Решение № 3306 от 23.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3306 гр. Пловдив, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря София Г. Чаушева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330106966 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Ц. П. Я.- С. против „Сити Кеш“ ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сума в размер от 118, 58 лв.- платена без основание по недействителната клауза на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** от 10.11.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /19.04.2024г. / до окончателното й погашение.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № *** от 10.11.2022г., по силата на който му е предадена сума в размер от 400 лв.

Съобразно чл. 11 от договора за кредит, в тридневен срок от сключването му, потребителят е следвало да предостави обезпечение на вземанията на кредитора, под формата на банкова гаранция или едно/ две физически лица поръчители, които следвало да отговарят на многобройни, кумулативно поставени изисквания. В случай, че това обезпечение не бъде предоставено, съобразно чл. 11, ал. 1 от договора, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер от 118, 58 лв. Поддържа се, че в договора не е разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито 1 възнаграждение за кредитора. Предвид изложеното, сочи се, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен и се дължи връщане на потребителя връщане на платените без основание суми над размера на главницата. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Сити Кеш“ ООД е подал писмен отговор, с ко й т о признава изцяло така предявения иск. Възразява, че с поведението си ответното дружество не е станало повод за иницииране на исковия процес, поради което и не следва да му бъдат възлагани сторените от ищеца разноски. В случай, че съдът приеме, че следва да бъдат присъдени сторените от ищеца разноски, то се възразява, че не са били налице предпоставките за предоставяне на безплатни правни услуги на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2, вр. чл. 237, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сума в размер от 118, 58 лв.- платена без основание по недействителната клауза на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** от 10.11.2022г.

По делото е приобщено влязлото в законна сила на 23.11.2023г. Решение № 4323/ 30.10.2023г. по гр.д. № 8447/ 2023г., по описа на РС- Пловдив, IX- ти гр. с-в, с което е обявена нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** от 10.11.2022г. и която клауза предвижда задължение за потребителя да заплати на кредитора неустойка в размер от 118, 58 лв. при непредоставяне на обезпечение по договора за кредит в тридневен срок от сключването му.

Така предявеният иск е допустим, доколкото ищецът като страна по процесния договор всякога разполага с интерес да иска връщане на даденото по прогласената за нищожна клауза на чл. 11 от процесния договор за кредит. Допълнително, искът е предявен и срещу надлежна страна, тъй като именно ответникът е кредитор за вземанията по процесния договор за потребителски кредит.

С оглед направеното от ответника признание на исковата претенция (с отговора на исковата молба), както и заявеното от ищеца искане за постановяване на решение при признание на иска, съдът счита, че исковата претенция е основателна и следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищцата сума в размер от 118, 58 лв.- платена без основание по недействителната клауза на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** от 10.11.2022г.

Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал. 2 ГПК в мотивите на решението е 2 достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Налице са предпоставките на чл. 237 ГПК като съдът счита, че така извършеното признание не противоречи на закона или на добрите нрави, както и че не касае право, с което страната не може да се разпорежда. В тази връзка, по делото е представено изрично пълномощно /л. 24/, делегиращо на адв. Х. М. възможност да признае иска, предмет на настоящото производство.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той се разпорежда със своето право на защита, като заявява, че се отказва от защита срещу иска, тъй като искът е основателен. Това може да се осъществи на всеки един етап от производството, като признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл.

237 ГПК, или да остави съдът да постанови решение по чл. 235 ГПК. Доколкото ответникът заявява изрично в отговора на исковата молба, че признава иска, а ищецът с молба от 31.05.2024г., че иска постановяване на решение съобразно изразеното признание, съдът постанови своето решение на основание чл. 237 ГПК.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В тази връзка, съдът счита за нужно да посочи, че макар и ответникът да признава иска, то с поведението си е дал повод за иницииране на исковия процес, поради което и следва да възстанови на ищеца сторените разноски в рамките на настоящото производство. Самото съществуване на нищожна клауза в процесния договор за кредит обосновава достатъчен интерес на ищеца да претендира връщане по съдебен ред на всичко, платено по нея. Нужно е да се акцентира и върху обстоятелството, че решението, с което клаузата на чл. 11 от договора за кредит е призната за нищожна е влязло в сила още на 23.11.2023г., но ответникът не е върнал недължимо платеното по посочената клауза дори и към момента на подаване на исковата молба в съда (19.04.2024г.).

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. С. Н., като съобразно представения по делото Договор за правна защита и съдействие (л. 14), е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на 3

Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по същото е проведено едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 200 лв., платимо от ответната страна. В тази връзка, съдът съобразява и факта, че настоящия процес се развива след като ищцата вече веднъж е инициирала производство срещу ответника за прогласяване нищожността на процесната клауза на чл. 11 от сключения между страните договор и в което производство в полза на адв. Н. е присъден хонорар в размер от 400 лв.

Във връзка с възраженията на ответната страна, че ищцата разполага с достатъчно средства да заплати адвокатски хонорар и не е следвало възнаграждението на адв. Н. да се договаря по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът счита същото за неоснователно. В тази връзка, съдът счита за нужно да акцентира върху обстоятелството, че наличието на основанието по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски ( изрично в този смисъл- Определение № 50199 от 04.10.2023 год. по т.дело № 1624/2022 год. на ВКС; Определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г., І- во т. о. на ВКС;

Определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г., ІІ- ро т. о. на ВКС;

Определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ- ро т. о. на ВКС;

Определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., ІІІ- то г. о. на ВКС;

4

Определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д. № 502/2019 г., ІІ- ро т. о. на ВКС;

Определение № 257 от 09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II- ро т. о. на ВКС;

Определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., І- во т. о. на ВКС, Определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018г., ІІ- ро т. о. на ВКС).

Именно и поради това за съда не съществува задължение да събира доказателства за материалното състояние на ищцата. Отделно от гореизложеното, поддържаната от ответника теза, че при самото кандидатстване за кредитно финансиране ищцата е декларирала, че разполага с достатъчно средства, не би могла да бъде споделена.

Ищцата е кандидатствала за отпускане на процесния кредит през м.11.2022г. От този момент, до датата на подаване на исковата молба в съда (по повод на която е образуван настоящият исков процес), е изминал период от около година и половина.

Предвид това не би могло да се приеме, че щом към онзи момент ищцата е декларирала, че разполага със средства, то финансовото й положение е останало непроменено повече от година по- късно.

Ищцата е заплатила и държавна такса за образуване на исковото производство в размер от 50 лева, която следва да й бъде възстановена в пълен размер от ответното дружество.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869 да заплати на Ц. П. Я.- С., ЕГН ********** на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер от 118, 58 лева /сто и осемнадесет лева и петдесет и осем стотинки/- платена без основание по недействителната клауза на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** от 10.11.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /19.04.2024г. / до окончателното й погашение.

Разпечатката съдържа 38 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a9b1df69-c521-4294-bf68-1b23827cd1a2