Решение № 277 от 28.10.2022, Окръжен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 277 гр. С., 24.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Радост Д. Гърдева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно гражданско дело № 20222200500271 по описа за 2022 година

Производството е въззивно и е по реда на чл. 258, и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищците Д. Г. Т., ЕГН **********, и Г. Д. Т., ЕГН **********, с общ адрес: с. С., обл. С., ***, чрез адв. Д. Д. от АК С., със съдебен адрес: гр. С., к-с „Печ“, ет. 1, офис № 111, срещу Решение № 342/13.05.2022 г., постановено по гр. д. № 1592/2021 г. по описа на РС С., с което предявеният от въззивниците срещу Република България, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 3, пр. 3 от ГПК, че Държавата не е собственик на метален навес с размер 60/12 м. с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-158/05.03.2020 г. на ИД на АГКК, с административен адрес: с. С., находящ се в имот с идентификатор № ***, целия с площ 2617 кв. м., с трайно предназначение на територията: земеделска, с начин на трайно ползване: складова база, категория на земята: 4, е отхвърлен като неоснователен.

Въззивниците са осъдени да заплатят на Република България, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, сумата от 150 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради неправилно приложение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Въззивниците считат, че обжалваното решение съдържа изводи относно допустимостта на иска, но не и относно неговата основателност, като това разграничение било направено с Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г., по тълк. Д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Посоченото тълкувателно решение съдържало две становища, които въззивниците считат за относими. Твърдят, че защитават свое фактическо състояние – давностно владение, което е смутено от заявеното от Държавата върху процесния имот право на собственост. Държавата следвало да установи своето право на всички годни правни основания, но от събрания по делото доказателствен материал такъв извод не можело да бъде направен. Своето право на собственост държавата извличала от АДС, който не бил 1 оспорен от страните, тъй като същият бил съставен през 1995 г. и е законосъобразен, и до 31.03.1998 г. съставлявал годна легитимация на собственост за държавата.

Твърдят още, че процесният имот е инкорпориран в капитала на търговско дружество и неговата стойност формирала част от капитала на това дружество. Собственик на този капитал бил именно ответника до 1998 г., като независимо под каква форма до този момент собствеността била държавна, включително за процесния имот. Промяната в статута настъпила на 31.03.1998 г., когато с валидна приватизационна продажба по касов способ, държавата отчуждила притежаваната от нея акционерна собственост, респ. и собствеността върху вещите, включени в капитала. Валидността на сделката не е спорна, нито пък е спорен и факта, че собствеността включена в капитала на „Фрукто“ ЕАД е трансформирана от частна държавна в изцяло частна собственост. Противоречието между страните било по отношение на фактите след извършване на отчуждаването. По отношение на тези факти въззивниците сочат, че обжалваното решение не съдържа изводи, но поради липсата на доказателства, считат, че държавата не е собственик към момента на предявяване на иска.

Въззивниците сочат, че извеждат своя правен интерес от това, че са предприели действия по установяване на правата си на собственици по реда на обстоятелствена проверка, но от издаденото удостоверение на Областна Управа С. се установило, че за имота има съставен АДС, което съставлявало пречка в охранителното производство за признаване на техните права. Направили искане до областната управа, но тя отказала да деактува процесния имот. Именно в тази връзка формулират довод, че Държавата не е собственик на процесния имот, тъй като е отчуждила притежаваната от нея собственост след 31.03.1998 г. и съставеният АДС не удостоверявал годно придобивно основание, поради което следвало да бъде отписан. В допълнение посочват, че в обжалваното решение е заключено, че държавата е носител на правото на собственост върху имота, но без да е посочено въз основа на кои доказателства този извод е изграден. Твърдят, че няколко години след извършване на приватизационната продажба дружеството „Фрукто“ АД изпаднало в неплатежоспособност и е обявено в несъстоятелност, а производството е приключило през 2010 г. Процесният имот не бил включен в масата на несъстоятелност, но сделката, от която черпели правата си била извършена две години преди началната дата на неплатежоспособност. Независимо от това дали била действителна сделката, същата била неатакуема в производството по несъстоятелност. С тази сделка „Фрукто“ АД погасил чрез даване вместо плащане един свой дълг към кредитора „Булметал“ ООД, като предмет на сделката не била само процесната сграда, а и други активи. Така от показанията на свид. К. се установило, че „Булметал“ ООД е приело да получи предложените му активи в цялост, без да се конкретизира тяхната индивидуална стойност, т.е. „Фрукто“ АД погасило един свой дълг с определен обем активи.

Сделката, с която това било направено можело да бъде атакувана само изцяло, а не частично, но в този случай следва да се възобнови като пасив на несъстоятелността, като част от активите формата на договора била валидна и не следвало да бъде прогласена за недействителна. След като предметът на погашението на дълга бил неделим по волята на страните, то и сделката се валидирала. Тези обстоятелства водили до извода, че процесната сграда не е изключена поради грешка или опущение и производството по нея не е възобновено или продължено, поради което Държавата не би могла да придобие собствеността върху нея. Дори и да се приемело обратното, то собствеността не би могла да бъде държавна, а общинска, тъй като сградата попадала в земеделска територия. Такова ново придобивно основание не стабилизирало първоначалното, нито акта за неговата легитимация от 1995 г.

Въззивниците считат за неправилен извода на първоинстанционния съд за това, че ищците са държатели, а не владелци на процесната сграда, поради направения отказ от отписване на имота и липсата на форма за прехвърляне изключвали владението. Този извод считат, че е изграден при селекция на едни доказателства и игнориране на останалите писмени и гласни доказателства. По делото имало достатъчно преки и косвени доказателства, които в своята съвкупност обуславяли извода, че ищците са владели имота за себе си. Така ищецът Т. твърди, че след 1998 г. е ползвал една стая за своите нужди, в който 2 момент бил действително държател, но не за държавата, а за собственика, който приватизирал дружеството и е получил държането от него. Впоследствие разширил предмета на ползване до размера на целия имот, а след покупката на трансформирал фактическото си състояние от държане за другиго във владение за себе си. Считат още, че са налице противоречия в изводите на първата инстанция относно това как държавата е предала владението и как ищците са наясно, че държавата е собственик, при положение, че ищците узнали за съществуването на АДС, едва когато са предприели действия за установяване на правата си чрез обстоятелствена проверка. Неразбираем бил и изводът, че ищците са наясно, че не е спазена формата за прехвърляне на имот. Въззивниците твърдят, че били наясно единствено с факта, че придобиват собственост върху терена от „Булметал“ ЕООД, който се легитимирал като собственик на имота и сключената сделка и гарантирало достатъчно стабилност на правния им статут. От доказателствата се установило, че са договаряли с „Булметал“ ООД, а от гласните доказателства се установило, че това дружество е придобило собствеността от приватизираното дружество „ Фрукто“ АД, действителния собственик, като погашение на паричен дълг към него. След като имотът бил закупен, въззивникът Т. твърди, че е изградил допълнително имота за да отглежда животни в него, регистрирал го като постоянен животновъден обект, изградил ограда, извършил кадастрално заснемане и препарцелирал терена за да обособи купената от него сграда в самостоятелен парцел. Въззивникът счита, че явно и публично е манифестирал, че е собственик на сградата, като в тази връзка не е имало спорове с други претенденти за собственост, нито пък имал спорове за границите на правата му, а ползването било непрекъснато и несмущавано. Това водило до извода, че са преки владелци върху имота от 04.2002 г. до датата на завеждане на делото.

В настоящия правен спор въззивниците сочат още, че са се позовали на изтекла в тяхна полза придобивна давност и са обосновали своя правен интерес от предявяване на иска. По отношение на периода на владение въззивниците формулират довод, че са присъединили владението на своите праводатели, като считано от 01.04.1998 г. до настоящия момент владението било осъществявано от „Фрукто“ АД, „Булметал“ ЕООД и ищците непрекъснато, несмущавано и манифестирано. Основават този довод на твърдението, че държавата е загубило владението на 01.04.1998 г., когато е преминало върху купувача на акциите на дружество „Фрукто“ АД, в последствие на 05.04.2002 г. върху „Булметал“ ООД и на 12.04.2002 г. е преминало върху въззивниците. Тоест владението било преминало през двама владелци – „Фрукто“ АД, което е упражнявало владението като правомощие, и през „Булметал“ ООД упражнявал владение като фактическо състояние. Собствеността на „Фрукто“ АД върху включените в капитала материални активи след приватизирането на капитала била опосредена, като така „Фрутекс“ АД придобило не активите на „Фрукто“ АД, а неговите акции имали стойностно изражение, а именно стойността на включените в капитала вещи.

Въззивниците считат още за неправилен и извода на първоинстанционния съд, че е следвало да манифестират владението си пред държавата, тъй като според тях давността не тече по отношение на някого, а по отношение на всички в полза на последния владелец. В допълнение твърдят, че държавата не била собственик и за тях имало достатъчна сигурност, че придобиват права на годно правно основание. Липсата на вещнопрехвърлителен ефект на извършените сделки не пораждало автоматично ретроактивно действие и не връщало в патримониума на държавата имота, тъй като приватизационната сделка, с чието извършване се поставяло началото на владението върху имота, не била оспорена или развалена. От житейска гледна точка владелецът не знаел и нямал възможност да установи носителя на предходните права върху владяната от него вещ.

Формулират и довод, че в тяхна полза е изтекла предвидената в закона десетгодишната придобивна давност, тъй като владението, считано от 01.04.1998 г. до сега, било непрекъснато, несмущавано, явно и манифестирано за себе си. Посочват, че за времето от 01.04.1998 г. до 31.05.2006 г. в тяхна полза е изтекла давност от 8 г. и 2 месеца. Забраната за придобиване на имоти частна държавна собственост била въведена с параграф 1 от ЗДЗС от 3

2006 г., като последното седмо изменение на ЗС удължило срока от 31.12.2017 г. до 31.12.2022 г., но с Решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС на РБ тази разпоредба била обявена за противоконституционна. В мотивите на посоченото решение било прието, че ако е отменен нормативен акт и нормата е породила правни последици при решаване на правни спорове, тези последици не подлежат на ревизия и решението на КС нямало възстановително действие. Обаче, ако нормата била отменена в хода на неприключило съдебно производство, действието на отмяната следвало да се счита за настъпило от момента на влизане в сила на отменената норма. Тя се приемала за несъществуваща и поради това неприложима по правоотношения и съдебни производства.