Решение № 1712 от 18.04.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1712 гр. Пловдив, 18.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Тоско П. Ангелов при участието на секретаря Росица П. Марджева като разгледа докладваното от Тоско П. Ангелов Гражданско дело № 20235330100439 по описа за 2023 година

Ищцата В. Б. С. твърди, че на 21.06.2000г. е закупила недвижим имот – апартамент № *****със застроена площ от 85,35 кв.м ведно с прилежащото избено помещение № **** с полезна площ от 5.19 кв.м, който апартамент представлява самостоятелен обект с идентификатор № *****., която сделка била оформена в нотариален акт № *****.

Така описаният апартамент бил закупен по време на брака на ищцата с П. С. С., но с парични средства дарени от родители й, което обстоятелство изрично било отразено в нотариалния акт, а освен това П. С. подписал нотариално заверена декларация на 21.06.2000г., че няма принос в закупуването на жилището. Посочва се че след прекратяването на брака жилището се е ползвало изключително и единствено от ищцата. С влязло в сила Решение № 171/09.6.2008г. по гр.д. № 437/2008г. на РС – Пловдив, I бр.с-в бракът между ищцата и П. С. С. бил прекратен като на 30.06.2019г. С. починал и оставил за наследници дъщеря – П. П. М. и син С. П. С. – ответниците по делото, които според ищцата оспорват правото й на собственост върху процесния апартамент до размера на ½ ид.част от него, което станало известно на ищцата при опит да извърши продажба на жилището, за да покрие разходи за лечение.

Твърди се в исковата молба, че ответниците считат, че апартаментът е бил съпружеска имуществена общност като след прекратяването на брака тази общност се трансформирала в обикновена съсобственост като всеки от родителите им притежавал по ½ ид.част, а след смъртта на П. С. притежаваната от него ид.част преминала по 1 наследяване към ответниците. Твърди, че след развода само тя владяла имота.

Ето защо се иска да се признае за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на ½ ид.част от процесния апартамент въз основа на покупкопродажба от 21.06.2000г. и придобивно 10-годишно давностно владение. Претендират се разноски.

Ответникът С. П. С. признава фактическите обстоятелства на иска като заявява, че жилището е купено със средства дарени от родителите на ищцата, посочва, че баща му не е имал претенции към жилището и че майка му е ползвала и стопанисвала апартамента от години. С допълнително становище от 08.06.2020г. е направено признание на иска по чл. 237 ГПК

Ответницата П. П. М. оспорва предявения иск. Заявява, че фактическата власт върху жилището е била упражнявана от нея и баща й след прекратяването на брака с майка й. Посочва, че ищцата заминала с друг мъж за К. през 2009г. и до настоящия момент се е връщала два или три пъти. Освен това П. С. изтеглил 20 000 лева кредит за ремонт на жилището. Оспорва се липсата на принос в придобиването на апартамента.

Претендират се разноски.

С решение на ВКС са обезсилени решенията на ПРС и ПОС, с които е разгледан и уважен иск за собственост на 1/2 ид.ч. от процесния апартамент на основание трансформация на лично имущество и производството в прекратено в тази част, като делото е върнато за разглеждане на евентуалния иск за собственост на 1/2 ид.ч. на основание давностно владение.

С молба от 25.01.2023 г. имотът е описан съгласно действащата КК.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява следното:

Ищцата и П. С. са сключили граждански брак през 1986 г., който е бил прекратен с решение от 09.06.2008 г. по бр.д. № 437/2008 г. на ПРС. Между страните е безспорно, че за прекратяването на правното правоотношение е било подписано споразумение по чл. 101 СК от 1985 г. (отм.), което е било утвърдено от съда. Съгласно споразумението съпрузите са постигнали съгласие придобитият по време на брака недвижим имот в режим на СИО, представляващ семейното жилище да остане в обикновена съсобственост помежду им. Със същото решение е утвърдено и постигнатото между съпрузите споразумение ползването на семейното жилище да бъде предоставено на ищцата.

Според ТР № 3/29.11.2018 г., по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГК, ако в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 или чл. 101, ал. 1 СК (1985 г.), респ. чл. 49, ал. 4 или чл. 51, ал. 1 СК (2009 г.), съпрузите уговорят, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично 2 обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг, на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 СК/1985 г. /, респ. чл. 23, ал. 2 СК /2009 г. /.

От разясненията, дадени с това ТР следва, че когато в споразумението съпрузите са изразили воля, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен, искът по чл. 21, ал. 1 СК (отм.); , респ по чл. 23, ал. 1 СК за признаване изключителна собственост на придобит по време на брака имот в режим на СИО, не може да бъде проведен и е недопустим. В Решение № 116 от 21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 787/2020 г., II г. о. е разяснено, че не подлежи на пререшаване въпросът за наличие на съсобственост между бившите съпрузи, уреден със споразумението, имащо характер на договор за спогодба. Съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД уговорките между страните по договора имат силата на закон и следва да бъдат спазвани (в този смисъл решение № 74/29.05.2019 г., по гр. д. № 5842/2015 г., определение № 215/2018 г. по ч. гр. д. № 1973/2017 г., ІІг. о., определение № 220/2018 г. по ч. гр. д. № 523/2018 г., ІІ г. о. ).

Когато в споразумението не са посочени квотите на съпрузите в съсобствеността, е допустимо да се предяви иск по чл. 23, ал. 2 СК – за частична трансформация на лични средства. В случая такъв не е предявен.

Съдът намира, че с подписването на това споразумение се опровергава представената с исковата молба декларация за липсата на съвместен принос, доколкото в последващ документ ищцата по настоящото производство изрично признава неизгодни за нея обстоятелства, а именно придобиването на имота в режим на СИО.

Изразеното от съпругата съгласие сочи на признаване права на съпруга в съсобствеността, като изрично е било уредено предоставянето на имота на нея за ползване. Съгласно чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.) вещите и правата върху вещи, придобити по време на брака от съпрузите, в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това, на чие име са придобити.

Предвид извода, до който достигна съда за собствеността върху процесния имот, следва да бъде разгледан иска за придобиване на 1/2 ид.ч. от имота на основание изтекла придобивна давност. Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост чрез фактическото упражняване съдържанието на това право и след изтичане на определен в закона период от време. При преценката дали е установено владение, следва да се вземат предвид характеристиките на владението: непрекъснато /да не е загубено за повече от 6 месеца съгласно чл.81 от ЗС/, спокойно /да не е установено по насилствен начин/, явно /да не е установено по скрит начин/, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя, като за последния елемент е предвидена презумпция в чл. 69 ЗС.

Тук следва да се посочи, че предмет на преценка е идеалната част от има, придобита от съпруга на ищцата след прекратяването на брака. За останалата 1/2 ид.ч.

3 ищцата се легитимира, като собственик на основание договора за продажба по време на брака и неговото прекратяване, като правата й са безспорни. След като собствеността на един недвижим имот е придобита на едно правно основание, то тя не може да бъде придобита от същото лице на друго основание, без преди това да се заличи предходното. В този смисъл Решение № 187 от 20.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 112/2012 г., II г. о., ГК.

Отношенията възникнали във връзка с имота, следва да бъдат преценени въз основа на правилата на съсобствеността, доколкото с категоричност се установява, че е възникнала такава след развода през 2008 г. С ТР № 1/28.06.2012 г. по т. гр. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е постановено, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Тук следва да се има предвид, че в практиката на ВКС, основополагащо за преценката дали е налице владение или държане е винаги основанието, което е довело до установяването на фактическата власт. Ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й /допускане от собственика/, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена. В този смисъл Решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I г. о., ГК . След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност- Решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си- Решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I г. о. Ето защо след като фактическата власт се установява да е придобита на основание утвърденото от съда споразумение за предоставяне на ползването на семейното жилище то презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена.

В настоящия случай осъществявана от ищцата фактическа власт след прекратяването на брака не може да се квалифицира като владение. Тя е започнала да държи идеалните от имота съгласно постигнатото със съпруга си споразумение за ползването. От 2008 г. не се установява да е манифестирала намерение за своене спрямо съсобственика- П. С., до неговата смърт през 2019 г.

Ако съсобственикът на недвижим имот предостави ползването му на друг съсобственик, упражняваната от последния фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС- налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, 4 упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на съсобственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно.

В този смисъл са и решенията на ВКС, постановени по спорове за собственост с въведено възражение за придобивна давност, а именно: Решение № 291/9.08.2010 г., постановено по гр. д. № 859/2009 г. на II ГО на ВКС, в което е прието, че за да промени държането във владение, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика; Решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС , в което е прието, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната, в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин.

Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение; Решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. № 627/2010 г. на I ГО на ВКС, в което е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани; Решение № 12/19.02.2014 г., постановено по гр. д. № 1840/2013 г. на I ГО на ВКС, в което е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за заем за послужване по чл.