Определение № 785 от 09.09.2022, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 785 гр. София, 08.09.2022 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в закрито заседание на осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Николай Джурковски

Членове:

Иванка Шкодрова

Петър Гунчев като разгледа докладваното от Петър Гунчев Въззивно частно наказателно дело № 20221000600944 по описа за 2022 година

Производството е по реда на ГЛАВА 22 от НПК.

С определение от 03.06.2022г. Софийски градски съд, НО, 35 с-в, по НЧД № 2021/2022г., е прекратил производството по делото и е оставил без разглеждане жалбата на М.Т., чрез защитника си адв. Д., срещу Постановление от 29.04.2022г. на Прокурор при Софийска градска прокуратура, с което е прекратено наказателното производство по ДП № 310/2013г. по описа на ГДНП - МВР, пр.пр. № 7924/13г. на СГП, водено срещу Т. за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4, вр. Чл. 26, ал. 1 от НК. Прието е в първоинстанционното определение, за жалбоподателката не е налице правен интерес да обжалва постановеното постановление, тъй като воденото срещу нея наказателно производство е прекратено на възможно най-благоприятното и оправдаващо я основание и й дава възможно най-пълната защита.

Срещу определението на СГС е постъпила жалба от М. Д. Т., чрез защитника му адв. Д.. В жалбата се твърди на първо място, че съдът няма правомощието да преценява наличието на „правен интерес“, а е задължен да се произнесе по подадената жалба, доколкото същата изхожда от оправомощено лице и е подадена в срок. Сочи се още, че след като законодателят е предвидил правото на жалба на лицето, е приел, че винаги е налице правен интерес от нейното подаване.

Излагат се доводи, че на практика съдът се е произнесъл по същество, доколкото изводът, че жалбоподателката е получила в пълен размер своята защита, не е по допустимост, а по същество, поради което на практика е налице противоречие между мотивите на определението и неговия диспозитив. Отделно от това се твърди, че диспозитивът на съдебния акт поставя под съмнение невинността на жалбоподателката и е в състояние да урони честта и доброто име на Т., като в същото време, текстовата 1 му част не съответства на цитираното законово основание. Поради това защитникът моли съда да отмени атакуваното определение и да върне делото на СДГС за произнасяне по същество по подадената жалба срещу постановлението на СГП.

Настоящият съдебен състав, след като се запозна с атакуваното определение и обсъди доводите и възраженията на страните, намери следното:

Жалбата е неоснователна.

Наказателното производство по ДП № 310/2013г. по описа на ГДНП - МВР, пр.пр.

№ 7924/13г. на СГП е водено срещу И. Ж. К. за престъпление по чл. 203, вр. Чл. 201 от НК и срещу М. Д. Т. и И. И. Д. за извършени престъпления по чл. 219, ал. 4, вр. Чл. 26, ал. 1 от НК. С атакуваното пред първоинстанционния съд постановление, наказателното производство е прекратено частично, що се отнася до обвиняемата Т., на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК, като изрично в диспозитива на постановлението е посочено от изготвилия го прокурор при СГП, че настъпилият за ощетеното юридическо лице резултат не е „в пряка каузална връзка с виновно и обществено опасно поведение на обвиняемата Т. и не съставлява престъпление“. Очевидна и ясна е обективираната воля на прокурора, че поведението на обвиняемата Т. е изяснено от фактическа страна и същото не осъществява състав на престъпление и не от него са произтекли вредите за банката, като подробността при изграждане на диспозитива води до допълнителна яснота относно мотивите на прокурора и не поставя под съмнение нито изводите, нито основанието, на което се прекратява производството. На даденото словесно описание отговаря в пълна степен и цитираното законово основание по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, в която разпоредба на закона една от възможните две хипотези е че „деянието не съставлява престъпление“. Ето защо не може да бъде споделено изразеното в жабата становище, че текстът на постановлението оставя неяснота относно възприетото от страна на прокурора и че същата поставя под съмнение невиновността на лицето и е в състояние да урони честта и доброто му име.

В този смисъл е и становището на прокурора, изложено подробно в съпроводителното писмо до първоинстанционния съд. В тази насока и този въззивен състав възприема становището на първоинстанционния съд, че атакуваното пред последния постановление, с възприетото и ясно за страните основание, дава максималната възможна защита за лицето, срещу което е водено наказателното производство и в найпълна степен оневинява поведението му.

С оглед възприетото дотук, следва да бъде споделен изводът, че за жалбоподателката не е налице правен интерес от обжалване акта на прокуратурата. Не може да се приеме доводът на защитата, че във всеки случай, при който има подадена 2 жалба в срок от страна на оправомощено лице, за съда е налице задължение да се произнесе, в разглеждания случай, да се произнесе, като съблюдава забраната за влошаване положението на обвиняемата. Въпреки че законодателят не е формирал изрично необходимостта и естеството на понятието „правен интерес“, същото се извежда и се търси във всеки един случай, за да може да бъде обусловена необходимостта и допустимостта от провеждане на определено производство. За да бъде допустимо едно наказателно производство, особено свързано с обжалване на постановен акт, следва да може от същото да могат да произтекат благоприятни последици за обжалващото лице, с оглед и забраната за reformatio in peius. В случай че такива благоприятни последици не могат да произтекат, в разглежданата хипотеза при липсата на формулиран правен спор относно прекратяването на наказателното производство срещу Т. и най-благоприятното основание за това, провеждането на производството е лишено от своето основание и се обезсмисля нуждата от съдебно произнасяне, което решава възникнал между страните спор. В тази насока следва да се посочи, че не случайно законодателят изрично е посочил две хипотези, в които, независимо от това, че лицето е получило благоприятен за себе си правен резултат, изрично е посочен правният му интерес да обжалва – разпоредбата на чл. 318, ал. 3 от НПК, свързана с възможността за обжалване на мотивите за оправдаването и разпоредбата на чл. 243 от НПК, свързана с атакуването и произнасянето за законосъобразността на постановлението за прекратяване на наказателното производство в частта относно основанието затова. В тези две хипотези лицето, срещу което е водено производството, е получило своя благоприятен краен резултат, но изрично се обуславя правото и интереса му от обжалване, с оглед мотивите на решаващия орган и отражението на възприетото върху честта и доброто име на лицето.

В останалите случаи за лицето липсва правен интерес от обжалване на оправдаващия го акт на съответния орган, който ръководи наказателното производство в съответната фаза, с оглед една страна невъзможността за постигане на по-благоприятен резултат, а от друга, с оглед липсата на правен спор между страните относно пълното оневиняване на лицето, срещу което до този момент е водено производството. Ето защо, независимо, че законодателят не е посочил изрично във всеки един конкретен случай, че следва да се търси правен интерес от обжалването на един постановен акт, както логиката на закона, така и систематичното тълкуване на разпоредбите му, налагат извода, че такъв следва да се търси, свързан с възможността на лицето да получи поблагоприятен за себе си /във формално правен или морален аспект/ резултат за себе си в сравнение с получения от постановения прокурорски или съдебен акт. В противен случай производството е лишено от своето основание и обезсмисля принципа на съдено произнасяне, което във всеки случай е обвързано от релевиран между страните фактически или правен спор. Пренесени на плоскостта на настоящия предмет на делото, с оглед че безспорно е налице прекратяване на воденото срещу Т. наказателно 3 производство, за същата би бил налице интерес от обжалването, в случай че прокурорът бе приел, че обвинението срещу нея не е доказано в достатъчната степен, че да подлежи на съдебно разглеждане, на което съответства основанието по чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК. Тогава безспорно за същата е налице съществена причина да иска своето пълно оневиняване и изменение на възприетото от страна на прокуратурата основание. В конкретната хипотеза обаче, отново следва да се посочи, че прокуратурата е възприела, че деятелността на Т. е изяснена в достатъчна степен и същата не покрива състав на престъпление, на което съответства и най-оневиняващото я основание по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Следователно, няма и как да бъде осъществено правомощието на съда по чл. 243, ал. 6, т. 2 и да измени основанието, доколкото същото е възможно най-оневинителното. Впрочем, от страна на защитата, с първоначалната жалба от съда не се иска осъществяване нито на едно от възможните му правомощия по посочената разпоредба, а изменение на постановлението с допълване на диспозитива в неговата словесна част, което на практика е извън правомощията на съда, описани в чл. 243, ал. 6 от НПК, а и е ненужно, с оглед възприетото по горе че волята на прокуратурата в тази насока е ясна и конкретна. Ето защо е очевидна логиката на законодателя, че не допуска провеждане на производство, при което липсва правен спор и при което и теоретично има едно единствено възможно решение – потвърждаване на постановеното от страна на прокуратурата постановление, за което не се и твърди, че незаконосъобразно. Очевидно е, че допускането на обжалване на акт, за който не се твърди, че е незаконосъобразен нито по отношение на резултата му, нито по отношение на релевираното основание, няма как да бъде мотивирано единствено с твърдението, че в принципен план обвиняемият има право да обжалва прокурорския акт по чл. 243, ал. 1 от НПК.

Не може да бъде споделен и доводът на защитата, относно твърдяната вътрешна противоречивост на обжалваното определение и твърдението, че на практика става въпрос за мотиви на произнасяне по същество и противоречие на диспозитива му с изложените мотиви. По никакъв начин не може да се приеме, че съдът е изложил каквито и да било доводи по същество, независимо от посоченото, че съдът е разгледал доводите и възраженията на жалбоподателя, както и доказателствата по делото. За да прецени, че прокурорският акт дава максимално възможната защита на лицето, срещу което се води наказателното производство, първоинстанционният съд се е ръководил единствено от процесуалните възможности на страните и на съда. За да се приеме, че има произнасяне по същество, съдът следва да формира изводи относно осъществилата се фактическа обстановка и за това дали както възприетия краен извод, така и релевираното основание отговарят на фактите и отразяват правилно изискванията на материалния закон. В атакувания съдебен акт няма такива изложени съображения.

Същият се е произнесъл единствено относно процесуалната допустимост на подадената жалба с оглед принципното положение, че възприетото от страна на 4 прокуратурата основание безспорно дава възможно най-голямата защита на лицето.

Ето защо и тези доводи за незаконосъобразност на атакувания акт не могат да бъдат споделени.

Поради изложеното, правилно и законосъобразно жалбата на защитата на обвиняемата М.Т. е оставена без разглеждане от страна на първоинстанционния съд и е прекратено образуваното въз основа на нея частно наказателно производство.

Следователно, атакуваното определение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, с оглед съвпадението на правните изводи на първоинстанционния съд с тези на въззивната инстанция.

Водим от горното, СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение от 03.06.2022г. на Софийски градски съд, НО, 35 с-в, постановено по НЧД № 2021/2022г., с което е прекратил производството по делото и е оставил без разглеждане жалбата на М.Т., чрез защитника си адв. Д., срещу Постановление от 29.04.2022г. на Прокурор при Софийска градска прокуратура, с което е прекратено наказателното производство по ДП № 310/2013г. по описа на ГДНП - МВР, пр.пр. № 7924/13г. на СГП, водено срещу Т. за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4, вр. Чл. 26, ал. 1 от НК.