Решение № 6292 от 07.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6292 гр. София, 07.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100504039 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца ЗАД „А.“ АД срещу решение от 12.08.2022 г. по гр.д. №16513/2020 г. на Софийския районен съд, 123 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу ЗК „Л.И.” АД осъдителни искове с правно основание чл.213 ал.1 изр.3 КЗ отм. и чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 217,32 лв. до пълния претендиран размер от 1086,62 лв., представляваща регрес по щета №10015030133871/2015 г., и за разликата над сумата от 58,56 лв. до пълния претендиран размер от 331,12 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 23.04.2017 г. – 23.04.2020 г., като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необосновано. Сочи, че застрахователите по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ отговорят солидарно за цялото задължение на щетите пред увреденото лице и пред встъпилия в правата на увреденото лице застраховател. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна ЗК „Л.И.” АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която предявените осъдителни искове са уважени до посочените по-горе размери, поради което е влязло в законна сила в тази му част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично 1 основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но частично неправилно в обжалваната част по следните съображения:

По иска с правно основание чл.213 ал.1 КЗ отм. вр. чл.45 ЗЗД:

Тъй като решението на СРС е влязло в законна сила в посочената по-горе част, то основанието на предявения иск е установено със сила на присъдено нещо, поради което спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приел, че при независимо съпричиняване на вредоносния резултат застрахователите на виновните водачи отговарят разделно, съобразно приноса на всеки от виновните водачи.

С плащането на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало неговата гражданска отговорност. За възникване на регресното вземане е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено застраховане, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което застрахователят носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.

Установява се от Протоколи за ПТП №№1594263 и 1594264, съставени от длъжностно лице след посещение на местопроизшествието, че на 20.10.2015 г. в гр. София се е осъществило пътно-транспортно произшествие с участници – А.Л.Д., управляващ автомобил „Тойота Ланд Криузър” с рег. № СА **** СХ, В.Д.А., управляващ автомобил „Мерцедес” с рег. № СА **** СМ, и Ц.Б.С., управляваща автомобил „Тойота Рав-4“ с рег.

№ СА **** СХ. ПТП е настъпило поради движение с несъобразена скорост от страна на водача на л.а. „Тойота Ланд Круизер“, който е реализирал ПТП с л.а. „Мерцедес“, който от удара е реализирал

ПТП със спрелия л.а.

„Тойота

Рав-4“. автомобила „Тойота Рав-4” са нанесени щети – в предната лява част.

Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на САТЕ, което съдът кредитира напълно, процесното ПТП е настъпило при движение в дясна пътна лента от л.а. „Мерцедес“ с намерение за завой по улица с еднопосочно движение срещу знак В1 „Забранено е влизането на ППС“, като на изхода на тази улица се е намирал л.а.

„Тойота Рав-4“, поради което л.а. „Мерцедес“ е спрял, за да пропусне идващия срещу него автомобил и по този начин водачът на л.а. „Мерцедес“ е препречил пътя на движещия се зад него л.а. „Тойота Ланд Круизер“, който не е успял да спре своевременно и реализирал удар с л.а. Мерцедес“, който след това се е сблъскал и с л.а. „Тойота Рав-4“.

От изложеното съдът намира, че водачът на автомобил „Тойота Ланд Круизер“ А.Л.Д. е осъществил деликт – при управление на автомобила виновно /чл.45 ал.2 ЗЗД/ е нарушил чл.20 ал.2 ЗДвП, т.е. налице е деликт по смисъла на чл.45 ЗЗД, като от причиненото ПТП са настъпили вреди за А.И.С. – увреден е собственият и автомобил, който е застрахован от ищцовото дружество.

2

От заключението на автотехническата експертиза се установява, че обезщетените от ищеца вреди са в причинна връзка с реализираното ПТП.

Застрахователят е репарирал вредите на застрахования изцяло, като е изпълнил договорното си задължение, и в негова полза е възникнало вземане срещу застрахователя на лицето, причинило вредата.

Страните не спорят, че ответното дружество не е платило на ищеца изплатеното на увредения обезщетение, а съгласно заключението на САТЕ, размерът на обезщетението възлиза на 1107,55 лв., поради което съдът приема, че ответникът е останал задължен за пълния претендиран размер.

От събраните по делото доказателства се установи, че процесното ПТП е настъпило при условията на независимо съпричиняване на вредоносния резултат и от страна на водача на л.а. „Мерцедес“ В.Д.А., който също е осъществил деликт – при управление на автомобила виновно /чл.45 ал.2 ЗЗД/ е нарушил чл.6 т.1 ЗДвП.

Съгласно разпоредбата на чл.53 ЗЗД, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно, като този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора – чл.74 ЗЗД. Всеки застраховател дължи да заплати обезщетение на увреденото лице в пълен размер, доколкото застрахованият при него делинквент дължи такова обезщетение. Ето защо, ако застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ водач на МПС причини вреди другиму, за застрахователя възниква задължение да обезщети тези вреди в пълен размер, независимо от това дали деликът е осъществен в съизвършителство или не. Според т.5 от задължителните за съдилищата в РБългария постановки на ППВС №17/18.ХІ.1963 г., при регресния иск с правно основание по чл.54 ЗЗД е погрешно да се приема, че когато причинителите на вредоносния резултат са няколко, тяхната отговорност по исковата претенция е също солидарна. Солидарността, според разпоредбата на чл.121 ЗЗД, не се предполага, докато солидарната отговорност, която има предвид разпоредбата на чл.53 ЗЗД в хипотезата на увреждане, което е било причинено от неколцина, е само пред увреденото лице. Затова този, който е платил на основание чл.49 ЗЗД, не става с това пострадал по смисъла на чл.53 ЗЗД, поради което и задължението на причинителите на вредите, за които той е платил, не става солидарно. В резултат заплатилият вредите на основание чл. 49 ЗЗД, „може да търси от всеки причинил само припадащата му се част съобразно степента на съпричиняването”.

Цитираните разяснения обаче не се отнасят обаче до специалното суброгационно право на застрахователя по чл.344 ал.1 /отм./ ЗЗД - в редакцията на този законов текст към 01.11.1963 г., идентична както с тази на отменения чл.402 ал.1 ТЗ, но така също и с редакцията на чл.213 ал.1 КЗ отм., респ. на действащата разпоредба на чл.411 КЗ. По силата на това свое суброгационно право и в случай като процесния, в който застрахователното събитие е било съпричинено от няколко лица, които носят солидарна отговорност съгласно чл.53 ЗЗД, застрахователят може да упражни регрес спрямо всички солидарни длъжници. Щом застрахованият водач на МПС е имал права срещу всички солидарно отговорни /като съпричинители/, то същите права следва да притежава и неговият застраховател по силата на суброгацията /така решение №83/22.08.2016 г., постановено по т.д. №3426/2014 г. на І ТО на ВКС/.

Ето защо, следва да се приеме, че всеки застраховател дължи да заплати обезщетение на увреденото лице, респ. на суброгиралия се в правата му застраховател, в пълен размер, доколкото застрахованият при него деликвент дължи такова обезщетение, т.е. ответникътзастраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ дължи обезщетение за причинените при процесното ПТП от застрахованото при него МПС в пълен размер.

При тези данни съдът намира, че предявеният иск се явява изцяло основателен и като такъв следва да бъде уважен за пълния претендиран размер.

По иска с правно основание чл.86 ЗЗД:

3

Съгласно чл.86 ал.1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Кой е този ден, сочи чл.84 ЗЗД. Когато задължението е без срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава от деня, в който бъде поканен от кредитора. В настоящия случай вземането е изискуемо от деня на заплащане на застрахователното обезщетение, но доколкото липсва установен срок за изпълнение на задължението на ответника, то за да изпадне същият в забава, е необходимо отправянето на покана за плащане от ищеца.

Видно от представената по делото регресна покана, изх. №Л5535/06.07.2017 г., ответното дружество е поканено да възстанови на ищеца заплатеното от него обезщетение по процесната щета в 30-дневен срок. Поканата е получена от ответника на 27.07.2017 г., поради което съдът намира, че ответникът е в забава, считано от 27.08.2017 г. За периода 27.08.2017 г. – 23.04.2020 г. размерът на мораторната лихва върху главницата от 1086,62 лв. възлиза на сумата от 293,08 лв.

При тези данни съдът намира, че предявеният иск се явява частично основателен до размера на сумата от 293,08 лв. и за периода 27.08.2017 г. – 22.04.2020 г., и като такъв следва да бъде уважен до този размер, и този период, и отхвърлен за разликата над тази сума до пълния претендиран период, и за периода 23.04.2017 г. – 26.08.2017 г.

Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде отменено в частта, в която искът за главница е отхвърлен за разликата над сумата от 217,32 лв. до пълния претендиран размер от 1086,62 лв., като на ищеца бъде присъдена допълнително сумата от 869,30 лв., и в частта, в която искът за лихва за забава е отхвърлен за сумата над 58,56 лв. до 293,08 лв., като на ищеца бъде присъдена допълнително сумата от 234,52 лв., а в останалата част, в която искът за лихва за забава е отхвърлен до пълния предявен размер от 331,12 лв. и за периода 23.04.2017 г. – 26.08.2017 г. , решението следва да бъде потвърдено. Решението следва да се отмени и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за разликата над сумата от 9,39 лв.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от 77,86 лв., представляваща държавна такса, сумата от 272,51 лв., представляваща депозит за вещо лице, и сумата от 77,86 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, и разноски във въззивното производство в размер на сумата от 24,17 лв., представляваща държавна такса, сумата от 96,67 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.