Решение № 11031 от 07.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11031 гр. София, 07.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Г. СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от Г. СТОЕВ Гражданско дело № 20231110170151 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявен е отрицателен установителен иск от Г. Б. К. срещу ДРУЖЕСТВО, за прогласяване за нищожността на Договор за паричен заем Standart № 5816112, сключен на 29.04.2022 г.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за паричен заем Standart № 5816112/29.04.2022 г., по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 2300 лева, който следвало да върне на 22 вноски, всяка с размер 181.68 лева. Общата сума, дължима по кредита, е 3996.96 лева. Твърди, че за изчисляване на тази сума са използвани уговорената в чл. 1, ал. 3 такса за експресно разглеждане на документи, както и уговорените в чл. 3, ал.

1, т. 1, 5 и 8 размери на ГЛП и ГПР, които клаузи противоречали на закона и на добрите нрави. Твърди, че съгласно чл. 3, ал. 1, т. 8 от договора ГПР е в размер на 49.36%, който бил немотивирано висок и противоречал на добрите нрави. Сочи, че противно на закона, ГПР бил посочен само като абсолютна величина, без да се вземели предвид разходите по кредита, с които се оскъпявал. Това водело до неспазване на изискването в чл. 10, ал. 1 ЗПК, което от своя страна правело договора за кредит недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Във връзка с това, че в ГПР следвало да бъдат описани всички разходи, ищецът цитира практика на българските и европейския съдилища. Сочи, че съгласно чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК в ГПР слевало да бъде включена и неустойката за предоставяне на обезпечение, уговорена в чл. 10 от договора. Ищецът твърди, че добавяйки неустойката към ГПР, можело да се направи извод, че ще надхвърли допустимия размер от 50%.

Ищецът твърди, че уговореният фиксиран лихвен процент в размер на 40.32% бил 1 немотивирано висок и противоречащ на добрите нрави, на справедливостта и добросъвестността. Липсвала еквивалентност на престациите, тъй като от едната страна стоял потребител, а от друга страна кредитодател, за когото ГЛП бил възнаграждение, определен едностранно от него, без възможност кредитополучателят да влияе върху него.

Сочи, че съгласно съдебната практика, когато възнаградителната лихва надвишавала два или три пъти размера на законната лихва, в зависимост от това дали се касаело за обезпечен или необезпечен кредит, противоречала на добрите нрави и затова била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Твърди, че ГЛП надвишавало с 4 пъти размера на законната лихва.

В условията на евентуалност ищецът моли да се прогласи за нищожна, първо, клаузата на чл. 1 ал. 3 от договора, тъй като била неравноправна клауза по смисъла на чл.

143 ЗЗП и противоречала на закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Начислената такса представлявала такса, свързана с усвояването и управлението на заема, което било в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК; второ, клаузата за неустойка, тъй като съгласно договора за кредит, ако кредитополучателят не предоставел обезпечение в 3дневен срок от сключването му или предоставеното не отговаряло на условията по договора, то се начислявала неустойка в размер на 843.26 лева. Твърди, че съгласно завишените изисквания към евентуално предоставеното обезпечение, ставало ясно, че начисляването на неустойката било неизбежно. Също така имало противоречие с чл. 92 ЗЗД, тъй като тя противоречала на на функциите и целите на неустоечната клауза. Ищецът посочва, че неустойката надвишавала 35% от общия размер на отпуснатия заем; трето, клаузата на чл. 13 от договора, тъй като била неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 и 20 ЗЗП. Не позволявала на кредитополучателя предварително да прецени икономическите последици, като на практика прехвърляла риска от промяната на курса лев/евро върху него, което правело отношенията на страните неравновесни. Моли да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който заявява, че оспорва изцяло предявените искове по размер и основание. Твърди, че исковата молба е нередовна, тъй като имало разминаване между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и че исковата молба била подписана от процесуалния представител, а не от самата страна. Сочи, че неправилно ищецът е посочил като представляващ ответника С. П., а не Изпълнителния директор К. И. К., който в действителност представлявал дружеството пред трети лица. Отправя възражение срещу твърденията на ищеца, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В този смисъл посочва, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не предвиждало в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а само да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Посочва, че в случая е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1 към ЗПК, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и 2 сроковете по договора, което така или иначе е уговорено в договора за кредит. Твърди, че не е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК, както и че не превишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ответникът посочва, че с получаването на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) ищецът е бил информиран за размера на възнаградителната лихва и е може да прецени дали да встъпва в тези договорни отношения. Заявява, че дори възнаградителната лихва да се счете за нищожна, това не влече нищожност на целия договор. Ответникът твърди относно таксата експресно разглеждане, че нейното заплащане може да не възникне съобразно преценка на заемодателя/заемополучателя, тъй като се отнася до услуга, предхождаща възникването на заемното правоотношение, а и заемополучателят доброволно е избрал дали да се възползва от нея. Ответникът твърди относно процесната неустойка, че е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемополучателя за представяне в срок на обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Заявява, че ако заемополучателят добросъвестно е бил изпълнил поетото договорно задължение и е бил предоставил такава гаранция, то кредиторът е щял да събере вземането си и е нямало да търпи посочените по-горе вреди. Ответникът твърди, че дори размерът на неустойката да е прекомерен, това не я правело нищожна. Посочва, че ищецът е имал право да се откаже от договора в 14-дневен срок, както и че волята на страните в договора е изразена ясно и недвусмислено при сключването му и то при индивидуални уговорки между страните.

Заявява, че според него ищецът е материално затруднено лице във връзка с претендирания хонорар с оглед на това, че бил едноличен собственик на ФИРМА ЕИК ******* и реализира доходи. Посочва, че според него е налице вероятна злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК поради големия брой заведени искови претенции срещу ответното дружество и други кредитни институции за нищожност на договори за кредит и/или клаузи по тях. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото действителността на договора за предоставяне на Договор за паричен заем Standart № 5816112, сключен на 29.04.2022 г. Правна квалификация на претенцията е чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, че процесният договор е валидно сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК, както че и клаузите отговарят на изискванията на ЗПК и по-конкретно на начина и методиката на определяне на размера на ГРП, индивидуално договаряне на клаузите, т.е. че процесният договор не съдържа неравноправни клаузи, наличието на които обуславя недействителността на договора.

Настоящият съдебен състав с доклада по делото е отделил за безспорно и 3 ненуждаещо се от доказване, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен Договор за паричен заем Standart № 5816112, сключен на 29.04.2022 г.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

По отношение на чл.5 - клаузата представлява неустойка, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява неустойка, платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че така 4 уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно.