Определение № 1547 от 27.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1547 гр. София, 27.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Жива Декова Касационно гражданско дело № 20248002103337 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. П., чрез адв. Д. К., против въззивно решение № 202 от 16.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 171/2024 г. по описа на Окръжен съд - Русе, с което е потвърдено решение № 1778 от 14.12.2023 г., постановено по гр. д. № 4406/2023 г. по описа на Районен съд - Русе, с което са отхвърлени, като неоснователни, предявените от М. И. П. искове срещу „Водоснабдяване и канализация“ ООД за заплащане на сумата от 185 361,00 лева, представляваща неизплатено обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, дължимо на основание т. 8 от допълнително споразумение № 580, сключено на 23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г. и сумата от 7049,59 лева – мораторна лихва за периода 03.05.2023 г. до 22.08.2023 г, ведно със законната лихва върху главницата считано от 22.08.2023 г. до окончателното изплащане. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация „Водоснабдяване и канализация“ ООД, подаден чрез процесуален представител адв. П. И..

Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на 1 изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира:

Между страните не се спори, че страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение, основано на договор 63/13.06.1988 г., изменен с допълнителни споразумения, по силата на който М. И. П. заемала длъжността „Ръководител отдел продажби“ във „Водоснабдяване и канализация“ ООД – Русе, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 3100,00 лева, считано от 23.06.2022 г. Според т. 8 на допълнително споразумение, сключено на 23.06.2022 г., работодателят се задължил да заплати обезщетение при прекратяване трудовия договор по негова инициатива, в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за всяка година общ трудов стаж към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Със заповед № 008/29.03.2023 г. трудовият договор е прекратен на основание чл. 328, ал. 2 КТ. В акта са посочени дължимите на ищцата суми: обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ в размер на 5463,75 лева и обезщетение по чл.

220, ал. 1 КТ в размер на 4371,00 лева. С нотариална покана, връчена на „Водоснабдяване и канализация“ ООД – Русе на 24.04.2023 г. П. поканила работодателя да й бъде изплатено процесното обезщетение, съгласно т. 8 от допълнително споразумение, сключено на 23.06.2022 г. Въведената в т. 8 от споразумението уговорка е идентична с нормата на чл. 331 КТ /действаща към 31.08.2012 г./, предвиждаща заплащане обезщетение при прекратяване трудовото правоотношение по инициатива на работодателя, от което районният съд е направил извод, че страните са постигнали съгласие относно размера на обезщетението при прекратяване трудовото правоотношение по инициатива на работодателя в хипотезата на чл.

331 КТ. Разпоредбата на чл. 331 КТ визира самостоятелно основание за прекратяване на трудовия договор, различно от прекратяването с предизвестие по чл. 328 КТ. Характерна негова черта е предложението отправено само от страна на работодателя, което съдържа два основни реквизита: дата на прекратяване и предложеното обезщетение. За да се счита прието предложението, трябва да бъде постигнато взаимно съгласие и по двата реквизита. В съдебно заседание пред въззивния съд исканият свидетел е допуснат /св. В./, която заявява, че по възприето от нея изявление на управителя на „Водоснабдяване и канализация“ ООД цитираната т. 8 от допълнително споразумение сключено на 23.06.2022 г. „за да се защити определена категория персонал в случай на смяна на управителя“. Въззивният съд е изложил, че възпроизведените от св. В. намерения на управителя С. противоречат както на закона, така и на морала. Недопустимо е управител на дружество, още повече на публично предприятие, да предприема действия, с които да създава пречки за следващия управител да упражнява ефективно управленските си функции. Недопустимо е управител на дружество, още повече на публично предприятие, да натрапва на следващия управител собствената си преценка за това кой от служителите е „доказан специалист“ и кой не трябва да бъде уволняван. Процесната т. 8 е сключена в нарушение на чл. 40 ЗЗД – във вреда на представлявания, тъй като цели да уреди последици за времето след като представителят /управителят/ престане да бъде такъв и цели ограничаване правата на представлявания /дружеството/, което ограничаване на правата очевидно уврежда „Водоснабдяване и канализация“ ООД. Негласното предположение на управителя С., че той е по-компетентен и 2 по-добросъвестен от последващия управител на дружеството не може да намери правна защита. С разглежданата т. 8 е нарушено и изискването съгласно § 1, т. 3 от Закона за финансовото управление и контрол в публичния сектор публичните средства да се разходват и управляват икономично, ефективно и ефикасно. Натоварването на дружеството с изключително високи разходи, като условие за упражняване на дадени от закона безусловни права нарушава и трите цитирани изисквания за икономичност, ефективност и ефикасност при управлението на публичните средства. От това следва, че предявените главен и акцесорен /по чл. 86, ал. 1 ЗЗД/ искове са неоснователни.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, произнасяйки се служебно за недействителност на клауза в допълнително споразумение без да е бил сезиран за това?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения, възражения и доводи на страните?“; 3.

„Императивна ли е нормата на чл. 328, ал. 2 от КТ?“; 4. „Клаузата на т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г., противоречи ли на императивната (императивна според ОС Русе) правна норма даваща право на работодателя да прекрати ТПО при условията на чл. 328, ал. 2 от КТ?“; 5. „Безусловно ли е правото на работодателя да прекрати ТПО на основание чл. 328, ал. 2 от КТ?“; 6. „Клаузата на т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г. намира ли приложение при прекратяване на ТПО на посоченото в заповедта основание – чл.

328, ал. 2 от КТ?“; 7. „Въведената в т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г. клауза, идентична ли е с нормата на чл. 331 от КТ и само при прекратяване по чл. 331 от КТ ли би било дължимо обезщетението?“; 8.

„Противоречи ли на закона и добрите нрави клаузата на т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г. за изплащане на обезщетение при прекратяване на трудовия договор?“; 9. „Допустимо ли е въззивния съд да се произнася за незаконосъобразност, съответно недействителност на клаузата по т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г. без страната да е въвела такова възражение?“; 10. „Клаузата на т. 8 от допълнително споразумение № 3

580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г., сключена ли е в нарушение на чл.

40 от ЗЗД?“; 11. „Следва ли ла се счита, че прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 2 от КТ е такова по инициатива на работодателя?“; 12. „Клаузата по т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г., свързана ли е с правни изводи или е свързана и с обективни факти?“; 13. „Необходимо ли е ищеца да доказва каква е била действителната воля на страните сключили допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г.?“; 14. „Нарушено ли е изискването на § 1, т. 3 от ЗФУКПС в т. 8 допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. към трудов договор № 63/13.06.1988 г., при условие, че „ВиК“ ООД - [населено място] е било със статут на търговско дружество по смисъла на чл. 61 от ТЗ и Закона за публичните предприятия не е бил приет?“ и 15. „Следва ли ла се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – първият въпрос с в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, вторият с решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 31.10.2017 г. по т. д. № 2299/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 72 от 13.04.2016 г. по гр. д. № 3582/2015 г., на ВКС, III г. о., решение № 131 от 14.08.2023 г. по гр. д. № 769/2020 г. на ВКС, IV г. о. и други решения на ВКС, посочени в цитираната практика, както и с ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г., третият, осмият и деветият въпроси с решение № 28 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 81 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 700/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 75 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 30 от 24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 56 от 04.04.2022 г. по гр. д.

№ 2700/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 44 от 11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 84 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 2624/2017 г. на ВКС, IV г. о. и др., единадесетият въпрос с ТР № 6 от 25.06.2015 г. по тълк. д. № 6/2014 г. на ВКС, ОСГК, както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Атакуваното решение е валидно и допустимо.

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият и деветият въпроси не отговарят на изискването за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл служебно, без да е бил сезиран по нищожността на клаузата. Възражение в тази насока е било направено с още с отговора на исковата молба, в който е посочено, че т. 8 от допълнително споразумение № 580/23.06.2022 г. противоречи на добросъвестността и добрите нрави. По втория въпрос: решението е съобразено с константната практика на ВКС, включително залегналата в посочените в изложението актове, намерила израз и в разясненията, дадени в мотивите към т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният 4 съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция.