Решение № 52 от 20.01.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 52 гр. ***********, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Антония Сл. Бузова като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20245640101315 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.422 ал.1, вр. чл.415 ал.1 т.1 ГПК, вр. чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, вр. чл.23 ЗПК от П. Я. Д., ЕГН **********, с адрес:

***************************************************, съдебен адрес:

****************************, адв. П. П. от АК - Хасково, против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н. П. П. - управител. За претендираните суми е издадена заповед № 2552 от 22.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 843 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд.

Ищцата твърди, че на ************ г. в *********** сключила с ответното дружество Договор за паричен заем ***********, по силата на който заемодателят „СИТИ КЕШ" ООД й предоставил заем в размер на 700,00 лева. Параметрите на отпуснатия заем били посочени в чл. 3 от договора и били следните: 1. Размер на заемната сума: 700,00 лева;

2. Размер на погасителна вноска: 1 х 23,36 лв. и 5 х 154,32 лв.; 3. Ден на плащане: понеделник; 4. Вид вноска: месечна; 5. ГПР: 48.27 %; 6. Брой вноски: 6; 7. Фиксиран лихвен процент: 40.05 %; 8. Дата на първо плащане: 24.01.2022 г.; 9. Обезпечение: Поръчител или банкова гаранция; 10. Дата на последно плащане: 23.06.2022 г.; 11. Такса за усвояване: 0 лв.;

12. Обща сума за плащане: 794,96 лева. Въпреки че в чл. 3, т. 12 от договора за заем било посочено, че общата сума за плащане е в размер на 794,96 лева, ищцата установила, че сумата, която трябва да заплати за погасяване на задълженията си по този договор била в размер на 1278,00 лева за неизпълнение на задължението по чл. 5 от договора за заем в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечения в съответствие с чл. 5, ал. 1.

Размерът на неустойката във всяка от погасителните вноски бил посочен в колона 6-та от погасителния план - 1 вноска по 189,64 лева и 5 вноски по 58,68 лева.

Според ищцата, неустойката била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както и на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като уреждащата я клауза 1 представлявала неравноправна такава, която задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

В случая в чл. 5 от договора формално била уговорена неустойка за неизпълнение и задължение към ответника, но фактически се дължала не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора. Това било така, доколкото за да възникне вземането за неустойка, договорът предвиждал редица условия, които били кумулативно дадени и следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което било обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът дал възможност на насрещната страна в едва три дневен срок да му предостави поръчители, всеки от които да отговаря на определени условия. Налагането на толкова къс срок въобще препятствал всички възможности на длъжника да реализира и изпълни условията. Той обективно бил в затруднение дори да направи опит да потърси двама поръчители, още по- малко да намери такива, които да отговарят на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждали на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Алтернативната опция за обезпечение също поставяла мъчно преодолими пречки пред заемателя. Налагал се извода, че и двете опции по чл. 5 от договора всъщност не давали възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като били трудно изпълними. Така във всички случаи вземането за неустойка щяло да възникне в сферата на кредитора. Тя за това и била уговорена и като сигурна част от дълга като следвало да се заплаща разсрочено на равни части с всяка погасителна вноска. При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка, както и предвид размера й съпоставен спрямо главницата, неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръщала само в средство за обогатяване на кредитора.

Неустойката била нищожна и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да възникне правото на неустойка, уговорката за дължимостта й не трябвало да противоречи на императивни правни норми на закона и на добрите нрави. Основното задължение на заемателя по договора за паричен заем било да върне на падежа заемната сума ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответствало на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението на предоставения заем. С клаузата на чл. 5 от процесния договор обаче била предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главно задължение на заемателя, а именно да върне заемната сума на падежа, а на задължението в три дневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит било да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заемната сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение заемодателят имал право да прецени дали въобще да сключи договора за заем като тази преценка следвало да предхожда сключването на договора. Фактът, че договорът за кредит се сключва без да бъде предоставено нужното според кредитора обезпечение потвърждава тезата на ищцата, че сумата формално наречена неустойка е всъщност скрита възнаградителна лихва. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело №1/2009г. на ОСТК така уговорената неустойка излизала извън предадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции, тъй като същата при пораждане на задължението била уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване. Уговорена била компесаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното като начинът, по който била уговорена сочел, че заемателят всякога ще дължи неустойка и то в прекомерен размер спрямо заемната сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение, а именно да върне на падежа главница в едно с възнаградителната лихва.

Следователно дори интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен той в срок да получава главницата и възнаградителната лихва, той щял да има право да получи и 2 допълнително неустойка, която не била свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора. Обезпечението в случая имало цел различна от тази на неустойката. Ако тя обезщетявала вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му форми защитавало кредитора срещу неизпълнението и подготвяло неговото изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпвала вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда с клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредитора щял да се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служело за общо обезпечение с оглед правилото на чл.133 ЗЗД. Ето защо, ищцата намира уговорката между страните за плащане на неустойка, тъй като тя не преследвала заложените й функции, за нищожна като противоречаща на добрите нрави.

Клаузата на чл. 5 от процесния договор била и неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, поради което била нищожна и на основание чл. 146, ал.1 ЗЗД, тъй като била уговорена във вреда на потребителя и целяла единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане на неустойка, като по този начин оскъпявала цената на заема. Този извод се подкрепял от обстоятелството, че било изначално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски като се разсрочи изпълнението й. Поради това следвало да се приеме, че уговорената неустойка не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и водела до значително наравноправие междy правата и задълженията на заемателя и заемодателя. Налице била и неравноправност по чл.143, т. 5 ЗЗП, според която разпоредба била неравноправна клаузата, която задължава потребителят при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Същата била уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, уреждащ максималния размер на ГПР, поради което и на основание чл.21 ЗПК била нищожна и заплащане по нея не се дължало. След като това е така, то договорът за заем противоречал на част от императивните разпоредби на ЗПК. В случая следвало да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК. В договора трябвало да се посочи размерът на лихвения процент като в конкретната хипотеза в този процент трябвало да е включена и неустойката, която като неустойка била нищожна, а реално - сигурна печалба за кредитора. Следователно фиксираният лихвен процент нямало да бъде 40.05%, а следвало да е по-голямо число, ако в него участва и вземането от 483,04 лв. формално уговорено като неустойка. Нарушен бил чл.11 ал.1 т.9 ЗПК, тъй като не бил посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това доколкото лихвата била част от ГПР следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следвало да участва и сумата от 483,04 лв., изразена като процент. Това не било сторено, поради което бил нарушен чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. По този начин не ставало ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва /чл.19 ал.4 ЗПК/. Това допълнително оскъпяване по договора представлявало конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Тези съждения съвпадали и с възприетото в Решение от 21.03.2024 г. по дело № С-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което имало задължителен характер за всички съдилища и учреждения - чл. 633 ГПК.

Процесният договор за заем попадал в обсега на ЗПК, поради което трябвало да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11 ал.1 ЗПК ясно посочвала какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона досежно съдържанието на договора били императивни и нарушението им влечало нищожност на сключения договор. В случая има нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба. Така, доколкото били налице нарушения на чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК целият договор за заем следвало да бъде приет за недействителен на основание чл.22 ЗПК.

Последиците от тази недействителност били посочени в чл.23 ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата 3 стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Посочено е още в исковата молба, че в изпълнение на договора за потребителски кредит ***********/************ г. ищцата заплатила на ответника сумата от 1278,00 лева.

Поради недействителността на договора за заем възникнало задължение за връщане само на чистата сума, която тя била получила по него в размер на 700,00 лева., а не на лихва и други разходи. Следователно разликата между заплатената сума от 1278,00 лв. до дължимата от 700,00 лв. /в размер на 578,00 лв./ била платена при начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане от ответника на основание чл.55 ал.1 предл.l ЗЗД.

С тези мотиви се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните съществуването на вземането на ищцата спрямо ответника, по издадената заповед № 2552 от 22.01.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 843 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд, а именно на сумата от 94,96 лева, представляваща недължимо платена договорна лихва /без основание/ по чл.3 от договор за паричен заем ***********/************ г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в размер на 25,00 лв. за държавна такса.