Решение № 3479 от 05.08.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3479 гр. Пловдив, 05.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20235330114020 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба от А. Г. Д., ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която се иска прогласяване на нищожността на Договор за паричен заем № ******* от 16.08.2021 г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство № ******* от 16.08.2021 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № ******* от 16.08.2021 г., а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на поръчителство № ******* от 16.08.2021 г. Ищецът поддържа, че процесните договори са нищожни.

Ищецът счита, че уговореният фиксиран годишен лихвен процент от 40 % нарушава добрите нрави и внася неравноправие между страните. Сочи се, че договорната лихва противоречи на добрите нрави, понеже надхвърля трикратния размер на законната лихва по необезпечени заеми. Намира, че недействителността на клаузата за договорна лихва води до недействителност на кредитната сделка.

Твърди, че не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1 0 ЗПК – в договора да е разписан действителният размер на ГПР. Действително приложеният ГПР бил различен от посочения в договора, като сочи, че по този начин кредиторът заблудил потребителя, поради което счита за нищожна клаузата за ГПР, с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от 1 съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Счита, че уговореното възнаграждение за фирмата – поръчител е разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР.

Посочва, че в нарушение на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР разходите, които следвало да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение за фирмата

– поръчител.

Невключването на възнаграждението в ГПР водело до несъответствие на действително прилагания от кредитора разход в кредитното отношение и представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

По отношение на договора за предоставяне на поръчителство, намира същия за нищожен, поради противоречие с добрите нрави, целите на Директива 2008/48 и внасящ неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП.

Сочи, че след като кредитната сделка е нищожна, договорът за предоставяне на поръчителство е лишен от правно основание и не е породил правно действие.

Отправено е искане за присъждане на разноски, в това число и за адвокатска защита по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Изи Асет Мениджмънт” АД със становище за недопустимост поради липса на правен интерес от установителен иск. По същество излага съображения за неоснователност на исковата претенция. Поддържа, че договорът за паричен заем е действителен и в съответствие с изискванията на ЗПК.

Размерът на договорната лихва, като елемент от ГПР, както и ГПР били по-ниски от пет пъти размера на законната лихва, т.е. в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Дружеството предоставило на ищеца СЕФ, в който параметрите на кредита били изрично посочени. Към момента на сключване на договора ищецът бил запознат както с размера на лихвата по кредита и дължимата сума, така и с необходимостта да предостави обезпечение.

Договорът за паричен заем отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

9 ЗПК. Лихвеният процент по кредита бил фиксиран и ясно посочен в чл. 2, т.

6 от договора. Условията за прилагането на лихвения процент също били записани в договора.

В договора за паричен заем не фигурирало задължение за възнаграждение за осигуряване на гарант. Кредитополучателят имал възможност да избира какъв вид обезпечение да предостави. Договорът за паричен заем бил в съответствие и с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК – в същия били посочени размера на ГПР, на общата сума, дължима от потребителя, взетите предвид допускания, условията за издължаване на кредита, информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. ГПР включвал всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. В същия била включена само лихвата, т.к. това бил единственият разход по кредита, като в тази връзка счита за неоснователно твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем следвало да се включи и възнаграждението на дружеството – гарант по договора за предоставяне на поръчителство. Последното не било част от общия разход по кредита за потребителя. Поддържа, че ГПР е изчислен 2 съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК, както и, че размерът е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Предвид изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

Отправено е искане за присъждане на разноски.

В срока з а отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран и отговор от о т в е т н и к а „Файненшъл България“ ЕООД със становище за неоснователност на предявените искове. Твърденията за нарушения на ЗПК били неотносими към договора за предоставяне на поръчителство.

Последният бил действителен, като излага съображения в тази насока.

Посочва, че дружеството било вписано като финансова институция с основен предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие, срещу която услуга се дължало възнаграждение. Разпоредбите на чл. 138 и сл.

ЗЗД се отнасяли за взаимоотношенията между ответните дружества. Счита, че дори договорът за заем да е нищожен, то възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е дължимо.

Поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен в съответствие с добрите нрави, принципите на добросъвестността и справедливостта. Счита, че престациите по договора не са нееквивалентни, тъй като поръчителството се разпростирало върху всички последици от неизпълнението на договора за заем. Посочва, че при кандидатстването за кредита ищецът е можел да избира между три вида обезпечения. В сключения между страните договор ясно било посочено задължението на ответника да сключи договор за поръчителство с кредитодателя, по силата на което да отговаря солидарно за задълженията на потребителя, а последният следвало да плати възнаграждение за това. Счита, че всеки дееспособен потребител е можел да прецени икономическите последици на договора, равняващи се на сумата, която следвало да бъде платена. След като клаузата била изразена по ясен и разбираем начин, същата не се считала за неравноправна.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Претендира разноски.

Съдът с определението за насрочване се е произнесъл по възраженията на ответниците за недопустимост на производството и е приел исковата молба за допустима.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Пр е д я в е н и с а обективно и субективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 във връзка с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл.

22 от ЗПК относно иска срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД вр. с чл. 143, т.19 от ЗЗП относно иска срещу „Файненшъл България“ ЕООД.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца по двата установителни иска да докаже сключването на договорите за паричен заем и за предоставяне на поръчителство, както и основанията за нищожност на договорите.

Предявените основания за нищожност по всеки договор, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито определена 3 поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

Доказано е по делото, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ******* от 16.08.2021 г.; между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на поръчителство № ******* от 16.08.2021 г.

По действителността на двата договора, съдът намира следното: В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на поръчителя по договора за предоставяне на поръчителство, а само възнаградителната лихва. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство следва да се включи в ГПР по следните съображения:

Посочено е в чл. 4 от Договора за кредит, че потребителят следва в тридневен срок от подписване на договора за кредит да предостави обезпечение под формата на две физически лица поръчители, отговарящи на изрично посочени от заемодателя изисквания, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, предоставящо гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори на същата дата – Договор за предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД, като е посочено, че договорът влизал в сила при неизпълнение на задължението на длъжника за предоставяне на заемодателя на обезпечение в срок. С договора за предоставяне на поръчителство длъжникът се е задължил да заплати на дружеството гарант възнаграждение.

Съдът намира, че поръчителят (т.е. дружеството-гарант) не се избира свободно от потребителя, понеже в т. 2 и 3 от преамбюла на Договора за предоставяне на поръчителство е записано, че длъжникът е сключил договор за паричен заем със заемодателя и е отправил искане към „Файненшъл България“ ЕООД да предостави гаранция за изпълнение. Самият факт, че двата договора са сключени на една и съща дата и че длъжникът отправя искане именно към „Файненшъл България“ ЕООД в деня, в който сключва договора за паричен заем, навежда на мисълта, че поръчителят е предложен от заемодателя и длъжникът не е имал възможност да прецени и потърси дали не може да предостави обезпечение по договора за паричен заем под друга форма – двете физически лица поръчители, банковата гаранция или пък друго дружество-гарант по негов избор. По този начин се ограничават правата на потребителя да участва свободно в договарянето на условията по договора за заем.

Двата договора, сключени от длъжника – за заем и за предоставяне на поръчителство, са от една и съща дата, което налага извод за едновременното им изготвяне с цел заобикаляне на закона и драстично увеличаване на задълженията на потребителя. По този начин за потребителя не е налице реална възможност да влияе върху възможностите за обезпечение и да избере един от трите вида обезпечения.

Прави впечатление, че падежът на задълженията по Договора за предоставяне на поръчителство (чл. 3, ал. 1) съвпада с падежа на задълженията по Договора за паричен заем, което насочва към свързаност между лицата. Още повече че кредитодателят има право съгласно Договора за предоставяне на поръчителство (чл. 3, ал. 3) да приема плащането на 4 потребителя, която е в полза на поръчителя. Следва да бъде отбелязано, че в Договора за предоставяне на поръчителство е посочено, че потребителят дължи възнаграждение на поръчителя, но никъде не фигурира банковата сметка на поръчителя, което води до извода, че за потребителя не е ясно къде може да плати в полза на поръчителя. Нещо повече, в чл. 3, ал. 2 от Договора за предоставяне на гаранция е записано, че потребителят заплаща възнаграждението на поръчителя по начините, установени в Договора за паричен заем.

Отпуснат е кредит на потребителя в размер на 500 лв., като главницата и договорната лихва са разсрочени на вноски. Възнаграждението за поръчителя е в размер на 286,70 лв., което е повече от 1/2 по главницата по договора за заем. В тази връзка размерът на уговореното възнаграждение за предоставянето на гаранция в сравнение с размера на дълга, който обезпечава, е абсолютно необоснован и несъответен на този риск.