Решение № 403 от 30.10.2023, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 403 гр. Перник, 27.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

Борислава П. Борисова-Здравкова при участието на секретаря ЗЛАТКА М. С. като разгледа докладваното от Борислава П. Борисова-Здравкова Въззивно гражданско дело № 20231700500573 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 647/22.06.2023 г., постановено по гр.д. № 3727 по описа за 2022 г. на Районен съд - Перник са отхвърлени изцяло като неоснователни предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез юрк. Г. Г. срещу И. П. М., ЕГН **********, Д. Н.

Д., ЕГН **********, и Д. Г. С., ЕГН **********, субективно и обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че в полза на „Профи Кредит България“ ЕООД съществува изискуемо вземане спрямо И. П. М., Д. Н. Д. и Д. Г. С. при условията на разделна отговорност по ½ ид.ч. за наследниците на Н. М. – И. М. и Д. Д., и за цялото задължение – солидарният длъжник Д. С., за сумите: 710,30 лв. – неплатена главница по Договор за потребителски кредит № *********., 343,78 лв. – неплатено договорно възнаграждение за периода от 15.01.2019 г. до 15.12.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.03.2022 г., до окончателното изплащане на сумата, както и осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 307,37 лв. – неплатена част от възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ведно със законната лихва от депозиране на заявлението.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, е осъдено да заплати на Д. Н. Д., ЕГН **********, сумата в размер на 400,00 лв. – адвокатско възнаграждение в исковото производство.

В законоустановения срок по чл. 259 от ГПК е депозирана въззивна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД чрез пълномощника му юрк. П. срещу решението на Районен съд – 1

Перник по установителните искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в частта за сумата 441,08 лв. – неплатена главница по Договор за потребителски кредит № *********., и сумата 343,78 лв. – неплатено договорно възнаграждение за периода от 15.01.2019 г. до 15.12.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.03.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

Твърди се, че неправилно районният съд е приел, че уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, във връзка с което се излагат подробни съображения в жалбата. Навеждат се доводи, че към процесния период размерът на законната лихва е бил 10 %, а петкратния й размер 50 %, поради което уговорената възнаградителна лихва в размер на 41,17% и ГПР 49,90% не е в нарушение на законовото изискване и на добрите нрави. Счита, че съдебната практика, касаеща нищожност на възнаградителната лихва, надхвърляща трикратния размер на законната лихва, е релевантна преди приемането на чл.

19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, поради което е неотносима към настоящия договор за кредит.

Предвид действителността на договорното правоотношение и клаузата за възнаградителна лихва, ответниците И. М. и Д. Д. като наследници на починалия длъжник и Д. С. в качеството на солидарен длъжник дължат главница в размер на 441,08 лв. и възнаградителна лихва в размер на 343,78 лв., ведно със законната лихва върху тях от подаване на заявлението до окончателното плащане на вземането. Предвид изложеното се моли да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваните му части и да бъде постановено ново, с което предявените устнаовителни искове да бъдат уважени за сумата 441,08 лв. – главница, и сумата 343,78 лв. – възнаградитлена лихва, ведно със законната лихва от входиране на заявлението до окончателното им изплащане . Прави се искане за присъждане на сторените разноски по делото.

В частта, в която установителният иск е отхвърлен за сумата над 441,08 лв. до 710,30 лв. – неплатена главница по Договор за потребителски кредит № *********., ведно със законната лихва върху нея от подаване на заявлението до плащането й, както и в частта, в която е отхвърлен осъдителният иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане н а сумата от 307,37 лв. – неплатена част от възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ведно със законната лихва от депозиране на заявлението, решението е влязло в сила като необжалвано.

С въззивната жалба не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна Д. Н.

Д. чрез пълномощника адв. Б., с който оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че решението на ПРС е правилно, законосъобразно и обосновано, а въззивната жалба е неоснователна. Моли се решението да бъде потвърдено и да му бъдат присъдени разноските за производството.

Останалите въззиваеми страни не са депозирали отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

При извършената служебна проверка по валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269 ГПК съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност. Решението е допустимо в обжалваните части, като относно правилността му въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбите.

Въззивният съд изцяло споделя мотивите на районния съд като от фактическа и правна страна приема следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени субективно и обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 430 ТЗ, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 2

ЗЗД и осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

Безспорно е, което се установява и от приложените по делото договор за потребителски кредит № 3026062543, неразделна част от който са ОУ на „Профи кредит“ ЕООД към ДПК и погасителен план, че „Профи кредит“ ЕООД и Н. Г. М. са постигнали съгласие ищецът да предостави на ответника кредит в размер на 900,00 лв., подлежащ на връщане за срок от 36 месечни погасителни вноски, всяка от по 43,92 лв. с общ размер на всички плащания 1581,12 лв. при лихвен процент по заема от 41,17 %, и ГПР от 49,90 %., както и съгласие за закупуване на пакет от допълнителни услуги при възнаграждение 461,52 лв., размера на вноската по който е 12,82 лв., с което общото задължение по договора е в размер на 2042,64 лв., а размера на месечната вноска 56,74 лв. Като солидарен длъжник за задълженията, произтичащи от договора, се е подписала Д. Г. С..

По делото са представени Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, Допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити и искане за отпускане на потребителски кредити.

От съдържанието на сключения договор съдът прави извод, че отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, поради което приема, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на Н. Г. М. сумата 900,00 лв. със задължение за връщането й на 36 месечни вноски.

От приложеното удостоверение за наследници се установява, че Н. Г. М. е починал на 07.01.2019 г. като е оставил наследници по закон: И. М. – съпруга, и Д. Д. – дъщеря.

С оглед изложеното, правилно районният съд е приел, че по силата на наследственото правоприемство между Н. М. и отв. И. М. – съпруга, и Д. Д. – дъщеря, на основание чл. 5, ал. 1, вр. чл. 9, ал. 1 ЗН същите отговарят за ½ част от задълженията по процесния кредит, а отговорността на ответника Д. С. произтича от уговорената клауза за солидарна отговорност – за цялото задължение.

Не се спори, а и от доказателствата по делото се установява, че ищецът е предоставил на кредитополучателя заетата сума.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на районния съд относно недействителността на клаузата, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва в размер на 41,17 % и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. За пълнота във връзка с оплакването във въззивната жалба, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, съдът намира следното:

С ъ гл а с н о чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят по договор за заем дължи на заемодателя възнаградителна лихва, в случай че такава е уговорена. Към момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва представлява граждански плод и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира 3 заемателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката (Решение 906/ 2004 г. по гр. д. 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр. д. 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015 г. по ч. гр. д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В случая към момента на сключване на договора законната лихва е в размер на 10 %, който размер уговорената възнаградителна лихва надхвърля четири пъти. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищцата.

Неоснователни са доводите, направени във въззивната жалба, че след изменението на ЗПК в сила от 23.07.2014 г., с което е въведен максимален размер на ГПР, който не може да бъде повече от пет пъти законната лихва, постановената преди това съдебна практика е ирелевантна. Цитираната съдебна практика касае принципа за добросъвестността, който не е дерогиран от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е приложим към процесния случай.

Предвид недължимостта на възнаграждение по договор за закупен пакт услуги /в която част искът на „Профи кредит България“ ЕООД е отхвърлен и решението е влязло в сила като необжалвано/ и изводът за недължимост на възнаградителна лихва, правилно районният съд е приел, че извършените плащания следва да бъдат отнесени за погасяване само на главницата по договора.