Решение № 3498 от 29.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3498 гр. София, 29.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена И.ова

Членове:

Ивета М. Антонова

Мария Стойкова при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Мария Стойкова Въззивно гражданско дело № 20221100505557 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20066918 от 15.03.2021 г., (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20171043 от 12.08.2021 г.), постановено по гр.д. № 72321/2018 г. по описа на СРС, 69 състав, „Гаранционен фонд“ е осъден да заплати на И. Г. Д. на основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б „а“ КЗ (отм.) сумата от 14 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди (болки и страдания), в резултат от застрахователно събитие – ПТП, настъпило на 09.12.2014 г. в гр. Ивайловград по вина на водач на лек автомобил „Форд Фиеста“, с рег. № Х **** ВА, за който автомобил към датата на произшествието не е имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 23.04.2018 г., до окончателното й изплащане, като в останалата част - до пълния предявен размер от 17 000 лв., заявената претенция по чл. 288, ал. 1, т. 2, б „а“ КЗ (отм.) е отхвърлена, като неоснователна.

Със същия акт „Гаранционен фонд“ е осъден да заплати на И. Г. Д. на основание чл.

78, ал. 1 ГПК сумата от 1630,59 лв., представляваща направените разноски по делото.

Срещу решението в частта, в която уважен предявения иск по чл. 288, ал. 1, т. 2, б „а“ КЗ (отм.) за разликата над сумата от 7000 лв. до присъдената от 14 000 лв., е подадена въззивна жалба от ответника „Гаранционен фонд“. В жалбата се излагат оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуални закон и е необосновано. Поддържа, че първоинстанционният съд е нарушил принципа на справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД, като е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 14 000 лв. Излага, че размерът на обезщетението за причинени неимуществени вреди се определя по чл. 52 ЗЗД по справедливост, като съдът има предвид общите схващания за понятието, както и да бъде 1 съобразен с икономическата конюктура и инфлационните процеси в страната. В тази връзка счита, че обезщетение в размер на 7000 лв. репарира напълно претърпените от ищеца неимуществени вреди. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск за сумата над 7000 лв. Претендира сторените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца И. Г.

Д., чрез адв. Й., с който същата се оспорва с доводи за нейната неоснователност. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон. Поддържа, че първоинстанционния съд правилно е преценил събраните по делтоо доказателства и е уважил предявения иск за неимуществени вреди в размер, който напълно репарира претърпените от ищеца вреди.

Моли съда да потвърди решението в обжалваната част и да отхвърли въззивната жалба.

Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за установено следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материално-правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. чл. 288, ал. 1, т.

2, б „а“ КЗ (отм.).

Чл. 288, ал.2, т.2 б. „а“ КЗ (отм.) урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу Гаранционния фонд, когато виновния водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на Гаранционния фонд за заплащане на обезщетение на увреденото лице за причинени неимуществени вреди, обхваща няколко юридически факта:

1) делинквентът виновно да е увредил ищеца, които увреждания да са в пряка причиннаследствена връзка с противоправното поведение; 2) виновния водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“; 3) да са настъпили твърдените имуществени вреди, които са в причинна връзка с причинените увреждания; и 4) ПТП да е настъпило на територията на Република България.

Тъй като обжалваното решение в частта, в която е уважен предявения от ищеца срещу ответника осъдителен иск за сумата от 7000 лв. е влязло в законна сила, то в конкретния случай със сила на пресъдено нещо между страните в настоящото съдебно производство са установени всички материални предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право по чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), във връзка с процесното ПТП, настъпило на 09.12.2014 г. в гр. Ивайловград по вина на водач на лек автомобил „Форд Фиеста“, с рег. № Х **** ВА, за който автомобил към датата на произшествието не е имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“. С оглед на това, спорът между страните, въведен с въззивната жалба и само по отношение, на който въззивният съд следва 2 да се произнесе (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), се съсредоточава върху обстоятелството какъв е размерът на заместващото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие, определен съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД.

От представената по делото медицинска документация и неоспорените експертни заключения по съдебно-медицинските експертизи, които съдът след преценка по реда на чл.

202 ГПК кредитира изяло като обективно и компетентно изготвени, се установява, че вследствие на ПТП от 09.12.2014 г. ищецът е претърпял закрито счупване на лявата бедрена кост. Веднага след инцидента ищецът е приет по спешност в МБАЛ „Хасково“ АД, където е взето решение за извършване на оперативна интервенция. Същата е проведена на 10.12.2014 г. при което е направено открито наместване на фрактура с метална фиксация – плака с винтове. При изписване на пациента на 19.12.2014 г. е предписано да се придвижва с помощни средства – патерици, без да натоварва левия долен крайник. Съгласно експертното заключение ищецът е бил във временна нетрудоспособност около 8 месеца, от които 3 месеца се е придвижвал с патерици, без да натоварва долния крайник и един месец след това само с една патерица. През този период е провеждал рехабилитация на ляв долен крайник. Получената травматична увреда според вещото лице е възможно да бъде получена в резултат на описания в исковата молба начин. Според експертните изводи при подобен тип наранявания нормалният възстановителен период е около година. Изяснява се, че към момента на изготвяне на заключението ищецът се е възстановил напълно, като изпитвал болки в лявото бедро от ревматоиден характер (при по-голямо натоварване и при смяна на времето).

От представен амбулаторен лист № 3003/08.10.2015 г., се установява, че на 08.10.2015 г. на ищеца е извършен преглед, при който е поставена диагноза „счупване на тялото (диафиза) на бедрена кост. По анемнестични данни ищецът паднал преди две седмици. Насочен е за оперативно лечение в спешен порядък.

От епикриза, ИЗ № 10417/2015 г., се установява, че на 13.12.2015 г. ищецът е хоспитализиран в отделение по ортопедия и травматология при МБАЛ „Света Софи“, където е извършена операция за отстраняване на костта на имплантираните уреди. В анамнезата е посочено, че по данни на пациента, същият е опериран преди два месеца по повод счупване на плака, поставена за предишна фрактура на диафизата на бедрената кост.

Тогава е поставен пирон (тип Кюнчер), като в момента постъпва за динамизиране на пирона.

При изписване на пациента на 17.12.2015 г. е предписано провеждане на медикаментозно лечение, антитромбична профилактика, ЛФК и физиотерапия. Издаден е болничен лист за временна неработоспособност за период от 35 дни.

От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав, противно на изводите на първоинстанционният съд, приема, че извършената на 13.12.2015 г. оперативна интервенция на ищеца не се намира в причинно-следствена връзка с настъпилото на 09.12.2014 г. пътно-транспортно произшествие. От представените медицински документи е видно, че същата е извършена по повод падане на ищеца. По делото не са ангажирани доказателства, че падането на ищеца е вследствие на непълно възстановяване движението на левия крайник или на ограничения в движението на същия, вследствие на настъпилия инцидент. Нещо повече, извършването на втора оперативна интервенция в резултат на процесното ПТП не се твърди и от самия ищец, както в исковата молба, така ии в другите изходящи от същия молби и становища по делото.

От показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели К.К. и В. К., които преценени по реда на чл. 172 ГПК настоящият състав на съда намира за последователни, непротиворечиви и подкрепящи се от събраните по делото писмени доказателства и кредитира с доверие се установява, че след инцидента ищецът бил опериран два пъти, ходил с патерици около година и провеждал рехабилитация. След изписване от болницата ищецът 3 живял около година при братовчед си - св. К., който заедно с братовчедка му – св. К., помагали на ищеца при обслужването му. Свидетелстват, че по време на възстановяването ищецът се измъчвал и от факта, че не можел да практикува професията си. Според свидетелите и към момента ищецът се оплаквал от болки в крака при промяна на времето.

Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла н а чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Принципът на справедливост включва в найпълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото действие.

Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Такива факти, наред с изброените в Постановлението, са и продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално положение, икономическата конюнктура и др. Икономическото положение съставлява необходим ориентир за определяне на обезщетение, което да има на практика реална стойност. Изброяването не е изчерпателно и не може да бъде, доколкото във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от него.