Решение № 687 от 07.11.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 687 гр. София, 07.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Зорница Хайдукова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Зорница Гладилова Въззивно търговско дело № 20221001000561 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

С решение от 14.03.2022 г. по гр. дело № 3697/2018 г., СГС, I ГО, 7 състав е осъдил „Български пощи“ ЕАД да заплати на „Юробанк България“ АД: 1./ на основание чл.

49 ЗЗД, във вр. чл.45, ал.1 ЗЗД, сумата от 127 124.24 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от А. И. В. /П./ – служител на ответника при изпълнение на възложена и работа, изразяващи се във възстановяване на сума в общ размер 127 124.24 лв. на следните лица: А. Р. Ю., Г. Т. Т., С. Ш. И., Х. Р. Ш., Ш. М. С., А. М. А., Г. М. М., Е. С.

Е., И. Х. И., К. А. С., М. Ю. М., Н. И. И., С. Х. Е., Ф. А. М. , А. С. С., А. Н. Ч., М. Д. М., Х.

Х. Ю., Е. Ю. Ш., В. Г. Д., от чиито сметки е присвоявала суми същата, ведно със законнна лихва върху главницата считано от предявяване на иска - 16.03.2018 г. до изплащането; 2./ на основание чл.86 ЗЗД - сумата от 38 764.55 лева, представляваща обезщетение за забава на главницата за периода от 16.03.2015 г. до 16.03.2018 г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 13 095 лв. - сторени разноски пред СГС.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Български пощи“ ЕАД, което моли то да бъде отменено и исковете срещу него – отхвърлени. Поддържа, че първоинстанционния съд се е произнесъл незаконосъобразно по два материалноправни въпроса:

1./ Относно елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 49 от ЗЗД - може ли да е налице вземане за обезщетение по чл. 49 от ЗЗД за лице, което е началният, главният възложител на „работата“ по смисъла на чл. 49 ЗЗД, при (или по повод) изпълнението на която работа са причинени вредите, който възложител е реализирал приходи от работата. Въззивникът поддържа, че ищецът е този начален възложител като възложената работата по смисъла на чл. 49 ЗЗД е „банкова дейност“ по смисъла на действащия ЗКИ и отменените ЗБ (обн., ДВ, бр. 52 от 1997 г.) и ЗБКД (обн., ДВ, бр. 25 от 1992 г.).;

1

2./ Относно началният момент на погасителната давност за вземането на ищеца по чл. 49 от ЗЗД. Въззивникът поддържа, че началният момент на погасителната давност за вземане по чл. 49 от ЗЗД е моментът на „откриването на дееца“ по смисъла на чл.

114, ал. 3 от ЗЗД от ищ eца кредитор по чл. 49 ЗЗД или е моментът на възстановяване /по смисъла на чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС/ от страна на ищеца-банка на паричната стойност на неразрешена парична операция по смисъла на чл. 70, ал. 1 от ЗПУПС и чл. 57 от отменения ЗПУПС (обн. ДВ. бр.23 от 27.03.2009г.). Откриването на дееца от ищеца било осъществено преди или най-късно на 19.11.2012 г., което се установявало от Констативен протокол № 1/19.11.2012 г. /приложение 6 към исковата молба/. Това следвало и от приложения 4 и 5 към исковата молба, от останалите доказателства и не било спорно. Това обуславяло основателност на възражението на ответника за погасяване на вземането по давност.

Неправилно съдът приел, че вредите за ищец произтичат и възникват не от самото неправомерно присвояване на суми от влоговете на клиентите, а от изпълнението на задължението на банката да възстанови неправомерно усвоените суми по сметките на засегнатите лица.

Въззивникът поддържа, че обжалваното решение е вътрешно противоречиво, тъй като съдът едновременно приел че е обвързан на основание чл. 300 ГПК от посочената в решението наказателна присъда, с която лицето А. П. е призната за виновна за престъпление присвояване на парични средства, собственост на ищеца и че вредата за ищеца в процесния случай не е присвояването от А. П. на парите, собственост на банката ищец, както е посочено в присъдата, а е възстановяването от страна на ищеца на сумите на физическите лица платци на платежни операции или че вредата е плащанията от ищеца на 18.03.2013 г.

Погрешно съдът приел, че по силата на договор № 430-0293/02.06.1997 г. служители на Пощите са извършвали дейност по сключване на договори с физически лица. Изводът бил непълен. В изпълнение на процесният договор № 430-0293/02.06.1997 г. между страните по делото ответникът, чрез своите служители по трудов договор, е изпълнявал сключване на сделки и други действия с правен ефект, които представляват банкова дейност: сключване на договори с физически лица за спестовен влог и договори за депозит в лева; изплащане на пари в брой от депозитни и влогови сметки, включително изплащане на лихви и др. При това е възниквало договорно правоотношение между съответното лице, което прави/дава депозита или спестовния влог и на чието име се открива банковата сметка при ответника, т.е. лицето платец по смисъла на ЗПУПС, от една страна и от друга страна банката ищец. На основание чл. 36, ал. 2 ЗЗД сделките са сключвани при пряко представителство на банката ищец от служителя на ответника. Въззивникът твърди наличие на упълномощаване от страна на ищеца към ответника или към физическите лица, служители на ответника и пряко представителство с представляван банката ищец и представител А. П.. Упълномощаването било отделна, изпълнена от ищеца едностранна сделка и договорите с клиентите на банката /платци по смисъла на ЗПУПС/ са сключвани от служителите на ответника не по силата на двустранния договор между страните по делото, а по силата на упълномощаване от страна на банката към сключващия договора с клиента й. Така ищецът бил началният и практически възложител на работата по смисъла на чл. 49 ЗЗД, поради което не можело да бъде кредитор по чл. 49 ЗЗД - защото той е лицето, което отговаря по чл. 49 ЗЗД, като лице възложило работата.

Въззивникът поддържа, че дори да бъде прието, че упълномощаване от страна на ищеца към ответника или служителите на ответника липсва, ищецът бил извършил потвърждаване по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД на договорите в кръга на банковата дейност, сключени с клиентите на банката от служителката на ответника П., без представителна власт. Такова представлявали плащанията от 18.03.2013 г., посочени по т. 14 в исковата молба. Ищецът получавал приходи от банковата дейност на ответника по договора от 02.06.1997 г., а пощенските служители действали при пряко представителство на банката ищец като договорите за банковите операции и услуги възниквали по силата на чл. 36, ал. 2 ЗЗД направо за представлявания - за банката. В момента на възникване на всеки от договорите за влог направо за банката, внесените от лицето пари ставали собственост на банката срещу задължението й по чл. 421, ал. 1 ТЗ /банката дължала паричната сума на 2 влогодателя/. В по-късен момент, когато лицата клиенти на банката установили, че в банковата система няма данни за тяхно вземане към банката за внесените суми и след проведено разследване за всички случаи, банката установила неправомерното поведение присвояването на парите, както и кои са лицата пощенски служители, извършили присвояванията. Това бил моментът на установяване на делинквента А. П. по смисъла на чл.

114, ал. 3 ЗЗД. Давността по конкретния спор тече от първия момент на узнаване от ищеца за лицето, причинило вредата - датата на протокола приложение 6 към исковата молба.

Въззивникът поддържа, че отговорността на ответника във връзка с правоотношенията по процесния договор, не е деликтна, а е договорна и погасителната давност по него е кратката - по чл. 111, т. „б“ и „в“ ЗЗД, която също била изтекла.

Въззивникът оспорва извода на първоинстанционния съд, че ответникът е осъществявал непосредственото ръководство и контрол. Поддържа, че съдът също е посочил, че банката се е задължила да обучава и преквалифицира за своя сметка служителите на „Български пощи“ ЕАД по извършването на банковата дейност; да упражнява най-малко два пъти годишно текущ контрол и извършва внезапни проверки на банковата дейност; да упражнява текущ контрол и извършва внезапни проверки на касовата наличност. Договорено било служителите на ответника да подпишат декларация, предоставена от банката, за опазване на банковата тайна. Това означавало, че с процесния договор от 1997 г. ищецът е превъзложил на ответника банкова дейност в противоречие със забраната, установена от закона, тъй като ответникът не бил банка. Ищецът участвал в подготвянето на кадрите на ответника за извършването на банковата дейност и в контрола на дейността им. Следователно банката също отговаряла изцяло или частично за дейността на пощенските служители.

Съдът не изпълнил точно чл. 300 от ГПК, тъй като била налице присъда №1 от 13.01.2017 г. постановена по нохд № 426 /2016 г. на Хасковски ОС, влязла в сила на 28.12.2018 г., с която А. П. е призната за виновна, че за периода 07.03.2005 г. - 24.06.2011 г. присвоила чужди пари - сумата от 191 781.85 лв., собственост на „Юробанк България“ АД“.

Съдът бил обвързан относно това дали е извършено деянието и неговата противоправност и съответно относно това кое е увреждащото деяние. Това деяние било присвояването на пари, собственост на банката ищец, от осъденото лице А. П.. Неправилно съдът приел, че вредите за Банката ищец произтичат и възникват не от самото неправомерно присвояване на суми от влоговете на клиентите, а от изпълнението на задължението на Банката да възстанови неправомерно усвоените суми по сметките на засегнатите лица.

Въззивникът поддържа, че обжалваното решението противоречи на разрешението в т. 3 на ППВС 17/1963 г. В тората хипотеза, развита в т. 3 на Постановлението сочи, че отговорността е на „предприятието, чиято работа се извършва от работници на другото предприятие“, тъй като дейността е банкова. Съпоставянето на обжалваното решение с ППВС 17/1963 г. сочи липса на елементите на фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Обратният извод бил в разрез със закона - отменения Закон за банките и ЗКИ. ЗБ е обнародван в ДВ бр.52/ 01.07.1997 г., един месец след сключването на процесния договор № 430- 0293/02.06.1997г., и е действал до влизането в сила на настоящия ЗКИ на 01.01.2007 г. Съдът неправилно обосновал преценката си, че ответникът носи отговорност по чл. 49 ЗЗД пред ищеца с това, че дейността на служителите, договаряли с клиентите на банката ищец от нейно име, в изпълнение на процесния договор, била контролирана от ответника като с неизпълнението й ответникът допуснал извършването на деликтите, поради което отговарял пред ищеца.

Законът за банките и ЗКИ изисквали банката да има системи за вътрешен контрол и на системи за управление на рисковете /чл. 13 и 14 ЗКИ/, както и разработени правила за вътрешен контрол и създадена служба за вътрешен контрол, както и назначените служители да имат необходимите за дейността квалификация и професионален опит /чл. 15 ЗКИ/. Банката ищец е превъзложила банкова дейност на ответника срещу задължение за заплащане на комисиона, но това не е я е освободило от отговорността и от задълженията, част от които са за вътрешния контрол, за оценка на риска и за назначаване на банкови 3 служители, които имат необходимите за дейността квалификация и професионален опит.

ППВС 17/1963 г. имало пряко съществено значение за правилното решаване на делото. И за съответствието на решението с практиката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т.. 3 на ППВС 17/63 г. когато по договор между две предприятия едното е възложило на другото определена работа, при извършването на която настъпват вреди, за отговорността от непозволено увреждане следва да се изясни същността на сключения договор. Ако съгласно договора едното предприятие дължи на другото извършването на определена работа със свои работници, при негов контрол и организация на работата, отговорността за вредите от непозволено увреждане е в тежест на това предприятие. В този случай е без значение, че се извършва работа на първото предприятие. Ако обаче организацията на работата, ръководството и контролът принадлежат на предприятието, чиято работа се извършва от работници на друго предприятие, отговорността за непозволено увреждане е на предприятието, чиято работа се извършва. В процесния случай ръководството и контролът принадлежали на предприятието, чиято работа се извършва от работници на друго предприятие - ръководството и контролът в процесния случай принадлежали ех lege на банката. Организацията на работата по изпълнението на процесния договор се извършвала от банката ищец, която обучавала служителите, давала им достъп до автоматизираните си работни места /пароли/ - достъп до електронната банкова система и база и счетоводна софтуерна програма, давала им персонални печати на банката, бланки на договори, бланки на декларации, заявления от клиентите на банката и други. Банката им давала алгоритмите, инструкциите за работа. От посоченото Постановление следвало, че е от значение не само кое от договарящите предприятия контролира дейността на служителите, но и кое изпълнява ръководството и организацията на изпълнението на работата, обект на договора им. Поради това не били налице предпоставките на чл. 49 от ЗЗД по отношения на ищеца като увредено лице. В процесния случай, предвид отношенията по договора от 02.06.1997г. между страните, именно банката ищец е възложителят на работата, при която са нанесени вредите.