Решение № 19 от 23.01.2026, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 19 гр. Плевен, 23.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВАПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря НИКОЛАЙ В. ДИМИТРОВ като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА Въззивно гражданско дело № 20254400501043 по описа за 2025 година Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана въззивна жалба от А. Т. С. чрез пълномощника му адвокат С. Т. от ПлАК и частна жалба от „Кредисимо“ ЕАД, гр. София чрез пълномощника му юрисконсулт А. И..

Въззивната жалба от А. Т. С. е депозирана против решение № 219/19.09.2025 г. по гр.д. № 258/2025 г. по описа на РС Левски в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 491,14 евро /960,58 лв./ до 565,69 евро /1 106,39 лв./. Във въззивната жалба се излагат подробни доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението в обжалваната част, като несъобразено с направеното признание от страна на ответното дружество на факта на плащане на сумата от 1 106,39 лв. по кредита с молба от 19.06.2025 г. по делото в първата инстанция. В заключение се иска от въззивния съд да отмени постановеното решение в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло този иск, като присъди на 1 въззивника направените по делото разноски за двете инстанции. Представена е квитанция за внесена държавна такса по сметка на ПлОС в размер на 12,78 евро /25 лв./.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от „Кредисимо“ ЕАД, гр. София.

Частната жалба от „Кредисимо“ ЕАД, гр. София е депозирана против определение № 845/04.11.2025 г. по гр.д. № 258/2025 г. по описа на РС Левски, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на страната за изменение на решение № 219/19.09.2025 г. по делото в частта относно разноските, присъдени по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. в полза на адвокат Т.. Излагат се подробни доводи за липса на положени от адвоката усилия за защита на ищцата в първоинстанционното производство и сложност на делото, които да обосновават толкова висок размер на възнаграждението на адвоката. В заключение се иска от въззивния съд да отмени обжалваното определение и да измени решението в частта относно разноските като намали присъденото възнаграждение в полза на адвокат Т. до 122,71 евро /240 лв./. Представена е квитанция за внесена държавна такса по сметка на ПлОС в размер на 7,67 евро /15 лв./.

В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на частната жалба от адвокат С. Тасев, с който оспорва основателността й. Поддържа се, че при съобразяване на Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа възнаграждението му следва да е в значително по-висок размер от присъдения, както и на обстоятелството, че са уважени няколко съединени иска.

В о.с.з. въззивникът не явява, но чрез пълномощника си адвокат С. Т. от ПлАК поддържа подадените въззивна и частна жалба. Претендира заплащане на разноските по делото. Представя договор за правна помощ за въззивната инстанция.

Въззиваемата страна не се представлява по делото.

Плевенският окръжен съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбите, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:

По въззивната жалба:

2

Възивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 от ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

ЛРС е сезиран от ищеца А. Т. С. със следните обективно съединени искове: установителни искове с правно основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД против „Кредисимо“ ЕАД, гр. София и „Ай Тръст“ ЕООД, гр. София за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № 3915911/03.02.2024 г. с Кредисимо“ ЕАД, гр. София и договор за поръчителство от 03.02.2024 г. с „Ай Тръст“ ЕООД, гр. София и осъдителен иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД против „Кредисимо“ ЕАД, гр.

София за сумата от 1 106,39 лв., представляваща платена без правно основание парична сума по договорите за потребителски кредит и договора за поръчителство, надвишаваща чистата стойност на кредита.

В частично обжалваното решение ЛРС е приел, че исковете за нищожност на договорите за потребителски кредит и за поръчителство са допустими и основателни, а за да присъди сумата от 960,85 лв. като платена сума без правно основание по тези договори и да отхвърли иска за неоснователно обогатяване за разликата до предявения съдът е приел, че размерът на недължимо платената сума по договора е 960,85 лв., от която 154,98 лв. е недължимо платена за договорна лихва и 805,87 лв. недължимо платена за поръчителството.

Спори между страните във въззивното производство каква е реално платената сума по кредита между страните.

С оглед наличието на влязло в сила решение между страните по първоинстанционното производство, с което договорите за поръчителство и кредит са прогласени за нищожни въззивният съд намира, че при условията на чл. 23 от ЗПК всички платени на кредитодателя суми надвишаващи чистата стойност на кредита се явяват платени без правно основание. Безспорно се установява от представения договор за потребителски кредит, сключен между страните, че чистата стойност на кредита е 1 500 лв., поради което следва да бъдат съобразени доказателствата по делото, установяващи наличието на плащания по кредита над 2 460,85 лв. /1500 лв. + 960,85 лв./, тежестта за 3 представянето на които е върху въззивника, ищец в първата инстанция. В ИМ ищецът, въззивник в настоящото производство твърди, че е заплатил по кредита до датата на подаването й сумата от 2 606,39 лв. като е посочил размера на всяко от плащанията по кредита в периода 22.04.2024 г. – 09.07.2024 г., последното от които чрез рефинансиране. С ИМ е представено удостоверение от въззиваемото дружество, издадено на 29.04.2024 г., удостоверяващо заплащане на всички задължения по кредита за сумата от 1 500 лв.. С отговора на ИМ „Кредисимо“ ЕАД, гр. София, въззиваема страна в настоящото производство изразява становище за неоснователност на доказателственото искане на ищеца за предоставяне на справка за плащанията по договора, тъй като не оспорва размера на извършените плащания по договора и намира, че не следва да се събират доказателства за безспорни по делото факти. С проекто-доклада, обявен за окончателен по делото РС Левски е обявен за безспорни между страните и ненуждащи се от доказване на определени факти по делото, един от които че по банковата сметка на „Кредисимо“ ЕАД, гр. София е постъпила сумата от 1 106,39 лв., с която са погасени задължения по кредита, различни от главницата по кредита. С молбата за първото по делото заседание ответникът „Кредисимо“ ЕАД, гр.

София е изразил становище за неоснователност на предявения осъдителен иск, но не е направил възражения по проекто – доклада и няма доказателствени искания. При съобразяване в съвкупност на изявленията на страните по делото в първата инстанция и доклада по делото, въззивният съд приема за безспорно установено в първоинстанционното производство по делото, че от страна на въззивника е заплатена в полза на въззиваемото дружество сумата от 2 606,39 лв., с която е погасена чистата сума по кредита в размер на 1 500 лв., а останалата част от нея в размер на 1 106,39 лв. се явява недължимо платена въз основа на нищожния договор за потребителски кредит между страните, обезпечен с нищожния договор за поръчителство.

При тези правни изводи въззивният съд приема, че искът с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД е основателен и доказан и в частта, за разликата над 491,14 евро /960,58 лв./ до 565,69 евро /1 106,39 лв./, поради което неправилно е отхвърлен от първоинстанционния съд в тази му част.

Въззивната жалба е основателна и следва да бъде уважена, като обжалваното решение, в частта, в която предявения иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за разликата над 491,14 евро /960,58 лв./ до 565,69 4 евро /1 106,39 лв./ е отхвърлен следва да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно и вместо него бъде постановено друго, с което иска за тази сума бъде уважен, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на ИМ – 20.03.2025 г. до окончателното й заплащане.

По частната жалба:

Частната жалба се явява подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК при наличие на правен интерес за страната от обжалване на атакуваното определение, поради което е редовна и допустима.

В срока по чл. 248 от ГПК пълномощникът на „Кредисимо“ ЕАД, гр.

София е поискал от съд да измени решението по делото в частта относно разноските, присъдени по реда на чл. 38 от ЗАдв. в полза на адвокат С. Т. за адвокатско възнаграждение в размер на 513,31 лв. като ги намали на 240 лв..

Искането е обосновано с прекомерност на определеното адвокатско възнаграждение, липсата на фактическа и правна сложност на спора, искове, почиващи на едни и същи факти, едно проведено заседание по делото и липса на събирани други доказателства извън представените с ИМ.

За да остави без уважение молбата по реда на чл. 248 от ГПК ЛРС е препратил към мотивите на решението и е приел, че при определяне на възнаграждението по чл. 38 от ЗАдв. е съобразена фактическата и правна сложност на конкретния спор, която не е ниска, предмета на спора между страните, материалния интерес, приложимата значителна практика на СЕС и ВКС, която е изследвана и обстоятелството, че възнаграждение се дължи по всеки от исковете, които са съединени. Приел е възнаграждение в размер на 513,31 лв. по всеки от исковете съответства на положените процесуални усилия от пълномощника на ищеца по делото.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С оглед изхода на делото във въззивната инстанция не са налице основание за изменение на първоинстаннионното решение в частта относно разноските чрез намаляване на размера на адвокатското възнаграждение, определено в полза на адвокат Т. по реда на чл. 38 от ЗАдв. в размер на 513,31 лв. до 240 лв.. По делото са уважени два обективно съединени иска, първият от които с цена 1 500 лв., а вторият с цена 1 106,39 лв., който с оглед изхода на делото във въззивната инстанция е основателен изцяло. Като съобрази, че спорът по тези искове не се отличава с голяма правна и фактическа сложност и 5 в конкретния случай основателността на втория иск е в голяма степен резултат от уважаването на първия иск и действително от страна на ищеца не са положени по осъдителния иск процесуални усилия, различни от положените за защита по първия иск, приема, че макар да се присъжда адвокатско възнаграждение за защита по двата иска адекватно би било да се определи адвокатско възнаграждение по всеки от тях съобразно това обстоятелство. В първата инстанция е проведено едно о.с.з., в което адвокат Т. се е явил и е взел участие, като е изразил становище по отговора на ИМ, а по делото не са събирани допълнителни писмени доказателства извън представените с ИМ.

При съобразяване на всички тези обстоятелства в съвкупност въззивният съд приема, че адвокатско възнаграждение общо в размер на определената от първоинстанционния съд сума от 513,31 лв. отразява адекватно положените процесуални усилия от пълномощника на ищеца по делото в първата инстанция и по двата предявени и уважени иска, вкл. за тази част от осъдителния иск, която е предмет на въззивна проверка и определеното му възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв. не следва да бъде намалявано с оглед и на това обстоятелство, което се взема предвид от въззивния съд. С оглед изложените по-горе правни изводи въззивният съд намира, че частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение по реда на чл. 248 от ГПК потвърдено като правилно и законосъобразно.