Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 409 от 05.07.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно наказателно дело от частен характер 2423/2024
Вид
Решение № 409
Подписан
05.07.2024
В сила
27.06.2024
Състав
Иван Коев, Диана Василева, Силвия Борисова Русева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 409 гр. София, 27.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Иван Коев

Членове:

Силвия Б. Русева

Диана В.ева при участието на секретаря Даниела Д. Генчева като разгледа докладваното от Диана В.ева Въззивно наказателно дело от частен характер № 20241100602423 по описа за 2024 година

Предмет на въззивна проверка по гл. ХХІ от НПК е Присъда № 10/22.01.24 г. по н.ч.х.д. № 235/23 г. на СРС (НО, 129 с.), оспорена в срока по чл. 319, ал.1 НПК с жалба от адв. В. С. – защитник на подс. Б. И. А.. С въпросния съдебен акт първата инстанция е признала А. за виновен в това, че на 18.02.2022 г., около 11.30 часа в град София, ж.к.

Кремиковци ул. „*******, е нанесъл на частния тъжител П. А. А. поредица от удари с ръце и крака по тялото, с което му е причинил: контузия на гръдния кош вдясно с обширно кръвонасядане, реализиращо медико-биологичния признак разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК – престъпление по чл. 130 ал.1 НК и го е освободил от наказателна отговорност, като му е наложил административно наказание глоба в размер на 1200 лева. Със същата присъда е оправдал подсъдимия за това - чрез нанасяне на поредица от удари с ръце и крака по главата на А., да му е причинил контузия с 2 подкожни хематона с флуктуиращ характер в тилната област двустранно. Подсъдимият А. е осъден да за заплати разноските по делото.

Жалбата от адвокат В. С. е с искане първоинстанционната присъда да се отмени изцяло и да се постанови нова, с която подсъдимият да се признае за невиновен по повдигнатото обвинение. Алтернативно моли делото да бъде върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд.

Оплакванията във въззивната жалба са разделени на 2 групи, а именно: допуснати съществени процесуални нарушения и недоказаност на обвинението. Във връзка с първата защитата сочи, че тъжбата е негодна да постави началото на наказателно преследване за престъпление от частен характер, тъй като първоначално е подадена от упълномощен процесуален представител, а впоследствие е подписана от тъжителя. Счита, че повереникът на частния тъжител не е в състояние да го замести и да упражни вместо него правото му да инициира наказателно преследване. Според него, липсата на подпис се приравнява на липса на тъжба, а не съставлява просто 1 нередовност на същата. Второто възражение с процесуален характер е свързано с твърдение, че тъжбата е подадена след изтичане на преклузивния срок по чл. 81 НПК.

Изтъква, че СРС неправилно е изчислил началото на 6-месечния срок от отказа на СРП за образуване на досъдебно производство вместо от извършване на деянието, тъй като към този момент извършителят е бил известен. Поддържа, че няма тъждество между отказа да се образува досъдебно производство и получаването на съобщение за спиране на наказателното производство на основание чл. 25 ал.1 т. 6 НПК, защото такава хипотеза не е изрично посочена в закона. Ако законодателят е искал да обхване и случаите, при които не е образувано досъдебно производство, е щял изрично да го посочи и в случая разширително тълкуване на нормата е недопустимо. В жалбата се твърди още, че през този период пострадалият е можел да подаде тъжба до съответния първоинстанционен съд, тъй като не е имало друго висящо наказателно производство.

Не можело да се приеме, че със съобщението до органите на досъдебното производство пострадалият е упражнил правата си да повдигне обвинение пред съд, защото те не са компетентни да разследват престъпления от частен характер и пред тях не може да се повдигне обвинение за такова престъпление. Тъй като няма искане за образуване на съдебно производство по тъжба на пострадалия в 6-месечен срок от узнаването за извършване на престъплението, се стига до извода, че тя е депозирана след преклузивния срок, поради което е следвало наказателното производство да се прекрати. Според защитата приемането на началото на срока по чл. 81 ал. 3 НПК от произнасянето на прокурора с отказ да образува ДП, би довело до заобикаляне на закона и недопустимо саниране на предвидените в него срокове, което неминуемо ще застраши правната сигурност. Сочи се също, че тъжбата не отговаря на изискванията да постави рамките на обвинението, тъй като липсва яснота кое травматично увреждане вследствие на какъв удар е получено.

По отношение на втората група възражения, касаещи недоказаност на обвинението, е посочено, че гласните и писмени доказателства са обсъдени едностранчиво и направените изводи не кореспондират на доказателствата по делото.

Отрича се да е доказано авторството на деянието, позовавайки се на съдебномедицинска експертиза, която заключава, че „...уврежданията могат да се дължат на действието на твърди тъпи предмети с неохлузваща повърхност ... и трудно биха могли да се получат от действието на човешки крайник.“ Твърди се, че очевидци на инцидента между подсъдимия и пострадалия няма; че уврежданията не отговарят на описания в тъжбата механизъм на тяхното получаване и е възможно да са резултат от самонараняване; че в мотивите на първата инстанция има вътрешни противоречия; че А. изобщо не е нанасял описаните в тъжбата удари с ръце и крака, за които е признат за виновен.

Оспорва се наличният като веществено доказателство видеозапис, тъй като не е установено дали е манипулиран, липсва проверка относно идентичността му, поради което същият не представлявал доказателство по смисъла по чл. 109 НПК. Релевира се оплакване за несправедливост на наложеното наказание, тъй като в случай на потвърждаване на първоинстанционната присъда, следва да се вземе предвид големият брой смекчаващи обстоятелства.

В съдебно съседание пред въззивната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения, а именно че не е доказано нанасяне на удари от страна на подсъдимия над тъжителя, не е доказан и твърденият в тъжбата механизъм на нанасяне на травматичните увреждания. Претендира разноски.

Повереникът на частния тъжител оспорва жалбата като счита, че присъдата на СРС е в унисон с материалния и процесуалния закон. Престъплението е доказано по несъмнен начин от гласните и писмени доказателства по делото. Претендира разноски.

2

Подсъдимият и частният тъжител не се явяват в съдебното заседание пред въззивната инстанция.

Преди да се произнесе по съществото на депозираната жалба, въззивният съд ще се занимае с оплакванията от процесуален характер, тъй като евентуалното наличие на претендираните процесуални нарушения би довело до връщане на делото за ново разглеждане, без да се засягат същинските въпроси за деянието, авторството и вината.

На първо място, доводът на защитата, че тъжбата не е подписана от частния тъжител, не може да бъде споделен, тъй като в чл. 81 ал. 1 НПК е посочено, че тъжбата се подписва от нейния подател. В случая подател е адвокат А. И. – упълномощен представител на пострадалия П. А. по силата на пълномощно от 3.1.2023г. В него изрично е посочено, че „...клиентът упълномощава адвокат И. да завежда и да води делото до приключването му на първа инстанция...“ – л. 3 от н.ч.х.д.. Волята на пострадалия е напълно ясна: упълномощен от него повереник да извършва всички съдопроизводствени действия, включително подаване на тъжба пред съответния съд.

На следващо място - тъжителят П. А. е приподписал тъжбата, което отново недвусмислено сочи, че той е съглА. с нейното съдържание и желае настъпването на правните последици, свързани с подаването й, а именно - образуване на съдебно производство за описаното в нея деяние. Процесуалният закон не поставя изискване тъжбата да е подадена изключително и само от пострадалия; още повече, че това не във всички случаи е възможно (в случай на болест, отсъствие от страната и др.). Именно заради това процесуалният закон си служи с означението „подател“, а не с понятието „пострадало лице“. Волята на законодателя е ясна - да се води процес от името на лице, което е претърпяло вреди от престъпление при изявено желание за това от негова страна. В случая това желание не буди съмнение, доколкото частният тъжител се е явявал в съдебните заседания пред първата инстанция, не се е противопоставил или оттеглил тъжбата, подадена от упълномощения от него повереник, а напротив приподписал я е, като по този начин отново е демонстрирал недвусмислено своето желание за воденото наказателно производство.

По-съществен за допустимостта на това производство е въпросът от кой момент се изчислява 6-месечният срок по чл. 81 ал.3 НПК.

В действителност, НПК не урежда конкретна хипотеза, при която е отказано да се образува ДП за престъпления от частен характер след подадена жалба до МВР или прокуратурата. Законът разграничава две възможности за начало на 6-месечния преклузивен срок: узнаване за извършено престъпление или получаване на съобщение от пострадалия за спиране на наказателното производство на основание, че престъплението се преследва по негова тъжба. Но при създалата се законодателна празнота напълно приложима е възможността за „analogia legis“. Процесният казус касае нанасяне на лека телесна повреда и пострадалият е наясно с деня на извършването й, затова при този вид престъпления засегнатото лице следва да упражни правата си в 6-месечен срок от осъществяване на деянието (защото този момент съвпада с узнаването за него при положение, че извършителят е известен). Описаното в тъжабата деяние се твърди да е извършено на 18.2.2022г., като още в същия ден П. А. подал заявление в 5-то РУ- СДВР с оплаквания за осъществен върху него побой от Б.

А.. В случая 6-месечният срок е спазен, тъй като още в деня на инкриминираното събитие пострадалият се е възползвал от правото си да сигнализира за извършено спрямо него посегателство. Той не може да бъде упрекнат за това, че е подал сигнал за случая в 5-то РУ-СДВР, а не се е обърнал директно към съответния родово и местно компетентен първоинстанционен съд, защото пострадалият няма юридическо образование и към него не могат да се предявяват изисквания за познаване характера на отделните престъпни посегателства и реда, по който се възбужда наказателно 3 преследване за тях. А. е направил всичко зависещо от него, за да получи защита и съдействие от държавните органи, а дали е отнесъл сигнала си към компетентния такъв, е без правно значение и не може да се вмени в негова вина; още повече че водената полицейска проверка за елементарен случай като настоящия е продължила необяснимите осем медеца. Едва на 10.11.2022г. СРП е отказала да образува наказателно производство, приемайки, че не се касае за престъпление от общ, а за такова от частен характер и препис от това постановление е изпратено на П. А.. В рамките на по-малко от 2 месеца след изготвянето на постановлението за отказ е депозирана тъжбата в СРС, поради което пострадалият отново своевременно е организирал защитата си и е упълномощил адвокат И., който да го представлява до приключване на делото пред първата инстанция. Без значение е точният момент, в който е получин препис от прокурорския акт, тъй като това очевидно се е случило близо 2 месеца след изготвянето му.

Макар НПК да не предвижда изрично такава хипотеза, законът трябва да се тълкува според разума, вложен в разпоредбата, а той е, че 6 - месечният преклузивен срок е предвиден, за да се стимулират гражданите към упражняване на техни законни права и интереси в определен срок и по този начин да се гарантира правната сигурност.

И точно аналогията на закона позволява процесният случай да се регулира от материята, уреждаща началото на срока по чл. 81, ал.3 НПК от получаването на прокурорското постановление за спиране на делото. А., впрочем, е направил нужното, за да упражни правата си и забавянето на произнасянето от страна на СРП не би могло да бъде вменен в негов ущърб.

Оплакването за неяснота на тъжбата (кое травматично увреждане вследствие на кой удар е получено) също не може да бъде споделено.

Житейски неиздържано, а и на практика е невъзможно, пострадалият при засягане на телесната му неприкосновеност да е наясно кой удар какво конкретно увреждане предизвиква. Невъзможно е при поредица от удари и/или ритници, потърпевшият да посочи конкретно кой удар е в причинна връзка с всяко едно от уврежданията; още повече, че когато е използван и предмет или тялото е в контакт с други повърхности, той може да е в грешка кой удар какво медикобиологично увреждане предизвиква. Това са въпроси от компетентността на вещи лица, като изискването към пострадалия е да опише фактите по делото, а правната им оценка е оставена на ръководно-решаващия орган. Достатъчно е да се посочи връзката между нанесените удари и реализираните увреждания на здравето.