Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 12553 от 24.06.2026, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 71167/2024
Вид
Решение № 12553
Подписан
24.06.2026
Състав
ИЛИНА ЛЮБОМИРОВА ГАЧЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.140, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 240, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 12553 гр. София, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА като разгледа докладваното от ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА Гражданско дело № 20241110171167 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Образувано е по подадена от "Н Ф" ООД с ЕИК *****, чрез адв. Т. при АК - В, срещу Т. А.

Ч. с ЕГН **********. С исковата молба са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер на 4482,56 лв., от която сумата от 4028,89 лв., незаплатена възнаградителна лихва по договор за заем №1208-СФ-20.07.2020г., дължима за периода 21.07.2022г. – 20.06.2023г., както и сумата от 453,67 лв. – незаплатена възнаградителна лихва по договор за заем №1205 СФ-19.07.2020г., дължима за периода 21.07.2022г. – 20.06.2023г.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявените искове. Не оспорва наличието на облигационни правоотношения с ищеца, но поддържа, че процесните суми не се дължат, тъй като и двата договора за заем са нищожни, поради нарушаване на императивни правила, както и поради нарушение на добрите нрави, поради което предявените искове следва да се отхвърлят в цялост. Претендира и разноски по производството.

С определение рег.№ 50119 / 05.12.2025г., изготвено по реда на чл.140, ал.1 от ГПК, съдът е приел за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните са налице облигационни правоотношения по договор за заем №1208-СФ-20.07.2020г., както и по договор за заем №1205-СФ-19.07.2020г., със съдържанието, посочено в исковата молба, както и че ответната страна е усвоила сумите по двата договора.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Както вече бе посочено, страните по делото не оспорват, че помежду им са били налице 1 облигационни правоотношения, по посочените два отделни договора за заем. Видно от съдържанието на чл.2.19. от същите /което е изцяло идентично и в двата процесни договора/, сключването на застраховка по същите е уговорено като задължително условие, както и е уговорено, че се дължат и нотариалните такси, както и таксите, дължими при учредяване и заличаване на ипотека. В чл.7.1. /отново идентичен и при двата договора/, е предвидено вземанията по процесните договори за заем, да бъдат обезпечени с ипотека на посочения недвижим имот, собственост на ответната страна.

В договор за заем №1208-СФ-20.07.2020г. /за сумата от 18 000 лв. главница/ е посочено /чл.2.19./, че ГЛП е в размер на 25 % и е фиксиран, а ГПР е 28,37 %. В договор за заем №1205-СФ-19.07.2020г. /за сумата от 2 000 лв. главница/ е посочено /чл.2.19./, че ГЛП е в размер на 28,37 % и е фиксиран, а ГПР е 25 % В изслушаното и прието заключение на вещото лице по ССчЕ, същото е посочило, че в ГПР на оговор за заем №1208-СФ20.07.2020г. е включена и таксата от 130 лв. за допълнителна услуга, която е била заплатена в деня на сключване на договорите за кредит съгласно чл.2.12. от ОУ, като поради това, че същата се явявала разход по кредита, правилно е била включена и отразена в ГПР на процесния договор. Вещото лице в отговора на поставените му задачи по т.2 от експертизата, е посочило, че по процесните договори са постъпили общо четири плащания в общ размер на 158,14 лв., равняващи се на 80,86 евро, с които е погасявана дължимата главница, като договорна лихва не е заплащана и не е погасявана.

Основният спорен въпрос между страните по настоящото производство и с оглед възраженията на ответната страна, е относно действителността на процесните договори, поради изложените твърдения за противоречието им с императивните разпоредби на ЗПК, свързани с начина на формиране на ГПР по договорите и неговия действителен размер.

Ответната страна твърди, че в действителния размер на ГПР по двата договора не са били отразени начислени такси, представляващи разходи по кредита, в т.ч. застрахователни премии. Ищцовата страна е оспорила изрично това твърдение, като в хода на производството поддържа, че такива застраховки въобще не са били сключвани, а и не са били предвидени като задължително условие за сключване на процесните два договора.

Въпреки че, по делото не се представиха конкретни доказателства за сключени застраховки /застрахователни сертификати, отделни застрахователни договори и пр./, респ. вещото лице по делото не е констатирало заплащането на суми с такова основание, то за да осъществи преценка относно основателността на твърденията на ответната страна за недействителност на процесните два договора, поради противоречието им с императивните разпоредби на ЗПК, свързани с начина на формиране на ГПР по договорите и неговия действителен размер, според настоящият съдебен състав, следва да се установи каква е била действителната воля на страните по двете правоотношения в момента на тяхното сключване.

Както вече бе посочено, в съдържанието на чл.2.19. от същите /което е изцяло идентично и в двата процесни договора/, сключването на застраховка по същите е уговорено като задължително условие, както и е уговорено, че се дължат и нотариалните такси, както и таксите, дължими при учредяване и заличаване на ипотека, без да са посочени конкретните 2 им размери. Според съда същите безспорно се явяват разходи по договорите, поради което на първо място е следвало да бъдат посочени конретните суми, които се дължат от ответницата по всеки един от двата договора, респ. тези суми да бъдат включени в % ГПР по тях. В тази връзка, съдът намира, че не следва да кредитира заключението на вещото лице, в частта му, в която са посочени % ГПР по договорите, тъй като вещото лице в посочените процентни размери на ГПР не е съобразило горепосочените обстоятелства, а именно че в съдържанието на чл.2.19. от същите /което е изцяло идентично и в двата процесни договора/, сключването на застраховка по същите е уговорено като задължително условие, както и е уговорено, че се дължат и нотариалните такси, както и таксите, дължими при учредяване и заличаване на ипотека, без да са посочени конкретните им размери, а е съобразило при изчисление на действителния размер на ГПР, единствено сумата в размер на 130 лв. за допълнителна услуга, която е била заплатена в деня на сключване на договорите за кредит съгласно чл.2.12. от ОУ, поради това че са налице доказателства за нейното заплащане.

Даденото в чл.3 б. „ж“ от транспонираната в Закона за потребителския кредит Директива № 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета легално определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ е, че това са всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи, като разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия.

Легалната дефиниция на § 1, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ е, че това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед на това следва да се приеме, че разходът за застрахователна премия следва да бъде третиран като общ разход по кредита за потребителя и съответно да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите - ГПР по договора за потребителски кредит винаги, когато при преценка на условията на договора за кредит се установи, че сключването на договора за застраховка е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при конкретно предлаганите с договора условия. – така Решение № 84/19.03.2026 г. по к. т. д. № 1533/2025 г. на ВКС 1-во търговско отделение 1-во търговско отделение 3-ти състав.

По въпроса за значението за приложение на чл.22 от Закона за потребителския кредит на 3 установяване недействителността на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК е формирана съдебна практика, обективирана в решение № 50013 от 5.08.2024г. на ВКС по т. д. № 1646/2022г., II т. о. В него съставът на касационния съд се е позовал на задължителното, като постановено по преюдициално запитване, решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С-714/22 за тълкуване на чл. 10, § 2, б. „ ж “ и чл. 23 от Директива 2008/48 , а именно, че с те са в смисъл, когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В решение № 50013 от 5.08.2024г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., е прието, че от горните задължителни указания по тълкуването на Директива 2008/48 , както и от цитираната в решението по дело С-714/22 предходна практика на СЕС, следва, че преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146 , вр. чл.

143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

Ето защо установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. Неточното посочване на ГЛП и ГПР в договора за потребителски кредит е от значение за приложението на чл. 22 ЗПК. Това обуславя недействителност на процесните два договора, на осн. чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като на основание чл.23 от ЗПК, кредитополучателя дължи единствено връщане на главницата по договора, с оглед на което исковите претенции за заплащане на възнаградителни лихви следва да бъдат оставени без уважение като неоснователни в тяхната цялост.

По разноските.

С оглед изхода на настоящия правен спор и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, в полза на ответната страна по делото следва да бъдат присъдени разноски в размер на 383,47 евро за адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователни, предявените от "Н Ф" ООД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. В*****, представлявано от Б П, чрез адв. Т. при АК - В, срещу Т. А.

4

Ч. с ЕГН **********, с адрес гр. С*****, обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер на 4482,56 лв., от която сумата от 4028,89 лв., незаплатена възнаградителна лихва по договор за заем №1208-СФ-20.07.2020г., дължима за периода 21.07.2022г. – 20.06.2023г., както и сумата от 453,67 лв. – незаплатена възнаградителна лихва по договор за заем №1205 СФ-19.07.2020г., дължима за периода 21.07.2022г. – 20.06.2023г.