди, че проява на принципа на пропорционалност са именно законовите разпоредби на чл. 19, ал. 6 – 7 ЗПК. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение като неправилно, и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли иска. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – Л. Б. Р. е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че процесният договор е нищожен на основание чл.

11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от съдържанието му – ГПР по кредита. Твърди, че размерът на неустойката надхвърля размера на заетата сума, както и че ако към посочения ГПР от 49,72 % се прибави и размера на неустойката, то тогава ГПР ще бъде значително по – висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка счита, че правилно първоинстанционният съд е приел. че задължението по чл. 6, ал. 1 не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по см. на чл.

19, ал. 1 ЗПК, което е в противоречие с правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – не е включен нито в ГПР, нито в общата сума по заема, дължима от потребителя към деня на сключването на договора. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

2

10 ЗПК. Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на въззивника, становището на въззиваемата страна и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът Л. Б. Р. твърди, че е сключил с ответника договор за потребителски кредит № 201812101051330059/10.12.2018 г., по силата на който му е бил отпуснат заем в размер на 1000,00 лв., при фиксиран ГЛП от 41,05 % и ГПР от 49,72 %, като общият размер на сумата, която трябвало да върне бил 1236,00 лв. Сочи, че съгласно уговореното в чл. 4, ал. 3 от договора в срок до края на следващия ден от сключване на договора кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия по договора, като гаранцията е следвало да бъде за сумата от 1236,00 лв., със срок на валидност до 12.12.2019 г. Твърди, че съгласно чл. 6, ал. 1 от процесния договор в случай, че кредитополучателят не предостави на кредитора гаранцията по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно условията и реда, предвидени в Общите условия, той дължи на дружеството неустойка в размер на 1080,00 лв. Сочи, че неустойката се изчислявала на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора и се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план. Твърди, че е погасил изцяло сумата по договора, а именно – 2472,00 лв. Поддържа, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като противоречи на закона; на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е била спазена предвидената в закона форма – не е била предоставена изискуемата преддоговорна информация, не е било постигнато валидно съгласие за сключване и изпълнение на договора, както и за условията, при които може да се откаже от договора; разменените съобщения не отговаряли на изискванията на ЗЕДЕУУ; не били налице съществени елементи от съдържанието на договора, а именно – наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за упражняването му, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и 3 лихви съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, размер на лихвения процент на ден, както и ГПР по кредита; не били посочени данните, послужили за изчисляване на ГПР; бил посочен грешен размер на ГПР, а действителният размер бил над 131,60 % и бил над допустимия максимален размер на ГПР, предвиден в чл.

19, ал. 4 ЗПК, което било самостоятелно основание за нищожност на договора; неправилно в размера на ГПР не били включени разходите за заплащане на неустойка по чл. 6, ал. 1 от договора; посочването в договора на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и 2, т. 1 ЗЗП; неустойката накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й функции и целяла постигане на неоснователно обогатяване; било налице заобикаляне на закона по см. на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като съгласно чл.

33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва за забава върху неплатената в срок сима за времето на забавата, а с неустоечната клауза се предвиждало едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което не произтичали вреди; неустоечната клауза била неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2 ЗЗП, тъй като не била индивидуално уговорена; клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави; налице била разлика между посочената в договора сума, подлежаща на връщане, и сумата, която реално е върнал на ответното дружество; процесният договор бил унищожаем, тъй като бил сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия. При условията на евентуалност твърди, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респ. на основание чл. 146 ЗЗП поради неравноправност на отделни клаузи. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 50,00 лв. – частично от сумата в общ размер от 1472,00 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски кредит

№

201812101051330059/10.12.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.06.2023 г. до окончателното плащане. Претендира разноски.

Ответникът „Н.“ ООД оспорва иска като неоснователен. Твърди, че процесният договор е бил сключен от разстояние по см. на чл. 6 ЗПФУР, като същият бил подписан от кредитополучателя, ведно с Общите условия към 4 него, с електронен подпис по смисъла на Регламент (ЕС) № 910/2014 г. на ЕП и Съвета от 23.07.2014 г. Поддържа, че при сключването на договора са били спазени законовите изисквания, както и че същият не страда от пороците, посочени в исковата молба, водещи до нищожност или унищожаемост на договора. Оспорва изложеното в исковата молба твърдение, че на ищеца е била начислена неустойка в размер на 1080,00 лв. Претендира разноски.

Въззивната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо. Решението е и правилно, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението, настоящият съдебен състав намира следното:

Във въззивното производство не са спорни между страните следните обстоятелства: че между страните по делото по реда на ЗПФУР е бил сключен договор за потребителски кредит № 201812101051330059/10.12.2018 г.; че заемната сума в размер на 1000 лв. е била усвоена от кредитополучателя; че на 15.02.2019 г. ищецът е заплатил в полза на ответника сумата в общ размер от 1069,00 лв., която е била разпределена от ответното дружество за погасяване на задължения по процесния договор за потребителски кредит, както следва: главница в размер на 1000 лв. и възнаградителна лихва в размер на 69,00 лв. за периода от 10.12.2018 г. до 15.02.2019 г.

Спорните въпроси във въззивното производство касаят действителността на процесния договор за потребителски кредит, респ. налице ли е основание за получаване от ответника на платените от ищеца суми.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Последиците от недействителността 5 на договора за потребителски кредит са посочени в чл. 23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Настоящият съдебен състав намира, че процесният договор за потребителски кредит съдържа част от реквизитите, предвидени в ЗПК – общ размер на кредита, условията за усвояването и погасяването му, годишен лихвен процент - 41,05 %, годишен процент на разходите по кредита – 49,72 %, размер, брой и падежи на погасителните вноски, правото на потребителя да се откаже от договора и срока, в който може да бъде упражнено.

Процесният договор за потребителски кредит обаче не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като данните, посочени в него, не отговарят на изискването за посочване на годишен процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Това е така, тъй като уговорената в чл. 6, ал.