Определение № 1315 от 29.04.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1315 гр. София, 29.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Петя Хорозова

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20248002902680 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца Р. Й. Й., ЕГН **********, срещу решение № 475/ 16.07.2024 г. по в.т.д. № 393/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 5 състав, с което след отмяна на решение № 261364/13.12.2023 г. по гр.д. № 11305/2019 г. на Софийски градски съд в обжалваната уважителна част, са отхвърлени предявените от настоящия касатор Й. (неправилно посочено във въззивния съдебен акт фамилно име – Р.ов) против ответника “ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК 831642181 (с предишно наименование “Българска телекомуникационна компания” ЕАД) осъдителни искове за сумата от 488 418,43 евро, представляваща допълнително възнаграждение при смяна на контрола върху “БТК” ЕАД, по анекс № 1/16.06.2014 г. към договор за управление от 01.07.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.08.2019 г. до окончателното й плащане, както и мораторна лихва върху нея в размер на 146 140 евро за периода 15.09.2016 г. - 28.08.2019 г.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се като неправилен изводът на апелативния съд, че процесният договор за възлагане на управлението на търговско дружество има характер не само на договор за поръчка, но и за изработка, като за възникване на задължението за плащане на процесния бонус е приета за приложима разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД.

Поддържа се, че процесният договор за управлението е самостоятелен вид, за който субсидиарно се прилагат правилата на договора за поръчка и правоотношението се урежда от разпоредбите на чл. 280 и сл. ЗЗД, доколкото 1 няма специална уредба в Търговския закон. Изтъква се извършено от въззивния съд нарушение на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорната клауза, относима към уговорените от страните условия за изплащане на процесното допълнително възнаграждение. Сочи се, че съгласно чл. 12, ал. 2 от релевирания договор във връзка с чл. 1, ал. 1 от анекса вр. с чл. 4.2. и чл.4.1. от бонусната схема ищецът като член на управителния съвет и главен юридически директор в “БТК” ЕАД има право на допълнително възнаграждение при настъпването на следните две предпоставки: ако бъде извършена смяна на контрола върху компанията и ако е налице положителна разлика между “оценката на капитала при изход” и “общата стойност на инвестицията” на акционерите. Оспорват се съображенията на решаващия състав на САС, че фактът на промяната на контрола върху “ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, посредством продажбата на акциите на “ИнтерВ Инвестмънт” С.а.р.л. - собственик на капитала на “Вива Телеком България” ЕАД, което от своя страна е собственик на капитала на ответното дружество, не представлява изпълнена предпоставка по анекса и бонусната схема, защото промяната не била настъпила в резултат от работата и усилията на висшия мениджмънт на “ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, а се дължи на трети лица.

Според касатора, вместо да изследва конкретните уговорки между страните, въззивният съд неправилно е приложил чл. 20 ЗЗД и въз основа на погрешното преквалифициране на иска, е допълнил действителната обща воля на страните, като е въвел допълнителни предпоставки – “вложени допълнителни усилия и извършени повече от обичайните дейности от страна на ръководния мениджмънт на дружеството” и “постигане на по-високи от обичайните икономически резултати, с оглед интереса на акционерите”. Акцентира се, че не е договорено, нито може да бъде изведено по тълкувателен път, че интересът на акционерите е въздигнат като предпоставка за изплащане на процесното възнаграждение, както неправилно е възприето от въззивната инстанция. Основният интерес, който бонусната схема защитавала, е интересът на самото дружество – постигане на по-добри финансови резултати спрямо резултатите до възлагането на управлението на ищеца. Обобщава се, че намерението на страните е било да уговорят допълнително финансово стимулиране за директорите (членовете на управителния съвет) в случай, че при промяна на контрола над дружеството бъде формирана положителна разлика, независимо дали същата ще бъде достатъчна, за да може от нея да бъдат удовлетворени интересите на акционерите. Счита се, че въпреки възприетата от САС промяна на контрола (било тя и косвена), решаващият състав е допуснал съществено процесуално нарушение, като е основал решението си на извода, че ищецът не е установил обстоятелства, за които последният не носи доказателствена тежест, доколкото същите се явяват “дописани” от съда и са вън от предмета на доказване по делото. Изразява се несъгласие с мотивите на въззивния съд, че в случая не е изпълнено и условието за наличието на положителна разлика между оценката на капитала при изхода и общата стойност на инвестицията на акционерите, защото 2 разликата между размера на направените от предишните инвеститори инвестиции и остатъчната сума за разпределение била отрицателна. Уточнява се, че при реална промяна на контрола “оценката на капитала при изход” е “оценката, при която се извършва промяната на контрола върху компанията”, която според заключението на вещото лице Станева е продажната цена от 330 млн. евро (постигната на 31.08.2016 г. при международната тръжна процедура, в резултат на която VIVA Telecom (Luxemburg) S.A. е придобило 100 % от капитала на INTER V INVESTMENT S.a.r.l. - едноличен собственик на капитала на “Вива Телеком България” ООД, което от своя страна е едноличен собственик на капитала на ответното дружество). Според бонусната схема, от тази стойност се приспада “сумата от 200 млн. евро плюс начислена лихва от 10% годишно, считано от 09.11.2012 г.”, като се получава положителна разлика, въз основа на която от вещото лице е изчислено допълнителното възнаграждение на ищеца в размер на 488 418,43 евро, а лихвата за забава за периода от 15.09.2016 г. до 28.08.2019 г. възлиза на 146 254,19 евро.

Подчертава се, че съставът на САС е допуснал и друго нарушение, приемайки, че не е оспорено от ищеца заключението на вещото лице Станева, че към 31.08.2016 г. оценката е отрицателна величина в размер на 137 981 170,58 евро, което противоречи на данните по делото. Същото е оспорено от страната с нарочна молба от 25.09.2023 г., в открито съдебно заседание от тази дата, в писмената си защита по делото. Релевира се, че обжалваният съдебен акт е необоснован поради съдържащи се в него вътрешни противоречия. По отношение на предпоставката “промяна на контрола” въззивният съд е изложил две взаимно изключващи се съждения– от една страна, приема, че този резултат се дължи на трети лица (не и на ръководството на “ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ” ЕАД), а от друга, че самото ръководство е отговорно, че не е предприело определени действия във връзка с него. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените осъдителни искове в горепосочените размери, както и присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Прилагат ли се правила за възнаграждение на изпълнителя по договор за изработка при договор за възлагане на управление на търговско дружество?”.

Според обжалващата страна, по този въпрос е налице хипотезата на чл.

280, ал.1, т. 3, предл. 1 ГПК – от значение за точното прилагане на закона, тъй като отговорът му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика. Въведени са аргументи, че за договора за възлагане на управлението се прилагат правилата на договора за поръчка (така в решение № 99/30.06.2022 г. по гр.д. № 1773/2021 г. на ВКС, решение № 108/08.10.2015 г. по т.д. № 2263/2014 г. на ВКС, решение № 886/18.12.2009 г. по гр.д. № 3091/2008 г. на ВКС, решение № 128/13.01.2021 г. по т.д. № 3

2167/2019 г. на ВКС, решение № 306/25.06.2012 г. по гр.д. № 1387/2011 г. на ВКС), а в решение № 150/29.05.2015 г. по гр.д. № 5272/2014 г. на ВКС е прието, че такова съглашение съдържа елементи от договора за поръчка и договора за изработка.

2. “За да има право да получи допълнително възнаграждение за постигнати резултати (бонус), следва ли член на съвет на акционерно дружество да положи допълнителни усилия и/или извърши допълнителни дейности извън тези, които му дават право на текущо възнаграждение?”.

По този въпрос се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3, предл. 1 ГПК, тъй като с отговора му ще бъде изяснено понятието “бонус”.

Развива се тезата, че същият е част от общото възнаграждение на члена на съвет на акционерно дружество, без да е дължима допълнителна престация.

3. “Допустимо ли е съдът при осъществяване на дейност по тълкуване по чл. 20 ЗЗД, да излиза извън конкретните договорености между страните, като добавя допълнителни предпоставки и хипотези, подменяйки ясно изразената воля на страните?”.

По третия въпрос се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с аргумент за противоречие на въззивния съдебен акт с константната практика на касацията, обективирана в решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 167/26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 16/28.02.2013 г. по т.д. № 218/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 117/22.08.2013 г. по гр.д. № 215/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 170/15.10.2013 г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 128/17.12.2019 г. по гр.д. № 887/2019 г. на ВКС, II г.о., решение № 109/13.07.2016 г. по гр.д. № 1050/2015 г. на ВКС, I т.о., както и в цитираните в касационната жалба решение № 1/24.07.2012 г. по гр.д. № 777/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 105/30.06.2011 г. по т.д. № 944/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 129/12.07.2013 г. по т.д. № 558/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/13.07.2012 г. по гр.д. № 680/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 453/03.11.2011 г. по гр.д. № 634/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение №

67/30.07.2014 г. по т.д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т.о.

4. “При постановяване на съдебното решение може ли съдът да разглежда твърдения, непосочени от страните в производството по делото, и вследствие на това да обоснове решението с недоказване на факти, които не са релевирани по делото?”.

Това питане се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че въззивният съдебен акт е постановен в отклонение от константната практика на касационната инстанция – решение от 17.05.2010 г. по гр.д. № 749/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 50056/12.05.2023 г. по гр.д. № 1116/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение по т.д. № 2673/2018 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 1826/2016 г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 2693/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 4

145/28.10.2021 г. по т.д. № 2739/2019 г. на ВКС, решение № 230/11.02.2013 по т.д. № 1090/2011 на ВКС, решение № 240/13.10.2014 г. по гр.д. № 3144/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 72/10.07.2019 г. по т.д. № 549/2016 г. на ВКС, I т.о., решение № 19/30.05.2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 426/20.01.2014 г. по гр.д. № 3209/2013 г. на ВКС, IV г.о., както и определение № 989/24.07.2013 г. по гр.д. № 3209/2013 г. на ВКС, IV г.о. (по реда на чл. 288 ГПК).

5. “Може ли с решението си въззивният съд да възложи в доказателствена тежест на страна установяването на правнорелевантен факт, който първоинстанционният съд не е указал, че подлежи на доказване, без предварително да уведоми страните за становището си как разпределя доказателствената тежест за подлежащия на доказване факт, без да им предостави възможност да изразят становище и без да даде указания за ангажиране на доказателства?”.