Решение № 3099 от 13.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3099 гр. София, 12.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100511057 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С решение №4532/11.05.2022 г., постановено по гр. дело № 37421/2021 по описа на Софийския районен съд, 166 състав са отхвърлени предявените от ищцата М. Х. М. срещу И. Л. М. главен осъдителен иск с правно основание чл. 79, вр. чл. 240 ЗЗД за заплащане на сумата от 500 лв. - част от сума в пълен размер от 9 380 лв., представляваща остатък от главница по сключен неформален договор за паричен заем за сумата от 30 000 лв., предоставена от наследодателя на ищцата, както и предявения при условията на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 500 лв., представляваща част от сума в пълен размер от 9 380 лв. – остатък от получена от ответника сума от наследодателя на ищцата без основание.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищцата М. М. с доводи за неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че представените по делото разпечатки от извлеченията от банковите сметки на наследодателя на ищцата не са подписани, като неправилно е оставил без уважение искането на страната по чл. 192 ГПК и служебно е допуснал СИЕ, без да формулира въпроси към вещото лице.

Въззивникът заявява, че между страните никога не са били сключвани сделки за покупко-продажба на недвижими имоти и записаните основания на преводите „продажба на жилище“ и „продажба на имот“ сочат единствено 1 към произхода на средствата. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да бъде уважен главният иск, като ответникът бъде осъден да върне претендираната сума въз основа на неформален договор за наем. При условията на евентуалност се иска сумата да бъде възстановена на основание чл. 55,ал.1, пр. 1 ЗЗД като дадена без основание. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника И. М., с който оспорва същата като неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Изразява становище, че са неоснователни оплакванията на въззивницата за допуснати процесуални нарушения, доколкото същата не е участвала в проведените по делото открити съдебни заседания и не са доказали твърденията, изложени в исковата молба. Посочва се, че ищцата не е формулирала въпроси към СИЕ въпреки изрично предоставената й възможност от СРС. Оспорва твърденията на въззивницата за доказателствена празнота по делото, като заявява, че дори такава да е налице, това се дължи на бездействие от нейна страна.

Ищцата е сезирала въззивния съд и с частна жалба вх.

№1171324/16.08.2022 г. срещу определение от 27.07.2022 г. по описа на СРС, с което е било оставено без уважение молбата й по чл. 248 ГПК. Излагат се оплаквания, че присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение е прекомерно и по делото не са представени доказателства за реалното му заплащане. Предвид изложеното се иска ревизиране и на определението на съда по чл. 248 ГПК и изменение на обжалваното решение в частта за разноските.

В срока по чл. 276, ал. 2 ГПК е постъпил отговор на частната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Излага становище, че правилно въззивният съд е възложил в нейна тежест разноските по делото, доколкото същата не се е явила в нито едно открито съдебно заседание и не е изразила по никакъв начин своите искания и възражения. Предвид изложеното се иска оставяне без уважение на частната жалба и потвърждаване на постановеното от СРС определение по реда на чл. 248 ГПК.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Районният съд е бил сезиран от ищцата М. Х. М. с главен осъдителен иск с правно основание чл. 79, вр. чл. 240 ЗЗД срещу И. Л. М. за заплащане на сумата от 500 лв. - част от сума в пълен размер от 9 380 лв., представляваща остатък от главница по сключен неформален договор за паричен заем за сумата от 30 000 лв., предоставена от наследодателя на ищцата. При условията на евентуалност е предявен осъдителен иск с правно основание чл.

55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 500 лв., представляваща част от сума в пълен размер от 9 380 лв. – остатък от получена от ответника сума от наследодателя на ищцата без основание. В исковата молба се твърди, че ищцата е дъщеря и единствен наследник по закон на Х.И. М. с ЕГН 2

**********, починал на 05.05.2018 г. и че по силата на универсално наследствено правоприемство е наследила вземанията на своя наследодател, в това число вземанията му към ответника И. Л. М.. Твърди се, че вземанията произтичат от няколко неформални договора за заем, сумите по които са били преведени чрез банкови преводи, наредени от наследодателя на ищцата от личната му банкова сметка при „Банка ДСК“ АД към сметки на ответника.

Искът се предявява като частичен за сумата от 500 лв. При условията на евентуалност същата сума се претендира на основание неоснователно обогатяване, тъй като същият е получил сумата без правно основание. С молба от 29.12.2020 г. ищцата е уточнила, че сумите са преведени с три превода, всяка на стойност по 10 000 лв. на следните дати - 23.03.2016 г.;

11.04.2016 г. и на 19.04.2016 г. Със същата молба заявява, че до датата на смъртта на нейния наследодател ответникът е възстановил сума в общ размер на 20 620 лв. и към датата на предявяване на исковата молба остава да дължи 9 380 лв., от които с предявения частичен иск се претендират 500 лв.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника И. Л. М., със становище за допустимост, но неоснователност на иска. Претенцията на ищцата се оспорва както по основание, така и по размер.

При условията на евентуалност се прави възражение за погасителна давност.

Предвид изложеното се иска отхвърляне както на главния, така и на предявения евентуален иск като неоснователни и недоказани. Прави се възражение за местна подсъдност на делото, тъй като ответникът е с постоянен адрес в гр. София.

С оглед на направеното възражение производството пред Районен съд – Бургас е прекратено с определение от 24.03.2021 г. и делото е изпратено по подсъдност на Софийския районен съд.

Фактическата обстановка по делото се установява от приложените писмени доказателства. Видно от Удостоверение за наследници изх.

№РКС20-ДИ09-172, издадено от Столична община, р-н Красно село, Х.И. М. с ЕГН ********** е починал на 05.05.2018 г. и за наследник е оставил ищцата М. Х. М.. Ищцата е приложила извлечение от банкови сметки на наследодателя за периода от 01.01.2015 г. до 12.31.2018 г. От движенията по сметка с IBAN **** с титуляр Х. М. се установява, че на 23.03.2016 г. от сметката е извършен изходящ превод по сметка на И. Л. М. с IBAN **** на стойност 10 000 лв. От извлечение от сметка с IBAN **** при „Банка ДСК“ АД е видно, че в полза на ответника по същата банкова сметка са извършени още два превода на стойност по 10 000 лв. съответно на 11.04.2016 г. и 19.04.2016 г.

Във въззивното производство не са допуснати и събрани други доказателства.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

3

При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 240, вр чл. 79 ЗЗД за връщане на сумата от 500 лв., представляваща част от сумата от 9 380 лв. предоставен въз основа на неформален договор за наем, сключен между ответника и наследодателя на ищцата. При условията на евентуалност, при не установяване на договорно правоотношение, сумата от 500 лв., частично предявена от 9 380 лв. се претендира на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД като получена от ответника без правно основание.

По предявения главен иск настоящата въззивна инстанция намира за установено следното:

Договорът за заем е реален договор, който се смята сключен, когато въз основа на постигнато между страните по договора съгласие, едната страна даде, а другата получи в заем пари или други заместими вещи. Основно задължение на заемателя според чл. 240, ал. 1 ЗЗД е да върне заетата сума в уговорения срок. Елементите от фактическия състав на договора за заем се установяват от разпоредбата на чл.240,ал.1 от ЗЗД, от която е видно, че същият е реален договор. Реален е договора, чийто фактически състав включва освен съгласие на страните и предаване на вещите, които са негов предмет. Следователно елементите от фактическия състав на договора за паричен заем са първо, съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и второ, предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Доказателствена тежест за пълно и главно доказване на така установените елементи от фактическия състав на договора за заем носи ищецът, защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника и неизпълнено договорно задължение на последния. Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици, в това число възражението си за погасителна давност.

От представените писмени доказателства е видно, че е извършен банков превод от банковата сметка на наследодателя на ищцата по банкова сметка с титуляр ответника по делото. Само въз основа на тези писмени доказателства обаче не може да се направи категоричен извод, че страните са постигнали съгласие за сключване на договор за заем. Следва да се има предвид, че не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор заем между тях. Предаването на суми може да е свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по друг договор и т.н. В представеното по делото извлечение от банкови сметки е посочено като основание за извършеното плащане „продажба на жилище“ и „продажба на имот“, без да е конкретизиран вида на договора, поради което при липсата на каквито и да е доказателства в тази насока, съдът не може да презюмира, че задължението за връщане на претендираната сума произтича от сключен между страните договор за заем.

4

Доколкото ищецът не е изпълнил задължението си да докаже при условията на пълно и главно доказване, че процесната сума е предадена на ответника именно въз основа на договор за заем, предявеният от него иск с правно основание по чл.240,ал.1 от ЗЗД за връщане на сумата 500 лв. частично от сумата 9 380 лв. е неоснователен и правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд, поради което решението в тази част следва да бъде потвърдено.

Поради неоснователността на главния иск въззивният съд следва да пристъпи към разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

По предявения евентуален иск настоящата въззива инстанция приема следното:

При искова молба, в която се излагат относими към основанието на иск по чл. 240 ЗЗД факти – предадена от ищеца и получена от ответника в заем сума, а евентуално се поддържа, че връщането се дължи на извъндоговорно основание (предадено и получено без основание), квалификацията на иска е по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД. Съдебната практика /ППВС №1/79/ приема, че първата хипотеза на чл. 55, ал.1 ЗЗД е налице, както при липса на правоотношение, така и при нищожно основание. И в двата случая даденото е без основание и подлежи на връщане на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.