Определение № 3490 от 13.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3490 гр. София, 13.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела С.ова Касационно гражданско дело № 20238002101358 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. М. Х., И. Х. И. и А. Х. И., чрез общия им пълномощник адв. С. Ч., срещу въззивно решение № 1532 от 13.12.2022 г. по в. гр. д. № 1900/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 261330 от 18.04.2022 г. по гр. д. № 9280/2018 г. на Софийски градски съд и са отхвърлени предявените от И. М. Х., И. Х. И. и А. Х. И. срещу ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл. 432 КЗ за заплащане на всеки един от ищците по 200 000 лева – обезщетение за претърпените болки и страдания по повод смъртта на Х. И. Х., починал следствие на ПТП, настъпило на 28.04.2017 г. в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 14.09.2017 г. до окончателното плащане, както и предявените от от И. М. Х., И. Х. И. и А. Х. И. срещу П. В.

П. искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на всеки един от ищците сумите от по 2 000 лева /предявени като част от сумите от по 7 800 лева/ – законна лихва върху главници от по 200 000 лева, за периода 28.04.2017 г. до 14.09.2017 г.

В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост на решението, за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставят следните въпроси: 1/ „Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“ – касаторите се позовават на практиката на ВКС, обективирана в решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623 от 2013 г. на IV г.о., решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106 от 2003 г. на II г.о. и решение № 1116 от 01.10.2008 г. по гр. д.

1

№ 4876 от 2007 г. на V г.о.; 2/ „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“ – сочи се противоречие с решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604 от 2014 г. на IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106 от 2010 г. на II т.о. и решение № 24 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 4744 от 2008 г. на II г.о. на ВКС; 3/ „Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?“ – касаторите се позовават на приетото в ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 4/ „Чия е доказателствената тежест за оборване на законова презумпция за вина и за приложение на чл. 15 и следва ли да бъде проведено пълно обратно доказване?“ – твърди се противоречие с приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 120 от 03.04.2015 г. по гр. д. № 5489 от 2014 г. на IV г.о., решение № 171 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1201 от 2010 г. на III г.о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623 от 2013 г. на IV г.о.; 5/ „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.

236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“ – касаторите се позовават на приетото в решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100 от 2012 г. на IV г.о. на ВКС; 6/ „При определяне на механизма на ПТП, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?“ – жалбоподалите цитират решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на I т.о. на ВКС; 7/ „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност и как следа да се ценят противоречия в тях?“; 8/ „Може ли при преценка на доказателствения материал по делото само част от заключения, изготвени в производството, да бъдат взети предвид, а друга част да бъде изключена?“; 9/ „Следва ли при приета от първоинстанционния съд неоснователност на иска, въззивният съд да се произнесе по всяко от оплакванията, направени във въззивната жалба касателно основателността на иска?“; 10/ „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“ – във връзка с поставените въпроси от седми до десети включително, касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателите поддържат и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Ответната страна по жалбата ЗК „Лев Инс“ АД, в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

2

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор и от ответникът П. В. П., в който се излагат съображения, че обжалваното решение е правилно, обосновано и законосъобразно.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел за установено от събраните по делото в рамките на процеса пред първа инстанция писмени, гласни и експертни доказателства, че на 28.04.17 г. е настъпило ПТП и в резултат на същото е загинал Х. Х.

/водач на МПС-во - мотоциклет; наследодател на ищците; съпруг на И. Х., баща на И. И. и А. И.. Приел е за установено и наличието на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между дружеството-ответник и ответника П. П..

Счел е за установени и търпените от ищците вреди като пряка последица от загубата на техния наследодател.

Съобразявайки, че отговорността на застрахователя по чл. 432 КЗ е акцесорна на и съответно зависима от отговорността по чл. 45 ЗЗД на делинквента , съдът е формирал извод, че застрахователят може да носи имуществена отговорност за претърпените от ищците неимуществени вреди само, ако такава отговорност може да бъде възложена в тежест на делинквента - в случая - П. П., който се сочи от ищците да е причинил произшествието, да е виновен за настъпване на процесния вредоносен резултат. Въззивният съд е приел, че в случая обаче предпоставките на чл. 45 от ЗЗД не са удостоверени надлежно по делото и именно това обстоятелство съставлява пречка да бъде ангажирана имуществената отговорност и на двамата ответници.

Във връзка с горното съдът е посочил, че събраният по делото и преценен в съвкупност доказателствен материал писмен, гласен и експертен /авто-технически и медицински експертизи, в това число и обясненията на вещите лица от съдебните заседания/ очертава механизма на ПТП, включително поведението на двамата участници в инцидента – Х. Х. и П. П.. Според въззивната инстанция изброеният доказателствен материал, преценен в съвкупност, и механизмът на инцидента – конкретно и подробно обсъдени и възпроизведени от първоинстанционния съд, налагат извода, че ПТП не е било причинено от П. П. като водач на товарен автомобил, а се явява следствие от противоправното по смисъла на чл. 45 от ЗЗД поведение на наследодателя на ищците Х. Х. .Според съда същият, в качеството си на водач на МПС-во – мотоциклет, е предприел изключително рискова маневра – изпреварване на общо 3 броя МПС-та, в това число и автомобила на П.

П.; изпреварването е било предприето в момент, когато две МПС-ва, движещи се след автомобила на П. П. и пред мотоциклетиста, са намалявали скоростта си почти до спиране, за да осигурят възможност на водача П. да извърши спокойно маневрата си „завой наляво“ /т.е. водачите на посочените две МПС-ва на практика са сигнализирали с поведението си движещия се след тях водач Х. за наличие на фактическа пречка за осъществяване на безопасно изпреварване; въпреки това последното действие е било предприето; маневрата е била изпълнена на участък от пътното платно, маркиран с непрекъсната линия, т. е. – при 3 забрана за изпреварване; последното е било извършено с превишена над допустимата от закона скорост; водачът на мотоциклета е имал обективна /фактическа, физическа/ възможност да забележи наличието на пречка – предприета от водача П. маневра „ляв завой“, за осъществяване на безопасно изпреварване, съответно имал е възможност във всеки момент след старта на изпреварването – независимо от коя начална точка е започнало същото, да предприеме действия за избягване на сблъсък; констатирано е, че вещите лица очертават две възможности в тази насока: и при движение с допустимата от закона скорост – чрез спиране, и при движение с превишената скорост – чрез завръщане в дясната пътна лента след изпреварването на двата буса, находящи се зад МПС-во на водача П.; че водачът П. с оглед предприетата маневра „лявзавой“ е бил в обективна невъзможност да възприеме в огледалото за обратно виждане мотоциклетиста и да предотврати съприкосновението.

Във връзка с поддържаната от ищците теза, че водачът Х. е започнал в по-ранен момент неправомерното изпреварване – навлизането в насрещната пътна лента, и твърдението им за противоправно поведение и от страна на водача П., който е следвало да види в огледалото за обратно виждане мотоциклетиста, съдът е посочил, че анализът на доказателствата обосновава категоричен извод, че поведението на водача П. е било правомерно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД: същият е предприел на позволено място от шосето – при прекъсната пътна маркировка, маневра „завой наляво“; маневрата е била започната след подаване на ляв мигач и с минимална скорост; през целия период, от момента на започване на завоя, до момента на инцидента, П. П. не е имал обективна/фактическа – физическа по смисъла на чл.

15 от НК, възможност да забележи приближаването на мотоциклетиста; същият е възприел водача Х. едва в последния момент на изпреварването и тогава е привел в действие спирачната система на товарния автомобил – това обстоятелство се вижда на видеозаписа от камерата, разположена пред портала на завода; същото е коментирано и от вещото лице Е., съгласно обясненията му от съдебното заседание. Съдът е приел, че в хипотеза като описаната, при такъв механизъм на ПТП, не може да се приеме за виновно и противоправно по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, поведение и действие/бездействие на ответника П. П., а именно засичане на водача Х.. Съобразил е, че именно това обстоятелство изключва съобразно изложената по-горе принципна постановка, възможността да бъде ангажирана имуществената отговорност на застрахователя. Посочил е още, че тази принципна пречка за уважаване на исковете – изключва необходимостта да бъдат преценявани двете възражения на ответника за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД на вредоносния резултат от страна на водача Х.. За пълнота въззивната инстанция е посочила, че възраженията за липса на поставена предпазна каска и за неправоспособност на мотоциклетиста се опровергават изцяло от събраните в процеса – писмени и експертни доказателства.

Въззивният съд е отчел също така, че макар тези обстоятелства да не могат да бъдат съобразени пряко по настоящото дело, предвид принципната законова постановка, че стойност имат само доказателства, събрани в рамките на гражданския процес по съответния процесуален ред, същите изводи за липса на противоправност и виновност в поведението на водача П. са направени след преценка на писмени, гласни и експертни доказателства и в рамките на предходно проведеното наказателно производство, приключило с прекратително 4 постановление на Прокуратурата по чл. 243, ал. 1, т. 1 от НПК във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, потвърдено в рамките на производство пред две съдебни инстанции.