Решение № 39 от 12.04.2023, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. Дряново, 12.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20224220100328 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид :

Предявени са първоначални обективно свързани искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата В. С. Р. чрез пълномощника си адвокат М. М. от АК - Пловдив основава исковата си претенция на обстоятелството, че е страна по договор за потребителски кредит № 2537583/ 17.03.2022г., сключен с „Кредисимо" ЕАД.

Съгласно договора трябвало да върне сумата по кредита от 2446,72 лв., при сума на получаване 2000 лв., ГПР 29,33 %, ГЛП 26 % и срок на кредита от 18 вноски.

Посочва, че съгласно чл. 4.1 от договора следвало да сключи договор за поръчителство с втория ответник „Ай тръст“ ЕООД с цел обезпечаване на сключения договор за кредит. Ищцата сключила договор за поръчителство с „Ай тръст“ ЕООД, с цел да бъдел обезпечен сключеният договор за кредит, по силата на който договор следвало да заплати възнаграждение в размер на 1574,23 лева.

Счита, че договорът за потребителски кредит, „Кредисимо" ЕАД бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 4.1 от договора била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП. Договорът за поръчителство, сключен с „Ай тръст“ ЕООД също бил нищожен на основание чл.

1

26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП.

На първо място сключеният договор за потребителски кредит бил недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК. В него бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е било условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целия срок за кредита или бил променлив. Нарушението било още по съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да можело да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилаганият от заемодателя. Погасителният план не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като в него липсва задължителната информация по ЗПК.

Претендираната сума по договора за потребителски кредит и договора за поръчителство не била индивидуализирана по никакъв начин, не ставало ясно каква част от нея била главница, каква част лихва и каква част такса гарант, както и дали не се съдържала в нея и друга сума. В договора за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита. Доколкото била предвидена дължимостта на възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно, дали същото било включено в ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно било включено в процента на ГПР, дали била само лихвата, дали била лихва и други разходи, който следвало да бъдат подробно описани. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени.

Наред с това посочената годишна лихва в договор за паричен заем не било ясно как точно се съдържала и как била изчислена по отношение на общия ГПР.

По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разберял какъв реално бил процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъдела спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следвало в договора да бъдело посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдели посочени всички разходи, които заемателят щял направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителният размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

2

На следващо място с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и §1, т. 1 от ЗПК заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъдел по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/ 2014г. При извършена справка в Търговския регистър по партидата на ответните страни се установило, че същите били свързани лица, а именно, едноличен собственик на капитала на "АЙ Тръст" ЕООД било "Кредисимо" АД. Печалбата на "Ай Тръст" ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределяла в полза на едноличния собственик "Кредисимо" АД. Поради което заключава, че със сключване на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговоряло възнаграждение, което в последствие щяло бъде разпределено като печалба на "Кредисимо" АД. С договора за поръчителство не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит, сключен с "Кредисимо" АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на "Кредисимо" АД, кредиторът плащал вземането си сам на себе си. Със сключването на договор за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна водело до недействителност на договора за кредит и договора за поръчителство. В тази насока посочва съдебна практика.

Наред с това посочения в кредитния договор размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП.

Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две хипотези -нищожната клауза на процесния договор за потребителски 3 кредит относно определянето на ГПР да бъдела заместена по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не била включена клаузата, определяща ГПР, тъй като ГПР бил въведен като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В случая не била приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия договор. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Въз основа на горното договорът за потребителски кредит следвало да се прогласи за недействителен.

Посочва съдебна практика.

В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит, въз основа на която бил сключен договор за гаранция/ поръчителство била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, чл. 143, ал.

1 и чл. 146 от ЗЗП. Сключването на договор за поръчителство било въздигнато в условие за отпускането на кредита, което ако не бъдело осъществено, нямало да бъде отпуснат последния. Посочената клауза, водела до нееквИ.лентност на насрещните престации. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип, който можел и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. ТакИ. били принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. За да се приемело, че била налице нищожност, било необходимо да се установи значителна липса на еквИ.лентност на насрещните престации или вземането на едната страна да бъде в размер, който чувствително надвишавал насрещната престация, като това несъответствие целяло обогатяване, а не само възмездяване, какъвто бил настоящият случай. С оглед тази конкретна преценка се правел извод, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит била нищожна, доколкото с нея се задължавала ищцата да сключи договор за поръчителство, чието възнаграждение било в размер на 100% от отпусната сума и клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит противоречала на добрите нрави.

Наред с това, клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит била нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Същата била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните, като по този начин били в ущърб на ищцата като потребител (чл. 143, ал. 1 ЗЗП). Посочените по-горе клаузи не били формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 ЗЗП) и разглеждани сами или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявали на 4 потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.

На следващо място клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит била нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Клаузата не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Видно от самия договор за кредит по безспорен начин се установявало, че клаузата била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл ДиректИ. 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

По отношение на втория установителен иск счита, че сключеният договор за поръчителство от 17.03.2022г. с „Ай тръст" ЕООД бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран, или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл решение № 4/2009г. по търг. дело № 395/2008г., решение № 1270/ 2009г. по гр. дело № 5093/ 2007г., определение № 877 по търг. дело № 662/ 2012г. и др. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.

289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение – чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквИ.лентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Когато била налице явна нееквИ.лентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В настоящият случай, такава нееквИ.лентност между престациите била налице, тъй като сумата, която се претендирала била в размер на 1574,23 лева и съставлявала допълнителна сума, която била в размер на над 80% от сумата на отпуснатия кредит от 2000 лева. Отделно от това сумата от 1574,23 лева се 5 заплащала без кредитополучателят да получавал нищо насреща, напротив същият бил принуден да сключи договор за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество, за да му бъдел отпуснат кредит.