Решение № 72 от 02.03.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 72 гр. Пловдив, 02.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно търговско дело № 20255001000655 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх.

№27838/06.08.2025 г., подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:

Живот и Здраве“АД, чрез юрк. А. С., срещу Решение №314/04.07.2025 г., постановено по търг.д. №649/2023 г. на ОС – Пловдив, изцяло в неговата осъдителна част, с която предявените от Р. Й. А. и И. Х. А. искове по чл.432, ал.1 т КЗ, са частично уважени, като е осъден жалбоподателят да заплати на всеки от тях застрахователно обезщетение в размер от по 200 000 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва за периода от 17.07.2023 г. до окончателното плащане, за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на техния син Х. И.ов А., настъпила в резултат от ПТП на 07.07.2023 г., причинено по вина на К.П. Х., като водач на товарна композиция от товарен автомобил „Ивеко“ с рег.№....., с прикачено към него ремарке „Шмитц“ с рег.№...., застрахована при „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“АД със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица

№

BG/30/122002070489/13.07.2022 г. със срок на валидност от 08.10.2022 г. до 07.10.2023 г.

Релевирани са оплаквания за нарушения на материалния закон - чл.52 от ЗЗД, чрез определяне на несправедливо завишен размер на размер на присъденото обезщетение, както и противоречие със събраните по делото доказателства и колизия с тълкувателната практика.

Присъждането на обезщетение в размер на по 200 000 лв. за всеки от ищците, без да е отчетено вече платеното извънсъдебно на всеки от тях обезщетение в размер от по 100 000 1 лв. на всеки от тях, не съответства на обема и интензитета на търпените от тях вреди. По тези съображения се настоява за отмяна на решението в осъдителната му част, като незаконосъобразно – както в частта му по главния иск, така и в частта по акцесорната претенция за присъждане на лихва.

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията за редовност, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Препис от въззивната жалба е връчен на насрещните страни чрез общия им процесуален представител, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№33518/29.09.2025 г., подаден от Р. Й. А. и И. Х. А., двамата чрез адв. П. К., надлежно упълномощена за всички инстанции. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба. Видно от въззивната жалба, не се спори по основателността на исковете, а само по техния размер. Оплакването, че първостепенният съд не е отчел извършеното извънсъдебно плащане от застрахователното дружество в размер на по 100 000 лв. за всеки от ищците, е неоснователно. Възражението за извършено извънсъдебно плащане не е въведено своевременно в производството – същото е наведено за пръв път едва с въззивната жалба, като са изложени твърдения за извършено плащане. Налице е преклузия по отношение на представените с въззивната жалба доказателства за извършени банкови преводи от 23.02.2024 г. В случай, че плащането е извършено на посочената дата, ответникът е имал възможност да ги представи своевременно пред първостепенния съд, като в жалбата не се сочат обстоятелства, които да обосновават представянето им пред въззивния съд на осн. Чл.266, ал.2 от ГПК. Наред с възраженията за преклузия за приемането на представените с въззивната жалба доказателства, се твърди, че ищците не са запознати с извършеното извънсъдебно плащане, като получателят на плащането е лицето Ц. Х. С., което не е ясно в какво качество е получил плащането. Сочи се, че срещу лицето Ц. С. се водят както дисциплинарни, така и наказателни производства за евентуално извършени от него неправомерни действия и тежки нарушения. В хода на тези производства е установено, че лицето Ц. С. е получавал суми от застрахователя по пълномощни, които не са подписвани от пострадали от ПТП лица, и изплатените на това лице суми никога не са достигали до тях.

Сочи се, че с въззивната жалба не са изложени аргументи, обосноваващи оплакването за несправедливо завишаване на размера на обезщетението, като се поддържа, че при определяне на размера на обезщетението съдът е извършил задълбочено изследване на общите и специфичните за конкретния спор релевантни факти, съобразил е общественоикономическите условия, както и интензивността и продължителността на конкретните претърпени от ищците вреди, съобразена е и практиката на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД. Неправилно ответникът твърди, че следва да му бъдат присъдени разноски, като се релевира възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Заявява се претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. Настоява се за оставяне на въззивната жалба без уважение, като неоснователна.

2

В производството е съединена за разглеждане по реда на чл.274 и сл. от ГПК и Частна жалба вх.№34804/09.10.2025 г., подадена от адвокат П. К., в качеството на процесуален представител на ищците Р. Й. А. и И. Х. А., против Определение №1353/24.09.2025 г. по т.д.

№649/2023 г. на ОС – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на процесуалния представител на ищците за изменение на решението в частта му за разноските, като присъденото му по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство на ищците в първоинстанционното производство в общ размер от 15 600 лв. с ДДС за двамата ищци, като същото да бъде завишено със сумата от още 14 760 лв. – до размера от 30 360 лв. с ДДС общо за двамата ищци. Релевирани са оплаквания, че съдът неправилно е изчислил размера на адвокатското възнаграждение – съдът не е съобразил разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1, съобразно която следва да се присъди адвокатско възнаграждение отделно за всеки от предявените искове, пропорционално на уважената част.

Дори да се приеме, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. съдът може да определи адвокатското възнаграждение под минималния размер, определен в Наредба №1, то намаляването следва да е в разумни граници, а не в пъти по-ниски размери, и то без да има реални и обективни критерии за това.

Дори да се приеме, че съобразно решението на СЕС по дело С-438/2022 г. съдът не е обвързан с фиксираните с Наредба №1 минимални размери на адвокатското възнаграждение, няма пречка съдът да ги съобрази като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатското възнаграждение, като се сочи съдебна практика на ВКС в този смисъл. Сочи се, че самото съединяване на двата иска в едно производство сочи на завишена правна и фактическа сложност, като присъдената сума не съответства нито на фактическата, нито на правната сложност на спора. Счита, че подходът на съда прилага неравно третиране на адвокатския труд на адвоката, чието възнаграждение е заплатено по договор, и този на адвоката, предоставил безплатна правна помощ, като този подход би довел до нежелание на адвокатите да оказват безплатна правна помощ на материално затруднени лица, с което ще бъде накърнено правото им на компетентна правна помощ. В производството не е било направено възражение от ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение и искане за прилагане на решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., поради което съдът не е имал основание да определя по-нисък размер на адвокатското възнаграждение от този, предвиден с Наредба №1/09.07.2004 г. Настоява за отмяна на обжалваното определение, и допускане на исканото увеличение на размера на адвокатското възнаграждение за първоинстанционното производство, присъдено в полза на адв. К..

Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, против подлежат на обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК, в срок е приведена в съответствие с изискванията на чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна, която в срока по чл.276, ал.1 от ГПК не се е възползвала от възможността да депозира отговор на частната жалба.

3

При извършване на служебна проверка на основание чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваният съдебен акт е постановено от съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма, и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен по предявен иск от и срещу процесуално легитимирани страни, след депозирана извънсъдебна застрахователна претенция пред застрахователя по реда на чл. 380 от КЗ, поради което е допустим съдебен акт в обжалваната част.

По правилността на обжалвания съдебен акт съдът се произнася в границите на релевираните с въззивната жалба оплаквания.

С въззивната жалба не се оспорва наличието на основание за ангажиране на отговорността на ответното застрахователно дружество за претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на техния син Х. И.ов А., настъпила в резултат от ПТП на 07.07.2023 г., по вина на К.П. Х., в качеството на водач на застрахован при ответника товарен автомобил „Ивеко“ с рег.№..... с прикачено към него ремарке „Шмитц“ с рег.№...., с валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с покритие към датата на ПТП – не се спори по факта на настъпване на застрахователното събитие – ПТП на 07.07.2023 г., не се оспорва вината на водача на застрахования товарен автомобил, наличието на валидно застрахователно правоотношение, настъпилия вредоносен резултат /смъртта на сина на ищците/ в пряка причинна връзка с осъщественото ПТП, механизма на настъпването му, както и факта на претърпени от ищците неимуществени вреди от смъртта на пострадалия.

В хода на първоинстанционното производство е постановена и Присъда №20/06.03.2024 г. по НОХД №89/2024 г. на ОС – Пловдив, влязла в сила на 31.10.2024 г., с която К.П. Х. е признат за виновен в това, че на 07.07.2023 г. на път II 56 км.90+800 /източно обходния път на гр. Пловдив/, обл. Пловдив, при управление на МПС – влекач „Ивеко“ с рег.№..... с прикачено към него полу-ремарке „Шмитц СКО 24“ с рег.№...., е нарушил правилата за движение по пътищата, и по непредпазливост е причинил смъртта на Х. И.ов А.. Така постановената и влязла в сила присъда, на осн. Чл.300 от ГПК има задължителна сила за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

С отговора на исковата молба, в срока по чл.131 от ГПК, ответникът е релевирал възражение с правно основание чл.51, ал.2 от ЗЗД, за принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, което е отхвърлено като неоснователно от първостепенния съд.

Срещу тази част от първоинстанционния съдебен акт липсват оплаквания във въззивната жалба, поради което това релевирано от ответника възражение е извън обхвата на въззивната проверка.

С въззивната жалба ответникът е релевирал възражение, за извършено от него плащане в хода на процеса пред първостепенния съд – на 23.02.2024 г., на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер от по 100 000 лв. на всеки от ищците. Видно от 4 материалите по делото, твърдяното правопогасяващо основание е настъпило след депозиране на допълнителната искова молба от ищците, и преди изтичането на срока за допълнителен отговор на ответника по делото, който е изтекъл на 21.03.2024 г. Видно от депозирания Допълнителен отговор на допълнителната искова молба вх.№9730/18.03.2024 г.

/на л.75 от делото на ПОС/, ответникът не е направил правопогасяващото възражение за настъпило плащане на застрахователно обезщетение в размер на по 100 000 лв. на всеки от ищците. С доклада по делото, изготвен с Определение №1577/11.12.2024 г. /на л.114 от делото на ПОС/, съдът е дал на ответника надлежни указания, че носи доказателствената тежест да установи, че е погасил задължението. Определението, с което е и насрочено делото за разглеждане в о.с.з. на 30.01.2025 г., е връчено на ответника на 06.01.2025 г.