Решение № 166 от 30.01.2020, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е №166

30.01.2020 г., гр. Пловдив

В И М Е Т О

НА Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИ

РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI наказателен състав, в открито съдебно заседание на петнадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ при секретаря Христина Близнакова, като разгледа докладваното от съдията АНД № 7026/2019 г. по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.

Образувано е по жалба от А.А.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез адв. Л.Л. против

Наказателно постановление № 517/27.09.2019 г., издадено от С. Ю. Х. – *** при ***, с което на основание чл. 80, т. 5 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 300 (триста) лева за нарушение по чл. 6 от ЗБЛД.

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди да липсва надлежно описание на нарушението, както и да не е посочено пред кой орган то подлежи на обжалване. Моли наказателното постановление да бъде отменено. В условията на евентуалност претендира да е налице хипотеза на маловажен случай на административно нарушение. В съдебното заседание, в което е даден ход на съдебните прения, жалбоподателят не се явява лично, представлява се от адв. Л., който поддържа жалбата и пледира при съставянето на акта за установяване на административно нарушение (АУАН) на жалбоподателя да не са били разяснени процесуалните му права, което съществено да е ограничило правото му на защита.

Въззиваемата страна в съпроводителното писмо с вх. №

72472/08.11.2019 г., с което препраща жалбата и административната преписка, изразява становище наказателното постановление да е правилно и че следва да бъде потвърдено. В съдебно заседание, редовно призована, не се представлява.

СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Жалбата е подадена от А.А.Д., спрямо когото е наложено административното наказание, т.е. от лице с надлежна процесуална легитимация.

Екземпляр от наказателното постановление е връчен на жалбоподателя на 19.10.2019 г., установено от разписка за връчване на препис от НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на 24.10.2019 г., поради което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна, поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде изменено по следните съображения:

От фактическа страна съдът приема за установено следното:

На 15.09.2019 г. свидетелите Д.Н.Т. и П.С.К. – *** в *** при ***, участвали в специализирана полицейска операция на територията на гр.

Раковски. Около 13:40 часа на ул. „П. Богдан“ № 42 свидетелите К. и Т. спрели жалбоподателя А.А.Д. за извършване на проверка с оглед установяване на самоличността му и контрол по редовността на документите за самоличност.

Свидетелите поискали от жалбоподателя да удостовери самоличността си, но той не им представил нито личната си карта, нито друг документ за самоличност, нито заместващ го документ.

На място свид. К. съставил против жалбоподателя Д. и в негово присъствие акт за установяване на административно нарушение с бл. № 536246. Актът бил съставен и в присъствието на свид. Т., бил предявен на жалбоподателя за запознаване и му било разяснено правото да направи писмени възражения в тридневен срок. Жалбоподателят подписал акта без възражения, а препис от него му бил връчен срещу разписка.

Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по административната преписка било издадено и обжалваното в настоящото производство наказателно постановление.

По доказателствата:

Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените доказателства по делото.

Съдът дава вяра на показанията на свидетелите Д.Н.Т. и

П.С.К.. Свидетелят К. заявява, че изцяло поддържа съставения АУАН, който е редовен от външна страна. От показанията на свид. Т. се установяват мястото на проверката, което съвпада и с мястото на извършване на нарушението, конкретното поведение на жалбоподателя, като той не е представил никакъв документ, чрез който да бъде удостоверена самоличността му, както и начина, по който е била установена самоличността му. В показанията си свидетелите възпроизвеждат обстоятелства, които непосредствено са възприели като очевидци в хода на извършената проверка, не се установяват и никакви основания, по които те да се считат за заинтересовани или предубедени, поради което на показанията им изцяло беше дадена вяра.

От Заповед № 8121з-493/01.09.2014 г. и Заповед №

8121з-907/30.07.2015 г. и двете на министъра на вътрешните работи се установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица, които са действали в рамките на своята материална и териториална компетентност.

При така установените факти съдът приема следното от правна страна:

При съставянето на АУАН са изпълнени изискванията по чл. 42 от ЗАНН относно задължителното му съдържание. Актът е съставен от оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното НП. Същото отговаря на задължителните изисквания към съдържанието на този вид актове съгласно чл. 57 от ЗАНН, издадено е и от материално и териториално компетентен орган. Съдът намери и че е налице припокриване на установените факти и правни изводи между АУАН и НП.

В тази връзка неоснователно е възражението при съставянето на АУАН на жалбоподателя да не са били разяснени процесуалните му права. Последният лично е изпълнил подписа си в бланката на АУАН както под декларацията „запознах се със съдържанието на акта и правя следните обяснения/възражения“, така и под декларацията „получих препис от акта и съм уведомен, че в 3-дневен срок мога да направя допълнителни обяснения и възражения“. Следователно актът му е бил предявен при съставянето си, след което Д. е бил уведомен за правото си да впише обясненията или възраженията си на място и в самия акт, както и че може да упражни това си право допълнително, като ги подаде в тридневен срок. Жалбоподателят не оспори авторството на нито един от подписите си, положени в АУАН. Фактът на полагането на подписа изпълнява доказателствена функция и служи за доказателство за това, че описаните в акта обстоятелства са се случили в обективната действителност. Ако жалбоподателят е считал, че не е разбрал правата си или нещо друго от процедурата му е останало неясно, то е могъл да впише това си обяснение. Вместо това той се е подписал в акта, като е декларирал, че се е запознал със съдържанието му и че не желае да вписва обяснения или възражения. По този начин той се е съгласил, че вписаните във всяка от декларациите обстоятелства действително са били извършени.

Процедурата за полагане на подпис от нарушителя в АУАН е установена и за да се предотвратят подобни неоснователни възражения. Обстоятелството, че жалбоподателят не е подал възражение срещу съставения АУАН, по никакъв начин не опорочава законосъобразността на производството. Подаването на възражение в допълнителния тридневен срок не е задължителен елемент от развитието на процеса, а процесуално право на лицето, срещу което е съставен АУАН. Единствено от неговата воля зависи дали и как то ще упражни процесуалните си права. В случая жалбоподателят Д. е решил да не подава възражение срещу акта.

Същественото обстоятелство е, че своевременно - още при съставянето на АУАН, жалбоподателят е бил надлежно уведомен за правото си по чл. 44, ал. 1 ЗАНН.

Този факт е категорично доказан по делото от лично изпълнения от жалбоподателя подпис в разписката към АУАН (вдясно от ръчно изписаната дата в графата за подпис).

Връчването на наказателното постановление не лично на жалбоподателя, а на неговата майка също не е нарушило правото на защита на наказаното лице, нито съставлява процесуално нарушение. На първо място на основание чл. 180, ал. 2 НПК вр. чл. 84 ЗАНН връчването е редовно извършено, поради което процесуално нарушение не е допуснато. Отделно от това връчването на НП е действие, последващо неговото издаване, поради което самото връчване не засяга съдържанието на постановлението, нито вече приключилата към този момент процедура по неговото издаване. Връчването на наказателното постановление не е и елемент от производството по налагане на административното наказание, а има значение за теченето на сроковете за обжалване пред съд и за преценката дали този срок е спазен в случай на подаване на жалба. В настоящия случай съдът е приел жалбата за допустима като своевременно подадена, с което жалбоподателят е реализирал в пълнота своето право да предизвика обжалване пред съд на наказателното постановление, а правото му на защита не е нарушено по никакъв начин.

Все в тази връзка неоснователно е и възражението по жалбата правото на защита на наказания да е било съществено нарушено чрез непосочването пред кой съд подлежи на обжалване НП. В самата бланка на постановлението е отбелязано, че то подлежи на обжалвано в 7-дневен срок от връчването му пред районния съд по местоизвършването на нарушението, като преди това е изписана и думата „Пловдивски“. Следователно ясно е посочено, че НП подлежи на обжалване именно пред Районен съд – Пловдив, поради което процесуално нарушение по чл.

57, ал. 1, т. 10 ЗАНН въобще не е допуснато. Дори и обаче това да не беше посочено, след като правото на обжалване е било упражнено от жалбоподателя, а жалбата му е приета за разглеждане от съда по правилата за подведомственост и подсъдност и е приета за допустима, то правото му на защита по никакъв начин не е ограничено.

По отношение на правилността на наказателното постановление настоящият съдебен състав намира следното:

Жалбоподателят А.А.Д. е наказан с обжалваното НП за виновно извършено административно нарушение по чл. 6 ЗБЛД. Посочената разпоредба гласи, че „гражданите са длъжни при поискване от компетентните длъжностни лица, определени със закон, да удостоверят своята самоличност“.

Съгласно изричния регламент на чл. 3, ал. 1 ЗБЛД самоличността се удостоверява чрез документ за самоличност. Документите са самоличност са вид български лични документи по чл. 1, ал. 5, т. 1 ЗБЛД и са изброени в разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 1 - т. 3 ЗБЛД. Законодателят е предвидил още, че самоличността може да се удостоверява и със заместващи документи, а за българските граждани и със свидетелство за управление на моторно превозно средство, макар че последното е документ за самоличност, поради което удостоверителната му функция следва пряко и от разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗБЛД. Пренесено на плоскостта на настоящия казус от събраните и проверени по делото доказателствени материали се установява, че при поискване от страна на свидетелите К. и Т. жалбоподателят Д. не е удостоверил самоличността си по никой от предвидените в закона начини. Той не е представил лична карта, което е най-честият способ за удостоверяване на самоличността, но също така при поискването не е представил и друг документ за самоличност или заместващ го такъв. Именно това поведение на жалбоподателя, осъществено чрез бездействие, съставлява изпълнителното деяние на нарушението от обективна страна. По делото то се доказа категорично от показанията на свид.

Т., която изясни, че при проверката не е бил представен никакъв документ от страна на проверяваното лице, а така също и от показанията на свид. К., който изцяло потвърди констатациите си по съставения АУАН. Самото административно нарушение е формално и е довършено с непредставянето от страна на административнонаказателно отговорното лице на български личен документ при поискване от компетентните длъжностни лица. Ирелевантно за съставомерността на деянието е дали самоличността на проверяваното лице е била установена по друг начин. Обществената опасност в случая не е поставена в зависимост от настъпването на определен резултат – установяването или не на самоличността на лицето, а следва от самия факт на непредставяне на документ за самоличност при поискването от компетентно лице, поради което именно това е поведението, обявено за наказуемо.