Решение № 2530 от 08.04.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е

№ гр. София, 08.04.2019 г.

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

ПЛАМЕН ГЕНЕВ като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 5856 по описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по реда на Част втора,

Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба от „М.“

АД, чрез надлежно упълномощен процесуален представител - юрк. Д.Д.Г., срещу съдебно решение № 254133 от 30.10.2017г., постановено по гр. дело № 17233/2016г. по описа на Софийския районен съд (СРС), І ГО, 35 състав.

С обжалваното решение са отхвърлени предявени от „М.“ АД срещу С.С.Т. искове за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2864.87 лв., представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта от 03.12.2008г., вземанията по който са цедирани на ищеца, ведно със законната лихва от 01.10.2015г. - датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, сумата от 134.63 лв. – лихва за периода 09.01.2011г. до 23.06.2011г., сумата от 1251.68 лв., представляваща лихва за периода 23.06.2011г. до 30.09.2015г. и сумата от 48 лв., представляваща такса за нотариална покана, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 59020/2015г. на СРС, 35 с-в, като погасени по давност.

Във въззивната жалба са изложени твърдения за неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Въззивникът твърди, че районният съд неправилно е приел за начален срок датата 16.08.2010г. от която следва да тече погасителната давност за задължението, като не е взел предвид института на предсрочната изискуемост и задължителната съдебна практика в тази насока. Поддържа, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 13 от Общите условия към процесния договор за кредитна карта, в който е уговорена изискуемостта на всяка отделна минимална месечна вноска и нейният падеж, която разпоредба има отношение единствено за изпадането в забава на картодържателя при неплащане на минималните месечни вноски, прие което дължи обезщетение за настъпило просрочие. Поддържа, че посочената в тази разпоредба забава не би следвало и не трябва да се приема като изискуемост на цялото задължение на картодържателя, доколкото касае единствено минималните месечни вноски. Поддържа, че установителният иск има за предмет суми, дължими от С.С.Т. на основание настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение, произтичащо от Заявление-договор за издаване на кредитна карта от 03.12.2008г., като същата е уредена в чл. 14 от Общите условия към процесния договор за кредитна карта. С оглед на изложеното, счита, че първоинстанционният съд неправилно е обвързал приложението на чл. 13 с института на предсрочната изискуемост, като е приел, че срокът, от който следва да тече погасителната давност за цялото задължение е датата, на която е следвало да се заплати третата просрочена минимална месечна вноска. Поддържа още, че съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на определените в договора обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.

Именно такова субективно право възниква за банката при забавяне плащането на три поредни минимални месечни вноски или части от тях съгласно чл. 14 от Общите условия към договора за кредитна карта, но дали и кога тя ще го упражни зависи изцяло от нея. Твърди, че в конкретния случай банката е упражнила правото си на 16.12.2010г., когато е отписала задължението и го е обявила за изцяло предсрочно изискуемо, което обстоятелство е отразено в счетоводните записвания, водени от банката, доколкото към този момент са били налице обективните предпоставки за обявяване на изискуемостта. С оглед на изложеното счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че изискуемостта на главницата е настъпила на 16.08.2010г., доколкото към тази дата липсва счетоводно отразяване на кредита като предсрочно изискуем, а е налице единствено изпадане в забава на картодържателя. Излага, че доколкото по делото не се спори, а и съдът е приел, че ответникът е бил надлежно уведомен за предсрочната изискуемост на задължението си чрез надлежно връчена нотариална покана, то са налице както обективните, така и субективните предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост.

Счита, че петгодишният давностен срок за погасяване на задължението по процесния договор за кредитна карта не е изтекъл, а районният съд е стигнал до неправилни правни изводи относно моментът, от който следва да започне да тече петгодишния давностен срок. Иска от съда да отмени изцяло обжалваното решение, като неправилно и необосновано. Не сочи доказателства. Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции.

В открито съдебно заседание, чрез представителя си по пълномощие, въззивникът поддържа въззивната жалба. Изразява становище по съществото на спора, като поддържа изцяло доводите по въззивната жалба. Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна - С.С.Т.. В открито съдебно заседание, редовно призован, не се явява и не изпраща представител.

Страните не сочат доказателства и във въззивното производство не са събрани нови доказателства.

Софийският градски съд, в настоящия си състав, като взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните към спора правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

І. По валидността на обжалваното решение.

Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимостта на обжалваното решение.

Решението е допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по предявените установителни искове, с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

ІІІ. По съществото на спора съдът приема следното:

Въззивната жалба е неоснователна.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца „М.“ АД срещу ответника С.С.Т., обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване дължимостта на вземанията по договор за издаване на кредитна карта от 03.12.2008г. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя мотивите на първоинстанционното решение, както и решаващите изводи за изтекла погасителна давност на претендираното от ищеца вземане, като на основание чл.272 от ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в обжалвания съдебен акт констатации. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Софийският районен съд, І ГО, 35 състав е бил сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ, във вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за кредитна карта между въззиваемия-ответник и „Алфа банк – клон България“; 2) усвояване на парични суми по издадената кредитна карта в твърдения от банката размер, които да не са заплатени на уговорения в договора падеж; 3) наличието на валидно сключен договор за прехвърляне на вземания (цесия) между „Алфа банк – клон България“ (цедент) и въззивника-ищец „М.“ АД (цесионер), с който да е прехвърлено конкретното вземане което цедентът е имал към въззиваемия-ответник;

4) надлежно уведомяване на длъжника за прехвърлянето на процесното вземане.

Доказателствената тежест е на страната, която цели изгодни правни последици от твърдените факти, т.е. на въззивника-ищец.

Въззиваемият-ответник, в срока по чл.

131 от ГПК, както и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, не е подал отговор на исковата молба, нито отговор на въззивната жалба. Видно от подаденото в заповедното производство по ч.гр.д. № 59020/2015г. по описа на СРС, І ГО, 35 състав, длъжникът и настоящ въззиваем, е подал възражение по чл. 414, ал.1 от ГПК, с което единствено твърди изтекла погасителна давност на претендираните от заявителя вземания.

С оглед процесуалното поведение на страните и доводите наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК, настоящият въззивен съдебен състав намира, че страните не спорят по отношение на следните обстоятелства: 1) че между „Алфа банк – клон България“ и С.С.Т., е сключен договор за издаване на кредитна карта VISA CLASSIC от 03.12.2008 г.; 2) че на въззиваемия-ответник и кредитополучател са предоставени от цедента (банката) твърдените от въззивника-ищец суми за главница;

3) че е сключен договор за цесия от 23.06.2011г., с който вземанията по договора за кредитна карта са били прехвърлени от „Алфа банк – клон България“ на въззивника-ищец „М.“ АД; 4) както и, че кредитополучателят е бил уведомен за извършената цесия, а с нотариална покана, връчена на 22.07.2015г. и че вземането му е станало предсрочно изискуемо.