Определение № 685 от 13.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 685 гр. София, 13.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Борис Р. Илиев

Членове:

Ерик Василев

Яна Вълдобрева като разгледа докладваното от Борис Илиев Касационно гражданско дело № 20248002102652 по описа за 2024 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ремонтстрой“ АД, гр.Пловдив с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 28 от 14.02.2024 г. по гр.д.№ 541/2023 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 3566/ 2014 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Национална агенция за приходите /НАП/ и Върховен административен съд /ВАС/ иск, квалифициран по чл.4 §3 от Договора за Европейския съюз във връзка със ЗОДОВ, за заплащане на сумата 112 309,41 лв., представляваща обезщетение за претърпените от жалбоподателя имуществени вреди, които вреди са причинени от съвместните действия на НАП и ВАС при нарушаване на правото на Европейския съюз в сферата на ДДС /чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г./, със законната лихва от момента на внасяне на недължимо начислените суми до окончателното й изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига процесуалноправните въпроси 1. „Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си след анализ и оценка на всички събрани доказателства поотделно и в съвкупност и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?“ и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни?“ които счита, че са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Освен това поставя материалноправните въпроси 3. „Трябва ли разпоредбите на 1 чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112 да се тълкуват в смисъл, че задълженото по ДДС лице може да бъде лишено от правото на данъчен кредит по силата на национална норма или практика, която забранява приспадането на платения по получени доставки ДДС, когато фактурата е единственото достоверно доказателство за действително извършване на доставката и данъчнозадълженото лице не притежава документ от издателя на фактурата, от който да е видно, че последният е разполагал със стоките, предмет на доставката, че е бил в състояние да ги достави и че е изпълнил задълженията си за деклариране? Може ли на основание чл.273 от посочената директива държавата членка да изисква – за да осигури правилното събиране на ДДС и да предотврати измамите – от получателя на фактурата да притежава друг документ, който да удостоверява, че издателят на фактурата е разполагал със стоките, предмет на доставката, и му ги е доставил или превозил до него или е имал капацитета да извърши доставката, която е фактурирал?“ и 4. „ Трябва ли член 167, член 168, буква а), член 178, буква а), и член 273 от Директива 2006/112 да се тълкуват в смисъл, че допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавената стойност, или поради това, че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама?“, за които счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Релевира също въпросите 5. „Практиката на Съда на Европейския съюз, свързана с тълкуването на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112, разглеждаща доставки на услуги и на стоки, приложима ли е в еднаква степен за всички видове доставки или напр. правните стандарти в решенията, засягащи доставки на услуги, са неотносими към казуси с доставка на стоки? По-специално, в контекста на производството за обезщетение на вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, в което ищецът се позовава на Решение от 21 юни 2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11 ..Решение от 6 септември 2012 г. по дело С-324/11 … Решение от 6 декември 2012 г. по дело С-285/11 … Решение от 31 януари 2013 г. по дело С642/11 ..Решение от 31 януари 2013 г. по дело С-634/11 … Решение от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12 … Решение от 13.05.2013 г. по дело С-18/13 … Решение от 15 юли 2015 г. по дело С-123/14… Решение от 15.07.2015 г. по дело С-123/14 … Решение от 15 юли 2015 г. по дело С-159/14, допустимо ли е съдът, разглеждащ спора по същество, да откаже да приложи тълкуването на норми и принципи от правото на ЕС, направено от СЕС по тези дела, с мотив, че те засягат доставки на услуги или на стоки, които са различни от тези, разглеждани от него?“; 6. „Върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства за твърденията си за реалност/нереалност на 2 доставката? По-специално, необходимо ли е данъчнозадълженото лице да притежава други документи, освен фактура по чл.178 от Директива 2006/112, която е осчетоводил редовно, за да възникне за него право на данъчен кредит, за чието наличие и редовно осчетоводяване той носи доказателствена тежест? Съответно оспорването на т.нар. „реалност“ на доставката равносилно ли е на оспорване на наличието на предпоставките за възникване на данъчен кредит/лицето да е данъчнозадължено лице за ДДС (вж.чл.168), стоките/услугите, които е получило, да се използват за последваща облагаема доставка, извършена от данъчнозадълженото лице (вж.чл.168), стоките/услугите, които е получило, да са доставени от друго данъчнозадължено лице (вж.чл.168), да притежава фактура (вж.чл.178) и ДДС по доставката на стоките/услугите да е станал „изискуем“ по смисъла на чл.63 от Директива 2006/112/ЕО, т.е. стоките/услугите са доставени/ или представлява по същество твърдение на властите, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която основава правото на приспадане, е част от данъчна измама/злоупотреба с ДДС, извършена нагоре или надолу по веригата на доставките? В този смисъл изискването за „липса на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект по веригата“ самостоятелна и отделна предпоставка ли е от изискването „доставката на стои и услуги да е реално осъществена“ или става въпрос за едно и също изискване, различно от изискването данъчнозадълженото лице да притежава фактура и да я е осчетоводило?“; 7.„Ако изискването да се докаже „реалност“ на доставката тежи върху данъчнозадълженото лице и е самостоятелно изискване, за да възникне право на данъчен кредит, допустимо ли е да бъде отказано право на данъчен кредит тъй като (а) прекият доставчик на данъчнозадълженото лице не е представило документи, че притежава собствен персонал, техника и транспортни средства, нито доказателства за наети такива, с които е извършил доставката до уговореното място, поискани от данъчните власти, за да установят произхода на стоката, предходните доставчици и материалната и ресурсна обезпеченост на прекия доставчик да извърши доставките; (б) Прекият доставчик е допуснал пропуски в счетоводството си; (в) Актовете за установяване и заплащане на СМР страдат от някои неточности – някои са без дата, датите на други не съвпадат с датите на издадените фактури, не във всички е посочен конкретният обект, на които са осъществени СМР.“; и 8. „Нарушението на общностното право ще бъде ли достатъчно съществено, когато решението на националния съд е взето в явно нарушение на съдебната практика на СЕС по този въпрос?“, които въпроси според жалбоподателя имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По тези въпроси /от 5 до 8/ е поискано и отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Освен това жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно поради необсъждане в него на доводите във въззивната жалба, липса на самостоятелен анализ на доказателствата и прилагане на правен стандарт, несъответстващ на установения в практиката на СЕС.

Ответната страна НАП оспорва жалбата като поддържа, че поставените правни въпроси са неотносими към разрешенията на въззивния съд и излага доводи за правилност на обжалвания акт.

3

Ответната страна ВАС оспорва жалбата като поддържа, че по поставените процесуалноправни въпроси въззивното решение не противоречи, а съответства на установената от ВКС съдебна практика. По материалноправните въпроси за съответствие на обжалваното решение с практиката на СЕС поддържа, че вторият въпрос е неотносим към предмета на спора, а първият е разрешен в съответствие с практиката на СЕС. За останалите въпроси счита, че отговор е даден в трайно установената практика на СЕС, на която обжалваното решение не противоречи. Нямало основание въззивният акт да се счита и за очевидно неправилен, съгласно установените в практиката критерии кога това основание е налице. Излага и съображения по същество за неоснователност на касационната жалба.

Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, нито за отправяне на преюдициално запитване. Самият касатор се позовава в жалбата си на съществуваща практика на СЕС, даваща отговор на поставените от него въпроси от 5 до 8. Когато отговорът на зададените въпроси следва недвусмислено от решенията на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, по дело С-324/11, по дело С285/11, по дело С-642/11, по дело С-78/12, по дело С-18/13, по дело С-123/14, по дело С123/14 и по дело С-159/14, е безпредметно да се иска от СЕС ново тълкуване по същите въпроси.

По искането за допускане на касационно обжалване.

Въззивният съд приел за установено, че основен предмет на дейност на дружеството ищец е извършване на строително – монтажни работи /СМР/, основно на общински обекти. На същото била извършена от ТД на НАП – Пловдив ревизия по преките и косвени данъци, в хода на която били извършени насрещни проверки на различни доставчици на ищеца. С изключение на един, останалите не били намерени на декларираните от тях адреси, нито били представени изисканите от данъчните власти обяснения и документи във връзка с материалната, техническа и кадрова обезпеченост на проверяваните доставки. Затова органите на НАП приели, че тези доставки не са извършени и издали ревизионен доклад № 1001483/ 21.06.2010 г. и ревизионен акт № 211001483/ 14.07.2010 г., с който установили задължения за главница в размер на 37 271, 96 лв. - отказан данъчен кредит за 2008 г. (ведно с лихви в размер 10 314,23 лв.) и в размер на общо 75 037,45 лв. - допълнително начислен корпоративен данък за 2007 г. и 2008 г. (ведно с лихви в размер 19 517,98 лв.). Ревизионният акт бил обжалван по административен ред и потвърден с решение № 674/ 02.09.2010 г. на директора на ТД НАП Пловдив. По жалба срещу това решение, с решение № 1202/ 28.05.2013 г. по адм.д.№ 2096/ 2010 г. на Пловдивски административен съд, ревизионният акт бил отменен в частта по отношение на отказания данъчен кредит и на допълнително начисления корпоративен данък за доставките, приети от данъчните органи за неизвършени и потвърден в частта относно начисления корпоративен данък за доставките, по които предходните доставчици са издавали касови бонове от нерегистрирани фискални устройства.