Решение № 3487 от 13.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3487 гр. София, 12.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100501507 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Р. А. Б. срещу решение № 2070159/12.12.2022г. по гр.д. № 873/2021г. по описа на Софийски районен съд, II г.о., 63 състав, с което е отхвърлен предявения от нея срещу ЗАД ОЗК З." АД иск с правно основание чл.432 от КЗ за сумата от 4000,00 лв, представляващи обезщетение за неимуществени вреди за получени травматични увреждания вследствие на пътнотранспортно произшествие настъпило на 21.07.2020г. в гр. София, я именно - при падане в МПС на обществения транспорт - тролейбус "Шкода Соларис 27 ТР с инв. № 1663 при внезапното му спиране от водача.

В жалбата се твърди, че решението на пъроинстанционният съд е постановено при допуснато нарушение на съдопроизвоствените правила относно оценка и осъждане на всички относими доказателства както по отделно, така и съвкупност в резултат на което е постановено необосновано решение с погрешни фактически и правни изводи. Твърди, че от събраните по делото доказателства безпротиворечиво се установява както виновното поведение на водача на тролейбуса при настъпване на пътнотранспортното произшествие, така и причинната му връзка с настъпилите травматични увреждания за ищеца и претърпяните болки и страдания, като с оглед разпоредбата на чл.52 от ЗЗД справедливия размер на обезщетението е именно претендиратата сума.

Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което иска се уважи изцяло. Претендира разноски.

1

В срока по чл.263 ал.1 ГПК „ЗАД ОЗК З." АД депозира отговор на въззивната жалба, в който оспорва доводите за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Счита, че районният съд е обсъдил детайлно всички събрани доказателства, като е достигнал до логичния и мотивиран извод за липса на виновно поведение от страна на водача на тролейбуса, съответно оборване на презупцията по чл.45 ал.2 от ЗЗД и предявения иск се явява неоснователен, поради липса на покрит застрахователен риск /деликт извършен по водача на МПС/ по задължителна застраховка „гражданска отговорност“. Моли обжалваното решение за бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Относно иска с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ

Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по правило тъждествена по обем с отговорността на деликвента. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 498 ал.3 от КЗ е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка "Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.

45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди.

По реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК с доклада по делото на първоинстанционният съд като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните са обявени следните обстоятелства: съществуване на действително правоотношение по договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност“ към дата 21.07.2020г. между собственика на тролейбус "Шкода Соларис 27 ТР с инв. № 1663 и ответника „ЗАД ОЗК З." АД.

Съгласно разпоредбата на чл. 493 ал. 1 т. 1 КЗ застрахователят по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой, в това число неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане.

2

Страните спорят относно механизма на ПТП и вината за настъпване на ПТП на водача на тролейбус "Шкода Соларис 27 ТР с инв. № 1663, съответно причинната връзка с настъпилите телесни увреждания на ищеца.

При условията на евентуалност, ответникът прави възражение за съпричиняване на вредите от страна на ищеца.

По делото е представен констативен протокол № К-336/21.7.2020г. съставен от мл.инспектор Р.М. – дежурен ПТП-О„ПР“-СДВР.

Действително, относно механизма ПТП, констативния протокол не представлява официален документ с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл.179 от ГПК, но същият е такъв относно фактическата обстановка непосредствено след настъпване на ПТП, както и всички обстоятелства, които длъжностното лице е възприело лично и описало в протокола.

От свидетелските показания, констативния протокол и КСМАТЕ се установява безпротиворечиво, че на 21.07.2020 г. около 14:20 ч. ищеца пътувала като пътник в МПС на обществения транспорт тролейбус „Шкода Соларис 27 ТР“ с инв. № 1663. При движение на тролейбуса по бул. „Васил Левски“ в посока от бул. „Мадрид“ към бул. „Сливница“ и в района на кръстовището с ул. „Искър“ водачът предприема внезапно спиране, вследствие на което пътника Р. Б. под въздействие на инерционните сили се удря в част от интериора на салона на тролейбуса.

Горното поведение на водача на тролейбуса е нарушение на правилата за движение чл.24 ал.2 от ЗДвП, според която „преди да намали значително скоростта на движение на управляваното от него пътно превозно средство, водачът е длъжен да се убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и че няма да затрудни излишно тяхното движение“.

Ответникът навежда правоизключващо вината на водача на тролейбуса възражение, а именно - наличие на хипотезата на чл.24 ал.1 от ЗДвП.

В тази връзка са ангажирани единствено показанията на свидетеля Д. – водача на тролейбуса, който твърди, че пред управлявания от него тролейбус на червен сигнал на светофарната уредба се намирал лек автомобил, като след светване на зеления светлинен сигнал на светофара, водачите на двете превозни средства /лекия автомобил и тролейбуса/ потеглили, но малко след това лекия автомобил спрял внезапно и едва след спирането си подал мигач за завой на дясно, като с оглед избягване на удара в лекия автомобил водачът на тролейбуса предприел рязко спиране.

Въпреки, че показанията на свидетеля са логични, същите не са подкрепени от каквито и да са други доказателства по делото и съставляват изолирано твърдение, поради което и настоящият състав счита, че същите не следва да бъдат кредитирани. Допълнителен аргумент в тази насока относно приетата доказателствена стойност на показанията на свидетеля Д. са и неговите твърдения, че само един мъж е бил пострадал от рязкото спиране на тролейбуса и само той е бил откаран с линейка в ИСУЛ „Царица Йоана“ – гр. София.

Видно от констативния протокол, а и от цялата медицинска документация освен мъж с име О.В., пострадала и с оплаквания е била и ищеца – Р. Б. и двамата превозени от линейка до посоченото болнично заведение. На следващо място, показанията на свидетеля Д. са вътрешно противоречиви и в частта относно посочването му, че тролейбуса и лекия автомобил към момента на спиране на последния, са се намирали на разстояние 1-1,5 м.

Заключението по допусната и изслушана експертиза, кредитирана от настоящия състав като обективна и мотивирана, в частта относно механизма на ПТП е категорично, че разстоянието между двете превозни средства, при приемане, че именно посочения от 3 свидетеля е действителния механизъм на ПТП, е било по-голямо, тъй като при отстояние 11,5 м. удара е бил непредотвратим т.е. независимо от рязкото спиране на тролейбуса удар е щял да настъпи.

Следователно, с оглед установената фактическа обстановка настоящият състав счита, че водача на тролейбуса е нарушил нарушил правилата на чл. 24 ал. 2 ЗДвП и чл. 3 т. 2 ППЗДвП и чл. 3 т. 2 ППЗДвП , доколкото като професионалист е имал необходимите знания, умения и опит да предвиди настъпването на вредоносния резултат от рязкото спиране на управляваното от него превозно средство, предвид обстоятелството, че в него е имало пътници.

Съобразно чл. 45 ал. 2 ЗЗД вината при непозволено увреждане се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е било да опровергае презумпцията по чл. 45 ал. 2 ЗЗД, което с оглед изложеното относно възражението на ответника на наличие на хипотезата по чл.24 ал.1 от ЗДвП, не е направено по делото.

За пълнота на изложението и с оглед твърдението на ответника за наличие на хипотезата на крайна необходимост при рязкото спиране на ППС от свидетеля Д., което настоящия състав не споделя, по гореизложените мотиви, е необходимо да се посочи, че дори и при приемане хипотезата на чл.46 ал.2 от ЗЗД вр. чл. 24 ал.1 от ЗДвП, то това не води до отпадане на отговорността на причинителя на вредите, респ на неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност“, която е функционално обусловена от тази на делинквента. Както константната практика на ВКС приема „ Рискът при застраховка "Гражданска отговорност" включва не само опасността от възникване на санкционното задължение за поправяне на вредите, причинени от виновно и противоправно деяние в нейния стриктен смисъл - чл. 45 ЗЗД, но и несанкционните задължения по чл. 49 и чл. 50 ЗЗД. Затова и рискът може да бъде свързан не само с личното виновно деяние на застрахования, но и при вреди, причинени не непосредствено от последния, а от трети лица, на които той е възложил изпълнението на определена работа, или в качеството си на собственик на вещ, отговарящ за вредите, причинени от същата на трети лица - чл. 46, ал. 2, чл. 49 и чл. 50 ЗЗД“ – решение №15/01.02.2012г. по т.д. № 279/2011г. на ВКС I т.о., решение № 113/23.11.2012г. по т.д. № 708/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 181/20.01.2014г. по т.д. № 335/2012г. на ВКС, I I т.о., решене № 136/15.10.2015г. по т.д. № 2130/2014г. на ВКС, I т.о.

Следователно и в хипотезата на крайна необходимост – от избягване на удар с МПС находящо се пред тролеубуса и в който случай на удар инерционните сили вследствие на удара биха били в пъти по – големи съответно травматичните увреждания по-тежки /разпит на вещи лица в съдебно заседание от 15.11.2022г./, отговорността на делинквента за вреди не се изключва, напротив същия дължи тяхното възстановяване, респективно застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ също отговаря за тях и дължи репарирането им т.е. и в този случай е налице застрахователно събитие по смисъла на чл. 394 във вр. с § 1 т. 4 от ДР на КЗ.

Ответникът е направил възражение за съпричиняване, поради поведението на ищеца – същата не се е държала за обозначените за това дръжки в тролейбуса и с което е допринесла за вредоносния резултат.

Тук обаче е необходимо да се има предвид, че „изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказвани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. /Р №98/24.06.2013г. по гр.д. № 596/2012г. на ІІ ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК/.

Съпричиняването на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на пострадалия е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на 4 причинителя на вредата.