Определение № 297 от 29.07.2025, Окръжен съд - Кърджали

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 297 гр. Кърджали, 29.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Мария К. Дановска

Боян Б. Ешпеков като разгледа докладваното от Боян Б. Ешпеков Въззивно частно гражданско дело № 20255100500205 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство е по реда на чл. 248, ал.3, изр. 2 – ро, вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

С Определение № 108/08.05.2025 г., постановено по гр.д. № 170/2024 г., Районен съд – К. е оставил без уважение като неоснователна молба с вх. № 407/24.03.2025 г. от „С.“ ООД, представлявано от адв. Х. М. от САК за изменение на Решение № 28/27.02.2025 г., постановено по гр. д. № 170/2024 г. по описа на Районен съд – К. в частта за разноските.

Срещу така постановеното определение е депозирана частна жалба от „С.“ ООД, чрез Адвокатско дружество „Н..“, представлявано от адв. Х. М. от САК, във връзка с която е образувано настоящото производство. В жалбата се твърди, че обжалваното определение е неправилно. Според жалбоподателя е невъзможно да се установи дали представеният по делото договор за правна защита е свързан с първоинстанционното гражданско дело. В представения договор за правна помощ било посочено единствено, че адвокатското възнаграждение ще се заплаща при изключението на чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, но без да е посочено конкретното дело, спорещите страни, премета, за които страните били постигнали съгласие за правна помощ и съдействие. Твърди се, че същият договор за правна помощ е представен и по гр.д. № 166/2024 г. по описа Районен съд – К., образувано от ищеца срещу ответното дружество, поради което така представения договор не бил индивидуализиран по начин, по който да послужи като доказателство за сторените разноски по всички дела между страните.

Излагат се съображения, че с молбата за открито съдебно заседание изрично са оспорени предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по чл. 38, ал.1, т.2 от 1

ЗА, като са представени и съответните доказателства за това. От събраните доказателства по делото се установявало, че ищецът не попада в категорията „материално затруднени лица“, поради което съдът е следвало да отхвърли искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ. Практиката на ВКС да се изследват предпоставките за присъждане на разноски по договори за безплатна правна помощ била непозната за повечето съдилища, които се позовавали на другата практика, също на ВКС, според която тези предпоставки не се изследват от съда, но тя се отнасяла за случаите, в които отсрещната страна в процеса не е релевирала подкрепено с доказателства възражение. Посочва се съдебна практика в тази връзка.

Навеждат се доводи и за това, че правото на иск по настоящото дело е упражнено превратно с цел увреждане на ответното дружество. Сочи се, че формалното наличие на отделно правоотношение, въпреки пълния идентитет на страните, оспорените клаузи от идентични договори, обстоятелствата, на които се основават исковете, доказателствените искания и петитумите, е използвано да се образуват множество граждански дела с №№ 166/2024 г. и 170/2024 г. Въпреки че ищецът е имал възможност да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за недействителност на договорни клаузи, той бил образувал две с цел да се обогати за сметка на ответника с многократно по – високия размер на присъдените в тежест на последния разноски, с което бил нарушен принципът за добросъвестност по чл. 3 от ГПК. Цитира се съдебна практика, в която е прието, че въз основа на общия материален интерес по всички еднакви дела, следва да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение, което да се присъди само веднъж, а претенциите за разноски за всички останали дела следва да бъдат оставени без уважение.

На следващо място се прави оплакване, че първоинстанционният съд неправилно присъдил разноски по всеки от предявените искове. Излагат се съображения, че исковете произтичат от едно правоотношение и защитават един интерес, предвид на което на ищеца не му се дължат разноски и по двете претенции, като възнаграждението следвало да се определи на база на общия материален интерес. Съгласно съдебната практика, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник обективно кумулативно съединени оценяеми искове, интересът, върху който следвало да се определи минималния размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. Посочват се конкретни съдебни актове, в които е застъпена тази теза.

По отношение на размера на присъденото възнаграждение, в жалбата е отбелязано, че не е съобразено с промените настъпили в националното законодателство, вследствие на решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/2022 г., а именно отпадането на задължителната сила и обвързващият характер на размерите за възнагражденията за адвокатска 2 работа, регламентирани в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В случая, освен вида на дело, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност и процесуалното поведение на страните, следвало да се съобразят и допълнителни критерии, произтичащи от спецификата на спора, посочени подробно в подадената жалба.

При тези съображения жалбоподателят моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което въззивният съд да откаже присъждане на претендираните от ищеца разноски, а при евентуалност да бъдат намалени значително.

Частната жалба е връчена на насрещната страна, като в срока по чл. 276, ал.1 от ГПК е подаден отговор.

В отговора се посочва, че не е допустимо съдът да изследва дали страната е материално затруднена, доколкото преценката за това е на адвоката, съгласил се да извърши поръчката безплатно и това са вътрешни отношения между адвокат и клиент. Цитират се съдебни актове в подкрепа на застъпената теза. В тях се отричала необходимостта съдът да преценява и страната да доказва, че е налице някое от основанията по т.1 – на чл. 38, ал.1 от ЗА. Достатъчно било да се представи договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощения адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от тези основания. Сочи се, че при липса на нормативен акт, съдът следва да се позове на обичая. Възнагражденията в Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа се били наложили като обичайни, поради което следвало да се прилагат по аналогия.

Въззивният съд, при извършената преценка на доказателствата по делото, по повод и във връзка с оплакванията, изложени в подадената жалба, и наведените доводите в отговора, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 275 от ГПК, от лице с правен интерес от обжалването, срещу акт, подлежащ на обжалване и пред компетентния окръжен съд, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Производството по гр. д. № 170/2024 г. по описа на Районен съд - К. е образувано по подадена от Т. В. Г., чрез процесуалния си представител – адв.

Р. Р. от АК - П., искова молба, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем Кредирект № 783305/20.12.2022 г., поради противоречие с императивите разпоредби на ЗПК и осъждане на ответника да върне на ищеца сумата в размер на 200 лева, представляваща получени без правно основание суми по нищожния Договор за паричен заем Кредирект № 783305/20.12.2022 г., в периода от 20.12.2022 г. – 19.04.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно плащане на сумата. В хода на делото, с протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 14.01.2025 г., е допуснато изменение на предявения осъдителен 3 иск с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД, чрез увеличаване размера на претенцията до сумата от 741.35 лв.

В хода на първоинстанционното производство е представен договор за правна защита и съдействие, с който е договорено адв. Р. Р. от АК - П. да окаже на ищеца Т. В. Г. безплатна адвокатска помощ за процесуално представителство по делото, на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА - материално затруднено лице. Във връзка с оказаната безплатна адвокатска помощ, пълномощникът на ищеца е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съгласно представения по делото списък по чл. 80 от ГПК в размер на 520.30 лева за първия иск (установителния) и 400 лева за втория иск (осъдителния).

С постановеното по делото решение предявените от ищеца искове са уважени изцяло, като е прогласена нищожността на клаузата за неустойка по чл. 6, ал.2 от сключения между страните Договор за паричен заем Кредирект № 783302/20.12.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, отговарящо на условията на договора, на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави, както и съдът е осъдил, на основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, “С.“ ООД да заплати на Т. В. Г. сумата от 741.35 лева, недължимо платена по недействителна клауза за неустойка по Договор за паричен заем Кредирект № 783302/20.12.2022 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба – 08.07.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

Със същото решение са присъдени разноски, като ответникът „С.“ ООД е осъден да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК - П. сумата в размер на 920.30 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Т. В. Г. в производството по гр.д. № 170/2024 г. на Районен съд – К., на основание чл. 38 от ЗА. В тази връзка, в мотивите на решението си първоинстанционният съд е посочил, че съгласно чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, в случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие на лица по чл. 38, ал.1, т.т.1, 2 и 3, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по – нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Отбелязал е, че съдът не следва да се ръководи от посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждение, а да извърши преценка на фактическата и правната сложност на делото, като следвало да се съобрази Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело № С – 438/2022 г., съгласно което при определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредбата, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, §1 от ДФЕС, в смисъла разяснен от СЕС. Съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 38, ал.2 от ЗА за присъждане на адвокатско възнаграждение в минимален размер, а именно – 520.30 лева за иска по чл. 26, ал.1 от ЗЗД и 400 лева за иска по чл. 55, 4 ал.1, предл.1 от ЗЗД, съобразно материалния интерес за всеки един от исковете и съгласно представения списък за разноските по чл. 80 от ГПК.

С молба по чл. 248 от ГПК, подадена „С.“ ООД, чрез Адвокатско дружество „Н..“, представлявано от адв. Х. М. от САК е направено искане за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като искането за присъждане на разноски на ищеца за адвокатско възнаграждение бъде отхвърлено, предвид липсата на годни доказателства за извършването им и присъдените разноски по гр.д. № 166/2024 г. по описа на Районен съд – К., по което дело е представен същият договор за правна помощ. В условията на евентуалност са направени следните искания: отхвърляне на искането за присъждане на разноски, предвид опроверганата материална затрудненост на ищеца; отхвърляне на искането за присъждане на разноски за държавна такса, експертиза и адвокатски хонорар по настоящото дело, поради злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 от ГПК; отхвърляне на искането за присъждане на адвокатски хонорар и по двата предявени иска; както и съществено да бъде намален размера на първоначално присъдените разноски.