Решение № 1329 от 16.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1329 гр. София, 16.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20221100500676 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20168697 от 06.08.2021 г., постановено по ГД № 48328 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 38 с-в, изменено в частта за разноските с Определение № 20200365 от 19.10.2021 г. по реда на чл. 248 от ГПК, А. Б. А. е осъден да заплати на П. В. П. сумата от 649,75 лв. – обезщетение за имуществени вреди, и 750,00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 21.01.2014 г. до окончателното плащане, и на В. Н. М. сумата от 1150,00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 21.01.2014 г. до окончателното плащане, като предявените искове са отхвърлени до пълните предявени размери. С решението СРС се е произнесъл и по дължимостта на разноските на основание чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от предявените искове.

Решението на СРС е обжалвано от ответника А. Б. А.. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и несправедливо. Жалбоподателят излага доводи, че вредоносният резултат се 1 дължи изцяло на противоправното поведение на ищците. Сочи се, че ответникът е изпълнил всички нормативни изисквания при разхождане на своето куче. Изразява се несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че кучето на ответника е агресивно. Според жалбоподателя, ако се приеме, че инцидентът не се дължи изцяло на поведението на ищците, то следва да се определи съпричиняване от порядъка на 85-90 % от тяхна страна, като в тази връзка счита за неправилен изводът на СРС, че отговорността в разглеждания случай следва да се разпредели по равно между страните, тъй като същите в равна степен са допринесли за настъпване на вредите. Твърди се, че липсва вина, определя случилото се като случайно събитие, не бил длъжен да води кучето с намордник, не е могъл да предвиди, че същото ще скъса повода и ще захапе свободно придвижващото се куче на ищците. Сочи се, че за вредоносния резултат е допринесло въздействието и на бездомни кучета.

Излагат се доводи срещу определения от СРС размер на имуществените и неимуществените вреди. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковата претенция в цялост, респ. до намаляване на присъденото обезщетение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите П. В. П. и В. Н. М., с който се изразява становище за нейната неоснователност, респективно за правилност на обжалвания съдебен акт по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

По делото е постъпила и частна жалба от ответника А. Б. А. срещу Определение № 20200365 от 19.10.2021 г., постановено по ГД № 48328 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 38 с-в, с което първоинстанционното Решение № 20168697 от 06.08.2021 г. е изменено в частта за разноските по реда на чл.

248 от ГПК. Излагат се доводи, че същото е немотивирано, постановено при нарушение на процесуалните правила и неправилно по съображения, подробно изложени в жалбата. В тази връзка моли обжалваното определение да бъде отменено.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна, с която се изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо 2 моли обжалваното определение да бъде потвърдено.

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която предявените искове са отхвърлени за разликата над уважения до пълния предявен размер, като необжалвано в тази част в срок от ищците, респ. в тази част първоинстанционното решение не е предмет на въззивното производство.

В хода на въззивното производство, на 09.11.2021 г. ответникът А. Б. А. е починал и с Разпореждане от 15.05.2022 г. на основание чл. 227 от ГПК на негово място е конституиран неговият наследник – А. А. А..

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

3

Предявени за разглеждане са кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 45 от ЗЗД.

Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1. деяние (действие или бездействие); 2. противоправност на деянието; 3. вредите и техния размер; 4. причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди; и 5. вина. Тежестта за установяване на първите четири предпоставки се носи от ищеца при условията на пълно и главно доказване. При установяване на тези предпоставки, на основание чл. 45, ал. 2 от ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. При наличие на съответни твърдения в тежест на ответника е да обори тази законова презумпция при условията на пълно обратно доказване, респ. да докаже положителния факт на плащането.

Спорни в настоящото въззивно производство, предвид релевираните от насрещните страни доводи, са въпросите за наличието на следните предпоставки – противоправността на деянието, претърпени имуществени и неимуществени вреди и техния размер, вината на ответника и дали в случая е налице съпричиняване и какъв е приноса на всяка от страните. Предвид липсата на доводи относно наличието или липсата на другите предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл. 45 от ЗЗД, тези въпроси не може да бъде пререшавани от въззивния съд (по арг. чл. 269 от ГПК), а и същите се установяват от ангажираната по делото доказателствена съвкупност.

Най-напред следва да се посочи, че противоправността е свойство на онова деяние, което се намира в отношение на противоречие с предписани или общоприети правила, т. е. поведението на ответника е противоправно тогава когато са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила. В този смисъл е практиката на ВКС (напр. Решение № 657 от 9.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 500/2008 г., III г. о., ГК; Решение № 532 от 7.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 90/2008 г., III г. о., ГК; и др.).

В разглеждания случай не може да има съмнение, че поведението на ответника е противоправно. Всяко действие или бездействие, с което се нарушава публичната позитивна забрана да не се вреди другиму, е противоправно, стига да липсват основания, които да оправдават 4 настъпването на вредата. Деянието на ответника е в отношение на противоречие и с конкретни разпоредби от Наредбата за придобиване, притежаване и отглеждане на домашни животни на територията на Столична община (наричана с краткост в настоящото изложение „Наредбата“). По делото е безспорно, че поводът, с който ответникът е водил кучето си, се е скъсал при упражнено усилие от последното. От това следва, че ответникът не е положил дължимата грижа като подсигури повод, който да съответства на физическите характеристики на неговия домашен любимец, респ. не е изпълнил задължението си да упражнява постоянен и непосредствен контрол върху поведението на своето куче при присъствието му на обществено място (по арг. от разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 от Наредбата).

На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 3, т. 2 от Наредбата ответникът има задължение да води кучето винаги и навсякъде само на повод и с намордник, ако е агресивно. По делото е безспорно установено, а и ответникът не твърди, че кучето му не е било с намордник.

Според легалната дефиниция, дадена в § 1 от ДР на Наредбата „агресивно куче“ е: а) куче, отглеждано или дресирано с цел повишаване на агресивността, респективно кучета, при които се предполага завишено в противоестествена степен желание за нападение, готовност за борба и злоба; б) куче, доказало се като хапещо; в) куче, склонно към преследване и убиване на дивеч и селскостопански животни (това не се отнася за ловни кучета, които преследват дивеч по време на официален ловен излет); г) куче, нееднократно нападало хора по агресивен и заплашителен начин; д) куче, хапало нееднократно без провокация и необходимост от защита при нападение; е) куче, хапало други кучета, въпреки недвусмислени жестове на подчинение (типични за вида). Кучето „не е агресивно“, ако е хапало при самозащита или защита на стопанина (респективно човека, под чийто контрол се намира в момента). В тази връзка от съществено значение е поведението, което е демонстрирало кучето на ответника в разглеждания случай. От събраните гласни доказателства се установява, че кучето на ищците е преминало покрай това на ответника, при което първото не е проявило каквато и да било форма на агресия – хапане, лаене и т. н. Това (само и единствено преминаването покрай него) е провокирало у кучето на ответника реакция, при която то е скъсало повода си, захапало е кучето на ищците и в един продължителен период от време не е отпуснало захапката си, като се е 5 наложило в устата му да бъде наливана вода, за да се задави, и да бъдат правени опити с дървени колове да бъдат разтворени челюстите му. А когато дакелът е успял да се освободи, е последвало ново захапване от страна на питбула с нанасяне на нови увреди на Дакела. Отделно от горното, ноторен факт е, че кучетата от тази порода – питбул, от която е и това на ответника, се характеризират с агресивно поведение както спрямо животни, така и по отношение на хора, което поведение е намерило конкретно реално проявление и в разглеждания случай. Тази реакция от страна на домашния любимец на ответника несъмнено следва да се квалифицира като неоправдана проява на агресия, която отговаря на няколко от алтернативно посочените в § 1 от ДР на Наредбата признаци, а именно по б. „а“, „б“ и „е“, като в същото време не са налице предпоставките, които да го определят като неагресивно (не се установи кучето порода Питбул да е защитавало себе си и/или своя стопанин). Следователно ответникът не е изпълнил и задължението си по чл.

5, ал. 3, т. 2 от Наредбата.

Изложеното обуславя извод, че деянието на ответника е противоправно.

По отношение на имуществените вреди:

Видът и размерът на същите се установява от съвкупната преценка на приетите по делото като писмени доказателства документи – епикриза, разходни документи, фактура, и заключението на назначената по делото съдебна ветеринарно-медицинска експертиза, както и косвено от показанията на разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели Й. и В.Т.. По-конкретно установява се от посочените доказателства, че ищцата П.