Решение № 131 от 13.04.2022, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Плевен, 12.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА

Членове:

РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА

ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ при участието на секретаря ИВАЙЛО П. ЦВЕТКОВ като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Въззивно гражданско дело № 20224400500088 по описа за 2022 година Въззивното гражданско производство, пред Окръжен съд – гр. Плевен е образувано на основание въззивна жалба от адв. Г.Ч., като процесуален представител на С. Р. С., срещу решение № 1468/15.12.2021 г. постановено по гр.д. № 4744/2021 г. по описа на Районен съд – гр. Плевен.

Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е необосновано и незаконосъобразно в отхвърлителната му част за разликата над сумата от 315.23 лв. до пълно претендирания размер от 491.74 лв. Излагат се твърдения, че в сключения между страните договор за потребителски кредит № 533705/06.10.2018г., ГПР е посочен като цифрово изражение в размер на 36%, без да се конкретизира какво се включва в него. На следващо място се твърди, че съгласно заключението по извършената съдебно счетоводна експертиза ГПР възлизал в размер на 100% ако към него била причислена неустойката, като само на това основание договорът за кредит се явявал недействителен. Сочи се, че предвидената в процесния договор неустойка била нищожна, тъй като не изпълнявала основните си функциите.

Позовавайки се на тези възражения, моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част, като вместо него да бъде постановено 1 друго, с което предявеният иск да бъде уважен в пълен размер. С жалбата не се правят искания за събиране на доказателства.

Въззиваемата страна „Стик-Кредит“АД с ЕИК ***, чрез процесуалния си представител адв. Д., изразила становище, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на районния съд е правилно и законосъобразно в отхвърлителната част и като такова следва да бъде потвърдено.

Депозирана е насрещна въззивна жалба от „Стик-Кредит“АД с ЕИК ***, чрез процесуалния си представител адв. Д., с която се навеждат твърдения за недопустимост на първоинстанционното решение.

Алтернативно, в случай че първоинстанционното решение бъде прието за допустимо се моли да бъде отменено, в частта с която е уважена исковата претенция на ищцовата страна за сумата от 315.23 лв.

Депозиран е отговор на насрещна въззивна жалба от С. Р. С. чрез пълномощник, в която се изразява становище да се остави без уважение депозираната от „Стик Кредит“ АД с ЕИК *** насрещна въззивна жалба, като неоснователна, като оспорва съображенията на процесуалния представител на ответното дружество, изложени в същата. Поддържа депозираната въззивна жалба.

Въззиваемата страна „Стик-Кредит“АД в съдебно заседание не се явява и не се представлява. С молба от 22.03.2022г. заявява, че поддържа подадения отговор на въззивна жалба, с който изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна. Моли се да бъде оставено в сила решението на районния съд, в частта с която е отхвърлен иска за сумата над 315.23 лв. като правилно и законосъобразно. На следващо място се моли да се обезсили като недопустимо или незаконосъобразно или неправилно решението на първата инстанция, в частта в която е уважена исковата претенция за сумата от 315.23 лв. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

Въззивната страна С.С. в съдебно заседание не се явява, не се представлява. На 21.03.2022г. по делото е постъпило писмено становище от С., чрез процесуалния си представител адв. Ч.. В него се моли депозираната въззивна жалба да бъде уважена, като първоинстанционното решение бъде отменено в обжалваната част. Претендира се присъждане на направените по делото разноски, както и се прави възражение за прекомерност на направените от ответната страна разноски.

2

ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл. 267, ал.1 ГПК при съответно прилагане на чл.

262 ГПК, установи следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С обжалваното решение, районният съд осъдил „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, да заплати на С. Р. С., ЕГН **********, сумата от 315, 23 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № 533705/ 06.10.2018 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба /21. 07. 2021 год./ до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до 491, 74 лв. отхвърлил иска като неоснователен.

Осъдил „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, да заплати на С. Р. С., ЕГН **********, сумата от 110, 26 лв., представляваща деловодни разноски по компенсация.

Осъдил „СТИК- КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, да заплати на адв. Г.Г. Ч. от Софийска адвокатска колегия адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 192, 32 лв.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Плевенски окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1, 2 ЗЗД и чл. 55, предл.1 от ЗЗД.

За да постанови обжалваното решение, Районен съд – гр. Плевен приел, 3 че фактическият състав на предявените искове са доказани по основание.

Подробни съображения са изложени, след извършен внимателен анализ на приложените по делото доказателства. Първоинстанционният съд приел, че между страните е съществувало валидно облигационно отношение по силата на потребителски кредит № 533705/ 06.10.2018 год. По силата на последния, ответникът „Стик- Кредит” АД, отпуснал на длъжника С. Р. С. потребителски кредит в размер на 1300лв., със срок на погасяване 12 месеца. От клаузите на договора, се установявало, че страните уговорили следните параметри: вноска по кредита в размер на 209, 87 лв., ГПР 49,32%, годишен лихвен процент:

36%, като общата дължима сума по кредита възлизала на 1604.60 лв.

Съгласно клаузите на договора заемателят се задължил в 3- дневен срок от получаване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: поръчител- физическо лице, което следва да отговаря на определени условия, или банкова гаранция. В чл. 20 от договора било посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, респ. други задължения, посочени в чл. 17, 18 и 19 заемателят дължи неустойка в размер на 2 518, 44 лв.

О т заключението на неоспорената от страните и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза се установило, че годишният процент на 11 разходите (ГПР), при използване на установената формула по чл. 19 ал. 2 от ЗПК и съобразяване в случая на размер на главница и договорна лихва, се изчислява на 42. 58 %. Вещото лице посочило, че ГПР би възлязъл на над 100.

00 %, ако при изчисляването му се включи и реално платената от ищеца неустойка в размер на 315, 23 лв. Установява се още от експертното заключение, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество сума в размер на 1 791, 74 лв., като с нея са били осчетоводени като платени главница в размер на 1 300 лв., договорна лихва в размер на 105, 07 лв., наказателна лихва в размер на 1, 50 лв., неустойка в размер на 315, 23 лв., такси по тарифа в размер на 59, 94 лв. и разноски за удостоверение в размер на 10,00 лв.

Въз основа на анализа на тези доказателства, съдът приел, че начислената неустойка в размер на 913, 84 лв., надвишава половината от главницата по заема и като такава не съответства на въведените й функции, а именно да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на 4 неизпълнение на договорните задължения.

Неустойката по чл. 20 от договора като обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, което не попада в общите разходи и не би могло да бъде взето предвид при изчисляване на ГПР.

В резултат на доказателствата по делото, първоинстанционният съд приел, че посочената неустоечна клауза от процесния договор за кредит, на която ответникът основал претенцията си за неустойка е нищожна и като такава не породила права и задължения за страните по заемното правоотношение.

Пред първата и въззиваната инстанция страните не спорят по осъществените в правната действителност факти, единствено спорни са породените от тях правни последици. Независимо от това и във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания съдът приема следното:

По отношение на въведеното с въззивната жалба възражение, че в ГПР следва да се включва и предвидената в чл. 20 от договора неустойка, настоящият съдебен състав счита следното. Изхождайки от обстоятелството, че основната функция на неустойката е санкционна, проявяваща се при неизпълнение на договорно задължение от една от страните по съглашението, не би могло да се счита за част от годишния процент на разходите върху заетата сума. Налице е разлика между функцията на ГПР и тази на неустойката. При ГПР се цели да се създаде представа у потребителя в какъв размер биха били общите разходите по отпуснатия потребителски заем, като тези разходи се изразяват в проценти, докато основната функция на неустойката е санкционна, активираща се при неизпълнение на договорно отношение. Следващ аргумент, за това, че неустойка не следва да се причислява към ГПР е обстоятелството, че се проявява тогава, когато е налице неизпълнение на договорно задължение от неизправната по договора страна, тоест възникването и е поставено под условие. На следващо място изрично нормата на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК гласи, че „При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит“, което се припокрива с фактическия състав неустойката, предвидена в нормата на чл. 92 ЗЗД. Действително в настоящия случай начислената неустойка е в размер на 913, 84 лв., което надвишава 5 половината от стойността на главницата по заема и като такава не съответства на въведените й функции, а именно да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. По тази причина настоящият съдебен състав я намира за нищожна, което от своя страна не води до нищожност на целия договор. Неустойката в настоящия случай представлява обезщетение за неизпълнение и не е адекватно да се приравнява на възнаградителна лихва, каквото е твърдението на въззивния жалбоподател, за да бъде включена в ГПР, тъй като по смисъла на уговореното тя няма такава функция.

По отношение на възражението въведено от въззивния жалбоподател, относно непосочването на основни данни, при които е формиран ГПР, настоящата инстанция счита следното. В договора за потребителски кредит ясно е посочен процента на ГПР, възлизащ на 49.32%. Съгласно съдебносчетоводната експертиза действителния му размер е по-нисък, като възлиза на 42.58%, което не е в нарушение на цитираното Решение от 15.03.2012г. по дело С – 453/10 – Словакия, доколкото там е установена заблуждаваща и нелоялна практика, състояща се в посочването в договора за кредит на понисък от действителния годишен процент на разходите, подтикваща потребителите да взимат решение за сделка, което в противен случай не биха взели.

Отделно от това в т.30 от Решение С 290/19г. на СЕС е посочено, че задължението за информиране, залегнало в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, предвижда, че договорът за кредит трябва да посочва ясно и кратко ГПР, което допринася за постигането на целите, преследвани с тази директива (в този смисъл решение от 5 септември 2019 г., Pohotovos, C-331/18, EU:C:2019:665, т. 42 и цитираната съдебна практика), и по-специално за високо ниво на защита на интересите на потребителите.

С оглед изложеното настоящата инстанция не счита, че непосочването на основни данни при които е формиран ГПР в настоящата хипотеза е основание да се счита договорът за кредит за нищожен.